Доклад на   Международна конференция „Неделимостта на сигурността в международните отношения”, 30 юни 2011 година

Във връзка със събитията в арабския свят все по-често масмедиите и политическите коментатори отляво и отдясно използват термина революция. Струва ми се, че и нашите журналисти се увличат по онова, което пишат и квалифицират техни колеги от други държави, търсещи сензации дори в самата терминология, или самите араби – преки участници в събитията и странични техни наблюдатели.

За да се определи едно събитие като революция налице трябва да бъдат няколко основопоолагащи фактора. Революцията е коренен преврат в живота на обществото, променящ структурата му и означаващ качествен скок в неговото развитие. Смята се, че най-обща и дълбока причина за настъпване на една революция е социалната. Изострянето върху тази обективна основа на икономическите, политическите и други противоречия, водят до революция. Революцията винаги представлява активно политическо действие на широки народни маси и има като първа цел преход на ръководството на обществото, на държавната власт, в ръцете на нова политическа сила.

Революцията не е краткосрочен процес. Тя може да продължи дълго време. Не всяко преминаване на властта от ръцете на една в ръцете на друга групировка е непременно революция. Това е процес, предполагащ дълбоки преобразования, обхваща всички страни от дейността на обществото – икономика, политика, идеология, култура. По този начин революцията се отличава от по-тесните преврати, засягащи само отделни сфери на живота. Държавните преврати, които не променят предишната структура на обществото и основите на политическия курс, не може да се окачествяват като революция.

Революцията се отличава с концентрираност във времето и непосредственост в действията на „низините”. В този смисъл се прави разлика между революционни и еволюционни процеси в живота на обществото. Революцията и еволюцията не са две противоположни застинали във времето понятия, а взаимосвързани, допълващи се една друга страни от развитието на обществото. Подвижна е и връзката между революция и реформа. Едното е пряк път, другото може да върви на зигзаги. Революцията често поглъща реформата, действието „отдолу” съвпада с действието „отгоре”. При определени условия  реформата разчиства почвата за революцията. Социалната революция е кулминация на революционното действие.

Практически в арабския свят на настоящия етап става въпрос за бунтове, в които социалният елемент придобива в процеса на самия сблъсък политически характер. Революция в класическия смисъл на думата като промяна на социалния строй или поне коренна промяна в конфигурацията на властта в никоя арабска държава няма. За революция може да се говори единствено в палестинското общество, но тя предшества далече по време сегашните събития в арабския свят и се провежда в уникални за световната история условия.

Погрешен е и опитът да се поставят под един знаменател събитията, които стават в отделните арабски държави и вероятно ще обхванат и други страни извън арабския свят. Макар че тук действа т.нар. ефект на доминото, т.е. събитията в една страна повличат след себе си събитията в друга, не може да се каже, че причините навсякъде са едни и същи, още повече, че социално-икономическото равнище в различните арабски държави е твърде различно. Въобще не може да става и сравнение между една Мавритания, напр., където дори няма градове в модерния смисъл на думата, една Саудитска арабия, чийто принцове се возят в самолети с позлатени тоалетни, един Египет, чиято древна цивилизация засенчва всички модерни култури и т.н.

Политическите промени от втората половина на ХХ век в арабските страни бяха наречени навремето от модерните теоретици-марксисти твърде пресилено „национално-демократични революции”. В повечето случаи те бяха наистина национални, даже националистически, антимонархически и антифеодални, но не и демократически движения, реализирани като военни преврати. В повечето от тези страни водещ фактор бяха военните. (Впрочем, нека напомним в скоби, че и в Израел след Бен Гурион и Голда Майер висшите държавни постове президент и премиер бяха заемани неизменно от бивши военни!)

На власт (не само в арабските страни, но и в повечето новоосвободени бивши колонии в Африка), дойдоха военни върхушки и те я осъществяваха понякога пряко, понякога непряко, чрез подставени фигури, но тя съответстваше на духа, господстващ в повечето армии в света – тя бе диктаторска, авторитарна. Военните методи на управление бяха преобладаващи. Събитията бяха движени от млади офицери, чийто произход бе предимно селски, като се има предвид преобладаващата социална структура на местните арабски общества, в която богатите представители на компрадорската буржоазия предпочитаха да изпратят децата си да учат на собствени разноски в развитите западни държави и да получават там престижни навремето професии – юристи, лекари, по-рядко инженери и т.н. Селячеството нямаше тези средства, но то също искаше неговите деца да имат висше образование. При наследената от времето на колониализма система те имаха единствената възможност децата им да получат безплатно висше образование само в местните военни училища. И те излизаха от тях носейки в себе си селските, предимно антифеодални, а и антиимпериалистически идеи за борба със социалната несправедливост и наложената от колониализма власт на местната буржоазия. Използвайки активно силата на армията тези млади хора с пагони се опитваха да наложат някакъв идеализиран от самите тях и техните родители нов справедлив социален ред, наричайки го арабски социализъм –термин, който привлече вниманието, интереса и симпатиите на лидерите в социалистическите държави, макар че бе твърде далече от онова, което се разглеждаше като „научен социализъм”.                                                                      В арабския социализъм имаше и голяма доза  идеи, копирани както от примитивно тълкуваните и формално възприемани идеи на марксизма, така и от общите, понякога твърде неясни фрази на ислямските догми. Намериха се дори теоретици, които „доказваха”, че социализмът и социалната справедливост произтичат от самата същност на ислямската религия. Терминът арабски социализъм така си и остана неанализиран докрай от самите арабски теоретици – Насър в Египет, Саддам в Ирак, Бумедиен в Алжир, Бургиба в Тунис и т.н. Независимо от копираният от някои социалистически държави (особено от България) опит и неговото прилагане под една или друга форма, особено в областта на силно централизираното планиране, индустриализацията и кооперирането на селското стопанство, резултатът навсякъде беше един – влошаване на икономическото положение.

Поради нерешаването на социалните проблеми чрез методите на социализма арабските ръководни кръгове обърнаха поглед към пазарното стопанство. Впрочем такова стопанство е съществувало винаги в арабските държави. То се е породило още в средните векове и по принцип е възприето от ислямската религия като нещо напълно нормално. „Честният” търговец е издигнат в култ дори от арабско-ислямския фолклор, какъвто са приказките от „1001 нощ” – там истинските положителни герои са именно градските търговци, селячеството почти не присъства, да не говорим за някакви работници – такива просто няма! Пазарното стопанство е било винаги част от ежедневния бит на арабина, наред с религията. Опитите то да бъде подменено по административен начин с някакъв нов вид обобществена „кооперативна” търговия в някои „арабско-социалистически” страни не успяха, въпреки регулираните лично от държавните глави цени на основните продукти, централизираните доставки на определени видове стоки, смятани за особено важни, установяването на трайни дотирани цени и т.н. А този вид „кооперативна” търговия, чрез която се търсеше изход от фактически безизходната ситуация, присъстваше навсякъде – от сирийската и иракската „таауния” и египетската „гамаия” до алжирските и тунизийски „галери”-та, - все форми, чрез които държавата се опитваше да конкурира частния сектор с методите на централизирани „социалистически” търговски структури. Навсякъде тези опити претърпяха провал, те бяха задушени от далече по-гъвкавата конкуренция на паралелно съществуващото традиционно пазарно стопанство. Все пак някои аспекти на този опит бяха успешно копирани от държави, произвеждащи петрол, без да се изтъкват социалистически лозунги. Финансовите излишъци в някои от тях бяха насочени към своеобразни „фондове на бъдещето”, какъвто е случаят с Кувейт и Обединените арабски емирства, с далечната цел да бъдат използвани като резервни финансови ресурси след изчерпването на петролните залежи. В други страни, каквато бе Либия, част от тези резерви бе използвана за непосредствени социални нужди – безплатно медицинско обслужване, съчетано с безплатни лекарства, твърди цени на основни хранителни продукти, модерни жилища, изграждане на перспективни, но скъпоструващи престижни непетролни проекти и т.н., без да се мисли за бъдещето без петрола. Това обаче не засегна по-бедните държави, сред които бе и Египет, макар той да е смятан винаги за водеща страна в арабския свят или Тунис, където „европеизацията” бе забила твърде дълбоки корени, но заедно с идеите на демократизма бе запазено традиционното религиозно мислене.

Макар и не снети от официалния пропаганден речник, лозунгите за социализъм бяха изоставени на заден план. Обаче положението не се подобри и след някои повърхностни промени, изразяващи се в административни опити за въвеждане на пазарно стопанство от западен тип в някои от тези държави, в условията на едно сравнително по-изостанало в социално отношение общество, а се изроди (подобно на станалото в България!) в „див капитализъм”, в който дори елементарни социални проблеми не намираха решение. Напротив, много от тези държави, особено такива, които промениха рязко източниците си за въоръжение, какъвто бе Египет, затънаха в огромни дългове, равняващи се на стотици милиарди долари, което тутакси се отрази върху икономическото равнище на обикновения човек.

Нещо повече – военните лидери на местните „революции”, следвайки своята дребно-буржоазна по произход психология, използваха максимално лостовете на властта за безконтролно самообогатяване, което стана за сметка на катастрофалното нерешаване на социалните проблеми на широките народни маси в съответните държави. Определено може да се каже, че ако тези режими продължаваха да се държат на власт до сега, главна роля за това играеше армията, чийто офицери вече са забравили същността на социалистическите лозунги и се приспособяват постепенно към обективно налагащото се пазарно стопанство, съчетано с масова корупция. Армейските доставки се превърнаха в солиден източник на обогатяване, още повече, че повечето арабски страни поеха курс на тотално превъоръжаване със западни оръжейни системи и прекратяване на доставките си от Съветския съюз. При намаляването на напрежението в Близкия изток и изоставянето на палестинската кауза като основна цел на военната подготовка самите армии постепенно започнаха да губят и без това ослабената си основна функция, още повече, че външен враг практически вече нямаше и армията се превърна в паразитен израстък върху гърба на държавата и опора на властта. Може да се каже, че основната част на египетския външен дълг, надвишаващ няколко стотин милиарди долари, се дължи на абсолютно ненужните американски военни доставки.

Може да се каже – социалистическият експеримент в тези държави, механически копиран отчасти от социалистическите страни и пречупен през конкретните им условия и от идеологията на модернизирания „социалистически” ислям, претърпя пълен крах.

Към този обективен курс, пораждащ нови многопосочни причини за кризите, се прибави още един – демографският фактор, взривът на народонаселението. Броят на населението в тези държави започна катастрофално да расте, за което немалка роля също продължава да играе религиозния фактор. При относително кратка средна продължителност на живота и при този демографски взрив над 70% от населението в тях е на възраст под 30 години, т.е. това е поколение, родено след независимостта, след появата на социалистическите лозунги в тази или онази страна, а поколението, реализирало някога националните революции, или  си отива по естествен път, обогатено от създадената от него система на корупция, или е склерозирало до степен, в която това младо население вече го отхвърля. Младите хора имат нужда от работа, храна, училища, медицинска помощ, жилища, развитие на социалните структури и т.н. Обаче социалистическите лозунги не им предоставиха всичко това, те останаха празна фраза без реално съдържание. Напротив, в тези държави пропастта между бедни и богати достигна немислими в миналото размери.

Отчаянието тласна тези хора в ръцете на религиозната реакция. Трябва да се има предвид, че в този свят  ислямската религия играе много по-голяма роля, отколкото в живота на съвременния европеец, където тя има повече пожелателен характер. В ислямския свят тя е главен аспект на ежедневния живот, задължителна форма на бита, която не може да бъде игнорирана дори от местните радикали. Примерът на Иран и Афганистан, а по-късно и на Ирак и Алжир, показа, че подценяването и даже игнорирането на този фактор е дълбока стратегическа грешка на всички модернисти, независимо от равнището, на което се намират и страната, от чиято гледна точка гледат към развитието на събитията в региона.

Към цялата тази противоречива картина може да се прибави още един детайл, типичен за традиционната арабска семейственост.  Повечето от някогашните военни, превърнали се в политически лидери, усещайки естествения си край, подготвяха като свои заместници собствените си синове. В това отношение отново бе заимстван „социалистическия опит”, този път копиран от Северна Корея. Практически навсякъде, където навремето бяха установени и стабилизирани военни режими, се подготвяха условия за въвеждане на една своеобразна „републиканска” наследствена монархия.  Единствен, който успешно приложи този опит, бе сирийския президент Хафез Асад. Саддам Хюсеин не можа да направи същото с двамата си сина Удай и Кусай – те бяха застреляни при опит да бъдат арестувани от американците месеци преди неговия собствен край.  Вероятно заедно с бащите си ще си отидат в политическото небитие под натиска на бунтовете в отделните арабски столици и синовете на Кадафи, Мубарак, Салех, Алабедин, които сериозно се готвеха да заемат техните места.

Социалните взривове в редица арабски държави не са традиционните революционни взривове, не са и традиционните военни преврати от далечното минало. Това са движения от нов тип, в които традиционните военни лидери вече не играят главна роля, а са помощен фактор, задължен не да движи събитията, а да ги канализира, възможно повече в тяхна бъдеща лична изгода. Ако се взрем в последните събития, не може да не се забележи, че те са насочени именно срещу бивши военни лидери. Дойде времето на ново поколение офицери, които споделят недоволството на народните маси, от които произхождат,  и проявяват определени симпатии към тяхната борба, но, без все още да проявяват това публично, вече претендират за късчета от богатата държавна баница, монополизирана от по-старото офицерско поколение.

Смени ли се все пак същността на режимите, за да можем да говорим за революции. Изтъква се фактът, че щом основна сила са младежите – значи това вече е революция. Но ако се взрем в лозунгите, ще видим, че всъщност той е само един - сваляне на определена личност, задържала се прекалено дълго на власт. И като имаме предвид, че мнозинството от населението в тези страни са младежи, много леко може да си обясним защо на улиците излизат младежите, които вече не са неграмотните парии на неотдавнашното арабско общество, а хора, придобили вече известна степен на интелигентност, хора с дипломи, претендиращи за работа в области, за които са учили, което е невъзможно, тъй като тези области може и да принадлежат на бъдещото развитие, но не са актуални за днешния ден.

Някои обаче твърде погрешно приемат тези младежи като носители на бъдещото светско начало в тези страни. Това е  дълбоко погрешна представа. При настоящата обстановка в ислямския свят, в атмосферата на всеобщо отчаяние, тези младежи са също така вярващи, както и техните родители, нещо повече, някои от тях са много по-близки до радикалните ислямистки възгледи и това засилва опасността от включването на нови сили в нови актове на световния тероризъм. Прави впечатление, че вече все по-често участници в ислямистки терористични актове са млади хора с висше образование, емигранти намерили образование, често висше, работа и подслон в западни държави, често със семейства със съпруги-неарабки. Но… не успели да се реализират в собствените си държави!

Различията в развитието на процесите в различни държави отделят като самостоятелен пример събитията в Либия, където борбата за власт между отделни групировки придоби характер на гражданска война, като Западът (вкл. България!!!) се намеси на страната на една от воюващите сили. Едва ли тази сила, като се имат предвид обективните характеристики за нейните лидери, е онази, която би могла да доведе Либия до една революционна промяна.

Събитията в арабския свят ясно показаха, че за Запада постоянни арабски приятели не съществуват! Същевременно арабско-ислямските нрави показват един интересен феномен – арабите може да се бият помежду си до смърт, но те не желаят чужди сили да се намесват в конфликтите им. Такава е традицията, наследена от древните бедуински времена преди исляма. Тези конфликти, колкото и време да продължават, един ден свършват с прошка и целувка, но участниците в тях никога не забравят на чия страна е застанала „третата сила” – тя завинаги остава чужда и враждебна и за двете воюващи страни. Това също трябва да се помни от нашите политици. 

Все пак трябва да се има предвид, че зад гърба на тези увлечени в текущите събития младежи безспорно стоят други сили. Като се наблюдава развитието на обстановката не може да не се забележи, че има някаква, неизлизаща засега на преден план сила, която тихомълком координира ситуацията, поставя острието на бунтовете ту в една, ту в друга посока и умишлено не поставя пред тълпата друга цел, освен свалянето на държавния глава. Сега тази сила не се ограничава от пределите на една държава, а постепенно обхваща целия арабски, а и не само арабския свят. Няма съмнение, че тя изчаква други да реализират основната цел, и, когато стане ясно, че основните социални искания на широките народни маси не могат обективно да се реализират, да изплува на преден план, да може да яхне събитията и да ги вкара именно в желаното от нея русло, макар че също не е в състояние да реши тези проблеми. Според нас тази сила е войнстващият ислямизъм. Опитът на ислямската революция в Иран започва да се прилага от самите сунитски ислямистки лидери.

Ние правим разлика между исляма като една от световните религии с равни права заедно с останалите световни религии и ислямизма като използване на религията от заинтересувани кръгове и лица за политически цели.(Именно такива признаци започват да се проявяват и сред някои ислямски проповедници, обикновено чужденци, които час по-скоро трябва да бъдат изгонени от страната ни, и техни последователи в нашата страна – именно те са опасност за социалния и политически мир у нас, а не просветителските книжлета, разпространявани от тази или онази хуманитарна ислямска организация и възприемани от съответните полуграмотни в религиозната област нашенски власти като върховна опасност). Наричат ги обикновено „братя-мюсюлмани”, които обаче в своята същност далече не са едно и също нещо.

Това е според нас силата, която изчаква развоя на събитията. За нея опитът в Алжир от миналото десетилетие е твърде горчив и печален. В тази страна, използвайки недоволството от непрекъснато достигащо до катастрофални размери влошаване на социалното положение на населението – резултат на „социалистическата икономика” и демографския взрив - при деклариран може би искрен опит за демократизация и провеждане на свободни многопартийни избори, ислямистките движения бяха пред прага да вземат властта. Създаде се възможност по демократичен път да се стигне до един ретрограден ислямистки режим и развитието на страната да се върне със столетия назад. (Практически в специфичната обстановка на една ислямска държава се повтори печалния опит на Германия, в която Хитлер дойде на власт чрез демократични избори, за да погребе веднага след това всякаква идея за демокрация). За да не допусне подобно развитие на ситуацията алжирската армия, настроена светски още от времето на освободителната война, направи фактически военен преврат, отмени опасния резултат от изборите и по този недемократичен начин се опита да наложи един съвременен демократичен многопартиен режим. Този начин предизвика широка гражданска война, която струваше на населението около сто хиляди жертви, като жестокостта и безсмисления терор се упражняваше и от двете страни. Сегашните събития в арабския свят отново усилиха апетитите на временно победените но несломени ислямисти в Алжир и те отново надигат глави.

Този опит показва, че призивите за въвеждане на демокрация  в арабските страни, по точно – за насаждане на демокрация от европейски или американски тип, са твърде опасни, да не кажем невъзможни. Всеобщо е мнението, че при сегашното масово отчаяние на все по-обедняващите народни маси и при непрекъснато разширяващата се ножица между бедни и богати, в специфичните арабски условия, идеите на ислямизма вземат връх. Нито социалистическите лозунги, нито пазарното стопанство, решиха социалните проблеми в тези държави. При сегашната психологическа обстановка народът вижда спасението си единствено в религията, в Бог. При едни демократични избори практически във всички арабски държави безспорно като преобразяваща сила във властта ще дойдат под една или друга форма, под едно или друго название, ислямистите.

Опит в това отношение вече има. Нерешаването на близкоизточната криза и нейната сърцевина породи отчаянието, а то на свой ред все по-определено взема на въоръжение ислямската религия като единствен изход от създалата се ситуация, още повече, че тя дава на вярващите мюсюлмани, които са подавляващата част от населението, надежда за щастливо бъдеще, ако не на тази, то на онзи свят. В проведените демократични избори в окупираните палестински територии, в ивицата Газа, победиха именно ислямистките сили в лицето на партията Хамас, създадена навремето от МОСАД като противовес на ООП. И Западът тутакси не призна резултатите от тези избори, за които толкова настояваше! Сега обаче и Израел е принуден да преговаря с ислямистите, макар да са обявени от ЦРУ и същия МОСАД за терористи!.

Американската игра е двойна. От една страна във Вашингтон говорят за демокрация, но от друга, обогатени от опита в Газа и Алжир и оценявайки обективно предварително резултата от възможни демократични избори в другите арабски държави, определено се боят от нея. Ясно е, че тези страни ще имат своя демокрация, но тя ще бъде тяхна, с ислямски привкус, такава, каквато за сега не съществува никъде в света.

Ефектът на доминото, за който сме говорили неведнъж, може да бъде твърде заразителен не само за арабските или ислямските държави. Появяват се информации за наченките на подобни събития, въпреки строгите полицейски условия, в държави като Китай и Северна Корея, те се проявяват, макар и премълчавани, в Средна Азия и Кавказ, вече са и в Иран. Възможно е тяхното влияние да се разшири към Африка и Югоизточна Азия, където социално-икономическите условия са сходни с арабско-ислямските, а дори някъде и по-лоши. На този етап призивите за демокрация в подобни условия, сред население чийто живот изкуствено е задържан в условия на колониална изостаналост и диктаторски режими и търсещо своята нова модерна национална идентичност, могат да дадат обратен на желания резултат, да засилят световния тероризъм или да доведат на власт сили, чийто идеи са твърде далечни от модерната демокрация и дори със своята фанатична агресивност да представляват заплаха за световния мир.