ИРЛАНДИЯ ОТВОРИ КОЛОВОЗА ЗА ЕВРОПА НА ДВЕ СКОРОСТИ Печат
Автор Елена Николова, наш постоянен кореспондент в Берлин   
Четвъртък, 19 Юни 2008 11:25
Черният петък” на 13 юни 2008 година донесе много горчилка и разочарование за болшенството европейци. Ирландско малцинство от по-малко от 3 милиона души показа червен картон на 500 милиона европейци в началото на Европейското първенство по футбол. Страната, която преди  30 години влезе в Съюза като пепеляшка, а днес е една от най-богатите в Европа, която усвои 40 милиарда от Брюксел, днес сложи прът в колелата на благодетеля си. Ирландците казаха “не” с пълни джобове. Логично е да се появи упрека за неблагодарност. Но Ирландия нямаше друг подход, освен провеждане на референдум, защото това е изискване на конституцията й. В други европейски държави това не можеше да се случи, защото бащите на основопалагащия закон- конституцията очевидно са подходили много по-мъдро. Действително, по такъв комплексен и сложен въпрос като Лисабонския договор, не може да се провежда референдум. Друг е въпросът, че ако такъв беше проведен и в други европейски страни, резултатът може би нямаше да е по-различен. Но над това си заслужава да поразсъждаваме по-нататък.
    Ирландците всъщност не гласуваха против ЕС. Дори не гласуваха и против същинския Лисабонски договор. Над 30% от гласувалите с “не” признават, че дори не са запознати със съдържавнието на договора. Те гласуваха срещу вътрешнополитически, икономически и обществени проблеми, реагираха на политиката на правителството. Внушените страхове за увеличаване на проституцията и абортите, данъците и други, нямат много общо с Лисабонския договор. Онези, които манипулираха обаче общественото мнение, преследваха свои егоистични цели. Ето колко опасен може да бъде един референдум в малка страна, имащ последствия върху бъдещето на цял континент. Впрочем ирландците така и не разбраха, че отхвърлиха нововъдения с този договор, които щяха да бъдат от полза и за самите тях.
    Виновно ли е ирландското правителство? Парламентаристът от ЕП Елмар Брок /ХДС/ избегна отговора на подобен въпрос, защото наистина трудно можеш да убедиш хората в такава сложна материя. Трудно е да противопоставиш доказателства за правотата си. Но тъй като имахме уроците от отхвърлянето на европейската конституция от Франция и Холандия преди 3 години, трябваше да е ясно, че липсата на достатъчна прозрачност, яснота по нововъведенията, разбираемо представяне на политиката на хората, ще доведе до такъв резултат и в Ирландия. Елмар Брок обръща обаче внимание на една подробност: селяните в Ирландия гласуваха с “не” за да дадат сигнал към преговорите със СТО, опасявайки се от премахване защитата на митата за говеда. Но през октомври този проблем вече няма да стои. Значи ли това, че при повтаряне на референдума през късната есен на тази година Ирландия ще покаже друг резултат? Всъщност Ирландия гласува два пъти и договора от Ница. Подобен прецедент имаше и с Дания за Маастрихт.
    Реакциите в Европа на ирландското “не” бяха доста нервни. Независимо от възможните значими последствия, няма основания за такава острота в оценките. Тя доведе до повечето неразумни и невъзможни предложения, сред които се загубиха малкото прагматични и възможни решения след този референдум.
    Първо, ЕС може да продължи да бъде управляван и без Лисабонския договор. Опасенията, че Европа ще бъде парализирана след разширяването й с 12 страни не се потвърдиха досега. В ЕС все пак има методи и критерий за вземане на решения. Трябва да признаем обаче, че това няма да бъде достатъчно да се преодолеят предизвикателствата спрямо енергийната сигурност и промените в климата. Освен това, разбира се, жалко е, че ще се лишим от редица предимства, за които Лисабон отвори врати в новия документ. Той не може да влезе в сила от 01.01.2009 година и ЕС ще продължи да функционира на база на договора от Ница, в сила от 2003 година, който обаче е разработен въз основа на тогавашния Съюз на 15 страни-членки. В него са разпределени местата в ЕП, състава на Комисията и тежестта на гласовете при вземане на решения на Съвета. В Приложение са сценариите при разширяване на ЕС и се определят квоти и числа за Парламента, Комисията и Съвета. Те важат разбира се за разширяване с 12 държави. Ново разширяване на база договореностите от Ница не е възможно.
    Реакциите от “Ирландия –вън от ЕС” до “Ирландия на поправителен” съдържаха повече емоция отколкото реализъм. Ирландия не може да бъде изключена, защото договорът от Ница не предвижда такава възможност. Едва след евентуалното влизане в сила на Лисабонския договор, такава възможност щяха да имат не само Ирландия, но и други страни като например Великобритания, Полша, Чехия. Всяко искане за отстраняването на Ирландия и въвеждане на принципа на мнозинството при вземане на такова решиение за изключване би работило определено срещу самия ЕС, срещу неговите ценности, които защищаваше досега. Тоест, това би разрушило ЕС. Не бива да се отнема правото на една държава, пък била тя и малка, да се защити. Апропо, малка държава, чухме напълно погрешни коментари в тази насока. Когато си страна по договор малката държава е с еднаква тежест и с тази на голямата държава. Това някои го забравят.
    Предложенията за замразяване на процеса за няколко години и възобновяването му при нови условия са силно уязвими. Това би означавало перманентно състояние на криза. ЕС да се превърне в един трудноподвижен колос, генериращ напрежение между някои от членовете си. На следващите избори за Европейски парламент противниците на ЕС ще са още повече. С това сигурно  са наясно в Брюксел., но очевидно не и някои коментатори и правителствени съветници.
    Несериозни са и предлаганите варианти за свикване на нова конференция и пеработване на Лисабонския договор. Това би довело до още няколко години дискусии и връщане на евентуално преработения договор за повторно ратифициране в 17 страни, които вече направиха това.

    Какви ще бъдат реалните последствия след ирландкото “не” на Лисабонския договор?
    Първо, тежестта на това “не” може да се окаже не толкова страшна за самия ЕС и неговото функциониране, колкото за отношенията с външни за ЕС фактори. Подкопава се представата, че съюзническата политика на Европа предлага най- добрите мениджърски методи за решаване на световните проблеми. Може да се засили песимизма на онези, които по-начало гледат с недоверие на тези европейски механизми /например американските демократи/. Във всички случаи ще се получи забавяне на позиционирането на ЕС като сила между останалите световни икономически и политически фактори като САЩ, Южна Америка, Китай и Русия. Това са сериозни последствия в геополитически план.
    Второ, още не е ясно дали британците, поляците и чехите, които все още не са ратифицирали договора, а преди година оказваха най-много съпротива,  няма да се възползват от ирландското “не” и да спрат процеса на ратификация. Тогава катастрофата би била пълна.
    Трето,  още първоначалните реакции ясно показаха, че се възражда тезата от преди една година и половина за “Европа на две скорости”- ядро от държави, които приемат правила и вървят напред и периферия, от която държавите се включват, когато узреят за това. Трябва да признаем, че това е възможно, така както беше възможно и въвеждането на еврото, към които някои държави не се присъединиха. Още преди година и половина германските политици Волфганг Шойбле и Карл Ламерс заявиха: Тези държави не трябва повече да се оставят да бъдат спирани от онези, които искат само черешките от тортата. Идеята за “Европа на две скорости” е много силно застъпена. Първата реакция и на самия президент на Европейския парламент Ханс-Герт Пьотеринг беше за дебат за бъдещето на Европа и за ЕС от ядро от готовите за това страни-членки.
    Четвърто, самият факт, че едно малцинство с правото си на вето може да диктува развитието на останалите 500 милиона европейци, показва, че ЕС е на границата на своята способност за функциониране и формиране. Това с основание ще надуе платната на онези, които призовават за спиране на разширяването. По същество това е едно горчиво послание за Хърватия и други балкански страни. Под въпрос ще остане възможността за запазване на натиска за реформи в страните-кандидатки за членство.
    Пето, връщането към дискусия за посоката на развитие може да доведе до голям разрив в ЕС между онези, които искат задълбочаване на интеграцията и онези, които са за вътрешен пазар без правила. За подобна опасност предпреди и шефа на социалдемократите в Европейския парламент Мартин Шулц. Има известно основание искането за дефиниране на същинското желание на ЕС: федерална формация с далеч стигаща хармонизация на правния и социален ред в него или свободна търговска зона с достатъчно общи правила на вътрешния пазар и стратегия на външна политика в области, които засягат всички 27 държави като например интеграция в енергийната политика.
    Шесто, тъй като Лисабонският договор беше най-доброто, което можеше да се направи за европейските граждани, както се изрази европейският парламентарист Елмар Брок, те ще загубят и най-много. Отказът на Ирландия всъщност попречи на основната цел- по-голямо демократизиране на ЕС. Полезни щяха да бъдат предвижданите намаляване на Комисията, повече права за Европейския парламент, премахване на 6-месечното ротиране на председателството и избор на постоянен президент за 2,5 години, както и на върховен представител по външната политика и сигурността.  ЕС щеше да е по-добре функциониращ, предвид на това, че в Лисабонския договор се предвиждаха повече области, в които вече нямаше да е необходимо съгласието на всички страни, а само мнозинство. Няма да е коректно, ако не признаем, че наистина, имаше и нови моменти, които бяха оспорвани, но да се връщаме отново на тях и преформулираме, не изглежда разумно. Все пак демократицията се състои и в способността да се въведат правила и ред, включително и ограничителни.
    Едно нещо обаче е неоспоримо: в областта на външната политика и политика за сигурност би могло да се пристъпи към въвеждане на принципа на вземане на решение на база мнозинство, защото след разширяването на ЕС  до 27 държави станаха по-трудни вземанията на решения в Съвета  по сложни външнополитически въпроси и въпроси на сигурността. Тук България може да потърси по-голяма тежест по отношение на ролята си в Югоизточна Европа, така както Германия търси такава в т.н. Ваймарски триъгълник- Германия- Полша-Франция.

    Кои са най-реалистичните решения за излизане от сегашната ситуация в интерес на бъдещето на Съюза?
    Амбициозният френски президент Николас Саркузи ще изпълни заканата си след поемане председателството на ЕС от 01 юли тази година и ще потърси “юридически аранжименти” с Ирландия. С многобройни допълнителни правила /”Opt-outs”/, или както френският министър на правосъдието ги нарече “начини за специфична кооперираност”, да принуди ирландците да приемат Лисабонския договор, дори и да се наложи  провеждането на втори референдум. Тези промени ще важат не само за Ирландия, но и за други страни. Изглежда сложно, но по принцип не е нещо съвсем ново. Отдавна има ограничения за еврозоната, за шенгенското пространство и така нататък.
    Ирландското правителство само да предложи решение за излизане от положението, предлагат редица евродепутати и политици. То обаче едва ли ще последва призиви за оттегляне от ЕС за известно  време, защото както аргументирахме по-горе, това не е възможно съгласно сега действащия договор.
    А не е ли сега моменът да си поставим въпроса, защо един проект, който елитите в цяла Европа го приемат, винаги се проваля при народно гласуване /сега  в Ирландия, преди 3 години във Франция и Холандия/. Без да си изясним този въпрос ще срещнем ващи решения.
    Може би всичките емоционални оценки и призиви ще се окажат излишни, ако процесът на ратификация продължи успешно, ако договорът влезе в сила във вички страни без Ирландия. Тя ще си остане член, а с анекси към договора по-късно ще се присъедини и към Лисабонския договор. При анекси не се провеждат референдуми. Толкова просто и лесно, че едва ли ще се окаже вярно. Но решение трябва да има преди изборите за Европейски парламент, тоест до юни 2009 г. Затова по-скоро решителността на водещите държави в ЕС ще ги тласне съм схемата “Европа на две скорости”. Ирландия ще остане в историята като стрелочникът, който натисна стрелката на жп-линията за да отправи влака на ЕС по тази линия. А че това няма да е най-доброто за България, макар и на пръв поглед да е ясно, изисква  все пак друг анализ.
< Предишна   Следваща >