В съответствие с българския календар годината е имала 365 денонощия. Започвала е с най-късия зимен ден, който е бил празничен. Към всяка четвърта година се отчитал един допълнителен ден, наричан ДЕН НА СЛЪНЦЕТО. Най- късият зимен ден и денят на слънцето не са били в неделя. Дванадесет месеца формирали 4 тримесечия, като всеки месец на последното тримесечие имал 31 денонощия, а останалите два месеца – по 30 денонощия. В древно-българското летоброене има периоди, равни на 3, 10, 12, 17, 19, 21, 30, 470, 530, 600, 4332…древно-български години, срещащи се и като множители, и като интервали на време. Най-продължителният от тях се равнява на 6328 древно-български години. Във фрагментарния надпис на Кан Омуртаг, изготвен през 823 г. и издълбан с четливи букви върху мрамор, четем: “ГОДИНАТА НА ПОЯВАТА НА ИСТИНСКИТЕ БЪЛГАРИ БЕ 6328”. Според професор Васил Златарски началото на време-измерването по българския календар се отнася към 5500 г. преди новата ера. Това точно съвпада с предположението, че може би по това време на Земята е кацнал космически кораб. В “МАХАБХАРАТА” десетки пъти се споменават с възхищение българите, заради които някога Каспийско море се е наричало “българско”. Името “бълг” се е превеждало като “светлина”, “мъдрост”, “духовна и светска власт”. “Българите бяха многоброен народ, по-многочислен от пясъка в морето” казва през Х век хазарския Каган Йосиф. “Името “Българин” означава “мъдар, знаещ човек”, отбелязва арабският пътешественик Абу Хамид Ал Алдалуси, посетил на два пъти Велики Болгар, в 1135 г. –1136 г. и в 1150 г. Древният персийски поет Насири Хусрау казва в стих: “О, боже благий. Ти не трябваше да сътвориш в такова съвършенство устните и зъбите на тия чаровни българки, които са блестящи като луната”. А друг персийски поет, Адалолоддин Мохаммад Балхи възкликва през XII век: “На оня свят, в рая, красотата на жените надминава дори красотата на българката”. Арменските пътешественици от XVII век Хугас Инджеджиян и Степано Кювер уверяват, че “Българите са силен и непреклонен народ, който никога не се е страхувал от смъртта…Те са доброжелателни към своите приятели и зли към враговете си, безкрайно гостоприемни и обичат да живеят в мир и сговор със съседите си". А доскоро в Македония се е казвало: “Българин е който не лъже, не крадне, не завидуе и не сменя идеала си за печена кокошка”.
Българите са регистрирани с това си име върху картата на Средна Азия още през Първото хилядолетие преди Новата Ера. В Индийските извори те са наричани Болхи и Болхики, управлявани от Кардама, в Арабските извори се среща земята Балхара и държавата Бургар, в Согдийските извори ни наричат Блгар, а в Таджикските – Палгар и Фалгар. А анонимен хронограф от IV в.н.е. пояснява: “името на българите замества тук името на цивилизованите бактри – това е районът на Изток от Персия и на Запад от Туркестан с център в днешния град Балх, намиращ се в Северен Афганистан.
Древните китайски източници тълкуват името на рода на българските владетели, Дуло, като “род на бойните коне”, “на конниците”. Това сродява българите с тези, които първи използуват конете при бойни действия – арменците. А според една древно-иранска интерпретация “Кубра” означава “слънце” или “красив”, а според друга – “обединител”.

2. БЪЛГАРИТЕ – СПАСИТЕЛИ НА НАРОДИ И ЦИВИЛИЗАЦИИ.

Византийският хронист Теофан, като въвежда понятието Стара Велика България, съществувала от II до VII век от н.е., пояснява, че тя е била заслон и фактор в отношенията с многобройнитете и най-често враждебно настроени номадски племена тюрки през VII век, когато побеждават дори и Халиф Сюлейман, и хазари през VIII век. Стара Велика България е спряла също нашествията на Узи, Кумани и Печенеги, а през 552 г. – 572 г. разбива и нашествието на Муга Хан.
Волжко – Камска България, съществувала от VII до XIV век, благодарение на мощните си фортификационни съоръжения и умела военна стратегия възпира настъплението на татаро-монголите към Централна Европа. През 852 г. Армения търси помощ от Волжка България срещу арабите. През X век арабският пътешественик Ал-Масурди, респектиран от военната мощ на Волжка България, пише в своята книга: “Царството на бурджаните е голямо и просторно. Те са огромен, могъщ и войнствен народ, който воюва с византийците, славяните, хазарите и тюрките”. Според арабският автор от XIII век Ибн Ал Насир в битката при Жигулевските възвишения през 1221 г. българите на Кан Челебир нанасят съкрушителен удар на 30 000 татаро-монголска армия, смятана до тогава за непобедима. Пленените 4 хиляди войници не са продадени в робство, каквато е традиционната практика по онова време, а са разменени с Чингиз Хан срещу 4 хиляди овни. В народната памет това събитие остава под името “Овчата битка”. Така Волжко – Камска България става първата европейска държава, нанесла поражение на Чингис Хан (1167 г. – 1227 г.) и на новите нашественици в зенита на тяхното могъщество по пътя им към Европа. По този повод известният историк и археолог от Казан, професор А. Халиков, пише: “Съпротивата на Волжка България, продължила до 1278 г., е първопричината Русия и руските земи да не бъдат включени в състава на Златната Орда. В това отношение може да се каже, че Волжка България е спасила древна Русия от унищожение"”
В 717 г., по времето на Дунавска България, започнала съществуването си през VII век и възкръснала преди стотина години, столицата на Византия е обкръжена от 200 000 араби с 5000 кораба. Тогава българският Хан Тервел спасява европейската християнска цивилизация, като нанася на арабите тежки загуби - 32 000 убити, твърди западния историк Алберик. За тази битка арабският пътешественик Ал Масуди пише: “Българите са огромен, могъщ и войнствен народ. Един български конник може да излезе на глава на 100 или 200 конници. Ето така е ликвидирана ислямската опасност за Европа от Изток. Разпространеното в западната историография становище, че Европа е спасена от арабското нашествие в битката при Поатие през 732 г. е опровергано от френския историк Кристиян Жерар, доказал решителната роля на българите на Тервел в отблъсването на исляма през 717 г. – 718 г. Той сравнява военната катастрофа на арабите край Константинопол с разбиването на Наполеон при Ватерлоо през 1813 г. През 40-те години на XIII век многочислените орди на Хан Батий преминават през Северна България, но според един западен хронист татарите са “съвършено разбити от Цар Иван Асен II”. През 70-те години на същия век воините на Цар Ивайло отново разбиват елитните татарски орди на Хан Ногай. През 1389 – 1402 г. Дунавска България обезкървява ордите на Султан Баязид I и срива тяхната мощ по пътя им към Европа. Но цената е страшна за България – избита е българската аристокрация от османските турци, посечен е Цар Иван Шишман, почти всички жители на Търново са отведени да робуват в Мала Азия, десетки хиляди българи са насила потурчени, зверски са потушени над 400 бунта и въстания на българите. По този повод италианският професор Сандре Грачоти подчертава: “Историческата заслуга на България се състои в това, че тя създава преграда за турците в Европа. България заплаща кръвен данък за това, заплаща с вярата си, със свободата си и с упадъка на блестящата си култура по онова време”.
Милко Бочаров, българин, участвувал в гръцкото въстание срещу турците през 1821 г. Признателните гърци нарекли Милко Бочаров “Гарибалди на гръцката революция”, издигнали му паметници, възпели го в песни. Виктор Юго съчинява поема за него и го нарича “Леонид на нова Гърция”. Трайни следи в гръцкия епос оставя и българина Хаджи Христо, дал своя принос за освобождението на Гърция, награден през 1834 г. с най-високия гръцки орден и му издигат паметник в Атина след неговата смърт.
Днес българите заслужават и очакват признание за своята саможертва, както и за приноса си в общоевропейското цивилизационно наследство.

3. БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНА ТРАДИЦИЯ – НАЙ-ДРЕВНА В ЕВРОПА И ВЪЗПРИЕТА ОТ ДРУГИ НАРОДИ

Племената и народите от така нареченото Велико Преселение, стремящи се да създадат подобия на материалната и духовната култура на старите държави, изчезват, докато подходът на българите е целенасочен към създаването на държава, която не имитира робовладелските гръко-римски държави. В “Именник на българските канове” има пасаж, в който се посочва, че българската държавност на европейска територия е съществувала 515 години преди преминаването на Дунава от Аспаруховите Българи (680 г.): “…Тези пет князе управляваха оттатък Дунав 515 години с остригани глави. И след това премина отсам Дунав Княз Исперих, също и до сега…”.Това означава, че основополагането на българската държава в Европа става през 165 г. Тази държава, под името Стара Велика България, водена от династичния род Дуло, възниква в района на Кавказко-Черноморския басейн. Столицата на Кан Кубрат (роден 585 г.) е величествената Фанагория, на Таманския полуостров на Черно море. Ромейските хроники указват, че държавата на Кубрат, получил от византийците аристократичната титла “Патриций”, обхваща огромна територия от Азовско море до реките Днепър и Буг. Погребалните дарове на Кан Кубрат са открити край село Малое Перешчейино (Украйна): обкован със злато ковчег, златни и сребърни вещи с общо тегло 20 кг. – сабя, колчан за стрели обкован със златни апликации, 37 съда за пируване, 500 грамова тока за колан – най-голямата, известна до сега в света, златен пръстен с името на Кубрат, свидетелства за патрицианския сан и походен олтар, свидетелствуващ за ранната християнизация на българския елит. Преди да умре през 665 г. Кан Кубрат завещава на синовете си “…да владеят навсякъде и да не робуват на друг народ”.
През 60-те години на VII век Кан Котраг, втори син на Кан Кубрат и брат на Кан Аспарух, заедно с част от българите напуска територията на бащината си държава и се заселва в района на Средна Волга (наричана още Болга, по името на българите). Там той поставя основите на Волжка България със столица Велики Болгар, която за кратко време се превръща в могъща и просперираща държава, наричана от летописците “страна на градовете”. Археологическите проучвания показват, че тук са съществували около 1600 селища с 38 силно укрепени градове, сред които са Велики Болгар, Биляр, Сувар, Казан. Процъвтява традиционното българско земеделие и занаятчийско производство. На българските пазари идват търговци от Армения, Грузия, Русия, Византия, Хорезм, Иран, Китай. Арабският писател Ал Мукадиси описва големи български кервани, които пътуват из цяла Евразия със зърно, кожи, платове, восък, мед, дървесина. Българите на Волга са първият източноевропейски народ, който въвежда в своите земи собствено монетосечене през 950 г. С търговски и военно-политически интереси се обяснява фактът, че през X век волжките българи се обръщат към Багдад, откъдето приемат исляма за официална държавна религия, като запазват веротърпимостта. Волжка България успява да развие своето стопанство защото се отличава със стройна държавна уредба, изградена на принципа на свободата и справедливостта, с ниски данъци (по една животинска кожа, делвичка с мед или сребърна монета от гражданин годишно) и със строг правов ред, което преви силно впечатление на многобройните чужди пътешественици. Във Волжка България не съществува робството и това кара арабските автори да говорят с нескрито удивление и подчертан респект за държавата на бурджаните (българите). Дипломатическият пратеник на багдадския халиф Ибн Фадлан, посетил Велики Болгар през 922 г., описва високия морал и строгата правораздавателна система, съществуващи в държавата. След завладяването на Волжка България от татаро-монголите през XIII век освен в Русия, известна част от населението и се преселва в Дунавска България, друга се насочва към Скандинавия и Маджарското кралство, трета е избита. Български етнически масив остава в териториите на старите си местоживелища – част от днешните казанци, чуваши и марийци исторически и духовно са потомци на някогашните волжки българи. През 1552 г. град Казан, последната столица на Волжка България, е превзета от русите. По този повод владетелят им, Иван Грозни, се титулува “Цар на Руси и Българи”. През XVI, XVII и дори презXVIII век Волжка България все още присъствува на географските карти. Това показва, че макар и политически покорена, тази българска държава продължава да съществува като слава и авторитет, независимо от бурите на времето и предизвикателствата на историята. Днес ние търсим с нея общия си корен. Волжка България остава духовен и цивилизационен фундамент на традициите на вечния български дух.
Румънците са най-облагодетелствувани от появата на Дунавска България, включваща Стара Велика България, тракийските земи на Юг от Дунав, Македония, днешна Сърбия, Албания, днешна Северна Гърция, Панония и Трансилвания. Романизираните даки, изоставени от Римската империя още в 275 г., са почти изтребени между III и IV век от варварите – авари, готи и хуни. По планинските склонове на Карпатите оцеляват не повече от няколко хиляди семейства на овчари. Именно в България те намират спасение и възможност необезпокоявани да се развиват и да нарастват демографски в течение на близо хиляда години. През XIV век, когато българската държава на Юг от Дунава пада под властта на турците, административните области на Север от великата река се трансформират в самостоятелни държави (Влашко и Молдова). Дълго време владетелите им носят българския титул Войвода. Държавния и църковния им език чак до XIX век остава българският. През Руско-Турската освободителна война 1877 г. – 1878 г. Румъния участвува с 52 хилядна войска в обсадата на Плевен, чието превземане е денят на националното и освобождение.
Сърбите, от VIII до XIII век са под пряко или косвено българско влияние. Сърбите усвояват българо-славянската азбука и писменост. Според Константин Багренородни разделените и враждуващи помежду си сръбски племена в течение на векове не са в състояние да създадат унитарна държава. Многобройните им княжества стават лесна плячка за чужди завоеватели. Единствено включването им в българската държава през VIII – XIII век опазва сърбите като народностна категория поради близостта на двата народа. През 1346 г. в Скопие българският патриарх Симеон коронясва Крал Стефан Душан, който по майка е българин, за Цар на сърбите и посвещава сръбския архиепископ в патриаршески сан. Сръбската средновековна държавност следва българския модел като държава и църква.
В края на XIX и началото на XX век на българска територия се печатат първите книги на албански литературен език. Съвременна Албания дължи независимостта си през 1912 г. на блестящите победи на българската армия.
Видният английски медиевист Ричард Браунинг в книгата си “България и Византия – сравнителни паралели” публикувана през 1975 г., пише: “България и българите създадоха Гърция и гръцката нация”. Тази на пръв поглед изненадваща констатация е изумително точна, защото Византия, както наричаме Източната Римска империя, не е гръцка държава, въпреки че официалния и език е гръцкия. Държавната и доктрина произтича от универсалната концепция на християнската държава, която постановява, че божието царство на небето е едно и съответно проекцията му на земята също трябва да бъде само една държава. Естествено това е Римската империя, а народите, които я населяват, носят общото име ромеи. Народностното име елини (гърци) дори е презряно, защото то е символ на езичество. Появата на българската държава, построена на национален принцип, изглежда нарушение на божествения ред, така както е разбиран във Византия. Но трайното присъствие на българската държавност и българската нация, и успехите и през Средновековието в лицето на Дунавска и Волжка България вълнуват мисълта на византийските интелектуалци от гръцки произход, които отначало плахо, а след това все по-решително започват да разсъждават върху възможността да трансформират универсалната византийска държава в национална гръцка държава. Макар и улеснени от факта, че в XIII – XV век Византия се свива в границите на гръцката народност, те не успяват да реализират идеите си до завладяването и от турците.

4. ДРЕВНИЯТ АФИНИТЕТ НА БЪЛГАРИТЕ КЪМ ХРИСТИЯНСТВОТО

Кан Кубрат, роден в 585 г., е притежавал походен олтар, което доказва, че българската държавна аристокрация е възприела положително ценностите на християнството много преди официалното покръстване на целия народ, станало 300 години по-късно. Михаил Сирийски – Патриарх на Антиохия, свидетелствува, че още по времето на Император Маврикий, 582 г. – 602 г. някои българи се били покръстили. Това са “…Трима братя, излезли от Вътрешна Скития (Средна Азия) и водели със себе си 30 хиляди скити (синоним на конни бойци), и за 60 дни преминали разстоянието от клисурите на Имеон (Памир - Хиндукуш) до реката Танаис (Дон), която се влива в езерото Меотида (Азовско Море). Тези хора били наречени от ромеите “Българи”. Козма Индикоплевс (548 г.), като реди от Изток на Запад имената на християнизираните племена и народи, след хирканите, херулите и ПРЕДИ еладците, илирите, далматите и готите, споменава БЪЛГАРИТЕ.

5. БЪЛГАРИТЕ – ИНТЕГРАТОРИ НА НАРОДИ И КУЛТУРИ

Първите сведения за присъствието на българите в земите на Армения дава Мар Абас Катина. Те са съхранени в съчинението на Мовсес Хоренаци “История на Армения”, Книга II, 6, 9: “Във времето между царуването на Артаксий II Аршак (33 – 20 г.пр.н.е.) и Аршак (35 – 40 г.н.е.) възникват смутове в клисурите на великата Кавказка планина, в Страната на българите. Много от тях се отделя и се заселват в подножието на планината Кох (Кол), в плодородните земи на Горен Безлесен Басиан. Колонистите са от народа Влндур Булгар Вунд. Областта започва да носи името на техния вожд Вананд, а селищата им са наречени по имената на неговите братя и потомци – Булхар, Докс, Тох, Алцек”. Тази българска топонимия е налице и в съчиненията на по-късни арменски историографи – Кретаци, Драсханакертаци, Каланкатуаци. В началото на IV век потомците на Вананд попадат в евангелизационния обсег на формиращата се млада Арменска църква. По нареждане на Цар Тигран (338 г. – 350 г.) княжеска свита съпровожда кандидата за католикос Иусик при ръкополагането му в Кесария. Един от свитата е Орот – Княз Ванандски. Когато синовете на Иусик се оказват недостойни да наследят от десницата на баща си патриаршеския жезъл, царят изпраща четирима князе и между тях е Аршаван – княз Ванандски, да поканят за католикос ученика на Григорий Лусаворич, епископ Даниил. Фавстос Бузанд пише като свидетел през 387 г., че при разделянето на Армения на зони на влияние между Рим и Персия, “хора от рода на ванандците” не се присъединили към нито една от двете страни, а се оттеглили в скалистите и гористи клисури на Тайк. Тези смели хора, готови да бранят свободата си с живота си, са познавали само един начин за общуване с други племена и народи – мирно заселване и равноправно съществуване. По това време епископ на Вананд е бил Зоргуаз, живял и служил като изряден християнски пастир. В края на IV век част от арменските българи вторично емигрират в Северен Кавказ, а останалите ванандци, заедно с арменците споделили драматизма на общата си история. Сле указа на пресийския Цар Йездигерт II от 449 г. да се преустанови проповядването на християнството в страната, епископите на Армения, Грузия и Албания отказват да се подчинят. Между участниците в събора, взел това решение, е и Гад – Епископ на Вананд. По сведения на Егише, участник в решаващата битка срещу Персия на Аварайското поле на 26. Май 451 г., едно от трите християнски войскови съединения е било ръководено от българина Татул Вананандци. Арменската църква отбелязва, че в същия ден в “книгата на живота” вписали имената на 1036 от неговите воини. При възникналото междувластие след смъртта на Йедзигерт II през 457 г. Чичракеци обединява голяма част от арменските князе и прогонва персийските гарнизони. Българското участие Мовсес Хоренаци отбелязва с думите: “Тук всички ванандци се отличиха със своята храброст (Кн. III, 56). За видното място на българите сред арменското общество свидетелствува и запазената в препис Престолна грамота (Гахнамак) на арменските князе от средата на V век. В нея, между всичките 70 рода, на рода Ванандаци е отредено 14-то място, но трябва да се има предвид, че 10 от родовете са били считани за старши с “…прилетни длъжности и неотнимаеми функции в обществено-политическия живот”. А един от арменските католикоси носи в името си демотикона “Алцек” – Комитас I Алцеки (615 г. – 628 г.): това е българинът, построил най-древния и най-почитания християнски храм - Ечмиадзин, посветен на великомъченицата Хрипсиме. Същото име носи и майката на българския Цар Самуил. След 1018 г. синовете на българския Цар Иван Владислав са изпратени в Армения. За владетел на Васпураканския край е назначен третия син на Иван Владислав – Аарон Болгар. Столицата на Багратидите, град Ани, е била негов магистърски център. В 1048 г. той води една от трите византийски армии срещу селджукските турци. Арменската история е съхранила имената на Алусиан, брат на Аарон и на техните потомци – Василий и Самуил. Синът на Аарон – Тодор, управител на Таронска област, загива, защищавайки Армения от турското нашествие и подвигът му е възпят от древния поет Ластивертци. През Балканската война, 1912 г., арменската рота, водена от Антраник – арменски генерал от руската армия, се покрива с неувяхваща слава и заедно с останалата българска армия достига до Чаталджа. Няма друг народ, с който българите толкова дълго да са споделяли обща съдба, както с арменците.

От Армения води началото си тясното съжителство на българите и с друг древен народ – евреите, които попадат в Армения като пленници след военните походи на Тигран Велики (95 – 55 г.пр.н.е.) и Артавазд II (55 – 33 г.пр.н.е.) на юг в Сирия, Месопотамия и Палестина. Чрез поселищата си в долините на реките Кубан, Малка, Баксам, Чегем и Черек българите са контролирали не малка част от проходите в Кавказ. Именно чрез тях е осъществявана най-ранната еврейска миграция от Армения към Северното Причерноморие. Доказателство за това са откритите в Пантикапея, Анапа и Олбия епиграфски паметници. Теофан Проповедник пише: “На източните брегове на Меотидското езеро зад Фанагория, освен евреи живеят много други народи. Зад това езеро, над Куфис, се намира Старата Велика България и живеят съвременните българи и котраги”. Произхода на българите е древнобалкански, а котрагите са породени след техния поход до Тибет. Археологическите данни сочат, че след удара на хазарите по Стара Велика България по времето на Кан Кубрат останалите там българи живели в обширни поселища с евреите и това са били занаятчийски и търговски най-развитите населени места в хаганата. Сложните българо – хазаро – еврейски отношения имат и своята религиозно – политическа страна. Постепенно евреите налагат юдаизма като официална религия в Хазария, а след арабските войни донските българи, получили господствуващо положение в хаганата, достигат до трона и лишават хагана от реална власт.От въпросите на Княз Борис I до Папа Николай II се установява, че преди официалното приемане на християнството някои българи във Волжка България са били кръстени от евреин (Въпрос № 104). Тази юдеизирана версия на християнството трябва да е била доста разпространена, след като е породила и следните въпроси на Княз Борис I: “Възможно ли е в Господния Ден да се отива на път, след като в този ден юдаизмът разрешава само 2000 крачки? (Въпрос № 36); “Какви животни и птици е позволено да се употребяват за храна? (Въпрос № 43); Трябва ли да продължи принасянето на жертви? (Въпрос № 89). Религиозният натиск над евреите във Византия изхвърля няколко емиграционни вълни на север към България още преди още преди официалното покръстване на българите. От по-късните преселения особено масирано е било това през 967 г. Тези, тъй наречени романски евреи, се заселват в София, Никопол, Видин и Силистра. През XII – XIV век рагузките, генуезките и най-вече венецианските евреи поддържат активно работещи търговски кантори в почти всички български дунавски пристанища, но особено предпочитан като търговски център е бил Видин. При Цар Иван Асен II през 1283 г. Папа Григорий IX води дълга дипломатическа преписка с унгарския Крал Бела IV, обещавайки да промени обета на унгарските кръстоносци с обет против “земята на Асен” и да даде на краля правото на апостолически легат в България след завоюването на страната. Причината е, че “схизматикът Асен” приемал и защищавал в страната си еретици и евреи. През 1335 г. Цар Иван Александър изпраща жена си, дъщерята на византийския император в манастир и се жени за красивата Сара, приела християнството под името Теодора, което има пагубни последици за България. От този брак ще се роди не само последният български цар – Иван Шишман, но и турският султан, който ликвидира българската държава – Баязид. Подгонените през 1360 г. в Унгария евреи намират убежище в Никопол, Видин и Плевен. Същата година е отбелязано и значително заселване на ашкеназки евреи и в София. През XIV век големи еврейски общности има също в Пловдив и в Стара Загора. При падането на България под турско робство в страната живеят 4 еврейски общности: същински български евреи, романски (византийски) евреи, италиански (венециански) евреи и немски евреи (ашкенази). След изгонването на евреите от Испания през 1942 г. към тези групи се присъединяват и сафарадските евреи, дошли през Солун и Цариград, които по време на турското робство постигат доминиращо социално-икономическо положение спрямо останалите еврейски общности в страната. През Сръбско-Българската война, 1885 г., в боевете при Сливница за защите на националното обединение на България участвува доброволческият Русчушко – Варненски еврейски отряд, воден от Давид Мизрах.

Приносът на волжките българи в политическата, икономическата и културната история на Русия и Украйна е многостранен и значителен. Показател за тесните търговски връзки между волжките българи и русите е сключеният през 1006 г. търговски договор между двете държави. Българите изнасят големи количества зърнени храни и неведнъж спасяват своите съседи от глад. През 1229 г. Княз Юрий получава като дар от владетеля на Волжка България 30 кораба пшеница за изхранването на гладуващия си народ. И до днес в Русия е популярно наименованието на средноазиатското просо – БОЛГАРСКОЕ ПШЕНО, както и особеният сорт пшеница - БОЛГАРКА. На руските пазари изключително са търсени кожите от белка, златка и невестулка, внасяни от български търговци. По археологически път е установено, че чрез български занаятчии от Поволжието сред русите прониква грънчарското колело. Има сведения, че волжки българи работят в Русия като майстори – зидари. Българи строят християнските храмове в Суздалския край. Строителният стил на московския Кремъл наподобява архитектурата от последната столица на Волжка България – Казан.Съществуват сведения за родството между волжките българи и русите. Княгиня Олга, съпруга на Княз Игор и майка на известния Светослав Киевски, е от български произход. В “Тверската летопис” е отбелязано, че жената на Княз Андрей Боголюбски също е българка. Според професор А. Халиков, в резултат на войните с татарските нашественици, много българи се преселват на територията на Русия, давайки началото на известни в историята фамилии. Сред тях Халиков посочва Годунови, чийто най-изявен представител е руският Цар Борис Годунов, Корсакови, от които произхожда композитора Римски-Корсаков, Рахманинови, дали на света композитора Сергей Рахманинов, Бухарини, Гогол, Суворови, Тургеневи, Кутузови, Чаадаеви, Горчакови, Жданови, Тухачевски, Хрушчови, Елчин-Елцини. Сериозен принос в развитието на руската народност и нейното цивилизационно идентифициране има Дунавска България. Официално Русия приема християнството в 988 г. Покръстването на русите е подготвено от стотиците български книжовници и мисионери, пръснали се из Русия от Мурманск на Северния ледовит океан до устието на Днепър на Черно море. Така християнството и българо-славянската култура проникват сред славяни и неславяни в необятните простори между Москва и Владивосток, Между Арктика и Китай. Благодарение на българския духовник Киприан, избран за митрополит на цяла Русия, през XIII век руската църква постига своето единство, а Киприан е канонизиран за светец. Българин е и литовският митрополит от XV век Григорий Цамблак, ученик на последния български Патриарх Евтимий. На българите русите дължат и писаните си правни паметници – според руския изследовател М. Тихомиров “Руската правда” е заимствувана от българския “Закон за съдене на людете”. “Самарското знаме”, под което се сражават българските опълченци през освободителната Руско-Турска война от 1877 – 1878 г., е извезано и осветено в гр. Самара, където още живеят духът и традициите на волжките българи. Днес най-многобройната народност в Русия след русите са българите, представени чрез чувашите и чрез ислямизираните българи, които неправилно биват наричани татари, и чиято република неправилно е обозначена като татарска.

6. БЪЛГАРСКАТА ДИАСПОРА ДНЕС – МОЩЕН НО ПРЕНЕБРЕГНАТ ИЗВОР НА РОДОЛЮБИЕ И ИКОНОМИЧЕСКИ ПОТЕНЦИАЛ.
Уникалната същност на българската диаспора се състои в нейното присъствие непосредствено до границите на майката-родина. А уникалното поведение на българската държава и до днес е почти пълното пренебрежение към това почти компактно българско население, което въпреки тежнения от всякакъв характер е опазило и опазва народностен дух и традиции, в името на бъдещето на България. Нека нашите историци, етнографи, културоведи, политолози и политици се заемат с поддържането, използуването и приобщаването на този огромен потенциал. И нека всички да знаят броя на нашите сънародници зад граница. Ето го:
1 400 000 – в Македония,
200 000 – в старите северозападни български земи на Моравия и
27 000 – в Западните покрайнини на днешна Сърбия,
150 000 – православни и банатски българи – католици в Румъния,
400 000 – в Украйна,
90 000 – в Молдова,
135 000 – българи гагаузи в Молдова,
50 000 – християни и мюсюлмани в Албания,
300 000 – българи-мюсюлмани в Турция,
50 000 – в Казахстан,
50 000 – в Израел,
700 000 – в Унгария, Чехия, Словакия, Германия, САЩ, Канада и Австралия,
30 000 – В Аржентина, Бразилия и ЮАР или

3 582 000 общо.