"БАЛКАНСКИЯТ СБЛЪСЪК" В ПРОТИВОРЕЧИЯТА МЕЖДУ ВЕЛИКИТЕ СИЛИ В РЕГИОНА СЪЩЕСТВУВА ОПРЕДЕЛЕНА ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ

Краят на Студената война предизвика нужда от определяне на нов подход при решаването на противоречията между Великите сили. Ако дотогава съперничеството им е намирало израз в противопоставянето между двата големи политически, военни, идеологически и икономически блока, то днес, при решаването на редица конфликти е налице съществуването на съществени противоречия между страните от НАТО. Така се стигна до все по-голямото размиване на различията между Русия и Северноатлантическия пакт. През последното десетилетие всичко, което се случи на Балканите е резултат именно от необходимостта всяка Велика сила да преосмисли интересите и идеите си, свързани с бъдещето на полуострова.

       Балканският полуостров е мястото, където още от началото на така наречения Източен въпрос ( борбата за наследството на Османската империя през ХVІІІ, ХІХ и началото на ХХ в. ), се преплитат интересите на всичките Велики сили. В тази надпревара за влияние се включват и балканските народи, които имат да решават своите национални въпроси. Така те още преди своето фактическо освобождаване влизат или не в сметките на Великите сили. Този дълготраен процес доведе до установяването на доскорошните политически граници на балканските държави. Те отговаряха на едно статукво, наложено през 1919 г. и препотвърдено през 1947 г. Основната група от противоречия на полуострова днес засягат именно най-изразителния резултат от досегашното статукво - Югославия. В процеса на своето разпадане тя, може да се каже, че като " болен човек" замени Османската империя и в рамките на територията й се очерта същият процес на борба за зони на влияние между Великите сили.
       В края на 1989 г. никой не е очаквал ( от страна на Запада ) нито разпадането на Югославия, нито това на СССР. Нещо повече, много от държавите, формиращи Европейския съюз, са считали Югославия достатъчно близка до самите тях и са прогнозирали скорошното й приемане в рамките на съюза. Факт е, че от всички източноевропейски държави през 1990 г. Югославия беше единствената, която почти напълно покриваше критериите от Маастрихт. Но когато става въпрос за промени, разтърсващи световната политика, не може да се иска задържането на едно статукво, наложено насила и без желанието на народите, участващи в него, каквото беше Югославия. Именно желанието да се запази (първоначално) статуквото, породи и поредицата от конфликти. Това се случва не за първи път. Бавната реакция на западните държави по проблемите на Югославия може да се обясни с неяснотата, която те имат помежду си относно бъдещето развитие и преразпределението на влиянието им в региона. Само че тази неяснота струваше живота на хиляди хора. Счита се, че всъщност двоуменето около френската и германската доктрина е една от причините, които доведоха до военните сблъсъци в периода 1991-1995 г. Но тази неяснота засегна и всички останали балкански държави, в които процесът на демократизиране и присъединяване към западните структури, както и на икономическото им развитие, беше забавен.
       Като че ли по-разрешими се оказаха проблемите в западната част на Югославия. В рамките на тази територия в миналото се пресичат границите на Европа с Османската империя, просъществували така с малки промени от векове. Борбата между сърбите и хърватите очерта отново тази граница. Хърватите бяха подкрепени от Германия (чиито традиционни интереси там са безспорни - Хърватско е било част от Австрийската империя, а през Втората световна война - съюзник на Германия), а сърбите - от Русия. Новото в конфликта е борбата на мюсюлманите в Босна за независимост. В тяхна подкрепа, както може да се очаква, се включиха различни мюсюлмански общности, но и най-важната днес сила - САЩ.
       В Югославия остана една голяма територия, обременена с твърде много и трудно решими проблеми, наслоени от столетия. В Сърбия има две автономни области - Косово, населено с албанци и Воеводина, където живеят унгарци. Освен това, между Сърбия и Черна гора се намира областта Санджак, населена с мюсюлмани, които оказваха подкрепа на своите единоверци в Босна. Различни интереси се сблъскват и относно бъдещето на Черна гора. Но днешна Югославия е част и от друг проблем, който надхвърля границите й и засяга почти целият полуостров - албанският. Освен в Косово, в Сърбия има още три окръга, където живеят албанци - около градовете Прешево, Буяновац и Медведжа - гранични на Косово. Албанци има още в Черна гора и в Епир (в Гърция). В този смисъл решаването на албанския проблем (може би освен що се отнася до Косово) е невъзможно без да се предизвикат сериозни сътресения на Балканите.
       Тъй като албанците са натрупали самочувствие от досегашната западна подкрепа и вече имат несъобразяващи се с никого терористични групировки, проблемът може да стане неовладяем (по същия начин, между другото, както стана и с талибаните). Албанците не разчитат само на подкрепа и самочувствие, те владеят основните търговски и пътни артерии в тази, ако може така да се нарече, средна част на Балканите (магистралата Белград - Скопие - Солун, както и тази от София през Скопие за Драч и за Косово). Освен пътищата, както естествено следва, те владеят и целия законен и незаконен трафик през тях, главно търговията и осигуряването на коридори за наркотици, оръжия и проституция. С други думи те разполагат с напълно независими от Запада собствени източници за финансиране, в това число и голяма финансова помощ от стабилната си, кланово обвързана и многобройна емиграция на Запад. На тази база те определят и изискват изпълнението на новите си териториални претенции (всъщност в общи линии обосновани още през ХІХ в.). Защото в тяхната борба днес територията, земята, а не правата на населението, доминират.
       При така очертаната ситуация няма много възможности, които да дадат едно мирно решение на задълбочилите се противоречия. На първо време би било достатъчно да се спре подкрепата, оказвана от Запада и се ограничат териториалните претенции на албанците само що се отнася до Косово. Но това едва ли ще стане, въпреки водената в момента война срещу световния тероризъм и неговите финансови центрове в Афганистан, от които черпят средства и албанците. Засега най-доброто решение е приемането на всичките балкански държави в Европейския съюз и НАТО. Така най-накрая липсата на граници и спирането на политиката, водеща до разделянето на Балканите на държави, подкрепящи различни лагери, може да доведе до решаването на техните противоречия.
       Трябва да се обърне внимание и на друг фактор, чието поведение има особено значение за всичко, ставащо в Югославия през последните десет години - Сърбия, която през 90-те години на ХХ в. претърпя краха на своята "Велика идея" - програма, започнала своето изпълнение още от средата на ХІХ в. с известното "Начертание" на Гарашанин. Нито един от днешните сръбски политици обаче, не се е отказал от възможността за възвръщане на поне част от загубеното (особено по отношение на сръбската част от Босна, Македония и въпроса за бъдещето на Черна гора). Може да звучи пресилено, но Сърбия няма интерес от налагането на траен мир на Балканите, което ще рече и на ново статукво. Тя би подкрепила (естествено негласно и нелегално) възникването на напрежение в различни части на бившата си империя, където би искала след време "да се притече на помощ" като покровител. Именно в този аспект - в преплитането на интересите на албанците и сърбите в Македония, както и на силите, които стоят зад тях, ситуацията там става особено интересна и следователно трудно разрешима. Идеята, която поддържа България - защита на териториалната цялост и суверенитет на Македония, се нуждае от силна подкрепа и лобиране сред всички възможни сили, имащи интереси в Македония и на Балканите като цяло - т.е. твърде трудна задача, поне дотолкова, доколкото зад нас все още не е застанала категорично нито една Велика сила.
       Ако на Балканите Великите сили винаги са срещали своите интереси, т.е. са се борили за влияние на полуострова помежду си, то в същата степен са считали Македония за важен регион, в който не са допускали преимуществото на нито една балканска държава. Македония (в цялата си територия) е може би най-важният както за съседните й страни, така и за Великите сили, дял от Балканския полуостров. Поради предимно българския характер на населението там в началото на ХХ в. и опасността цялата област да бъде един ден присъединена към България, българската политика спрямо нея не среща подкрепа в нито една от европейските Велики сили. Поради това българската идея за бъдещето на Македония се свежда до съществуването й като независима държава. Но тази политика се поддържа отново само от България. Въпросът е решен радикално през 1919 г. Най-големият и най-богатият дял на Македония - Егейската й част - е предоставен на Гърция, зад която тогава стои Англия. Всъщност дори Германия не допуска България там, въпреки че ние сме съюзници през Първата и Втората световна война. Вардарска Македония - вторият по големина и значение дял (и най-важен за България от културно-историческа гледна точка) - е даден на Сърбия, зад която тогава стои Франция.
       Имайки предвид всичко това, спокойно може да се каже, че проблемите на Балканите не се коренят в съществуването на нерешени противоречия между отделните народности. Такива има навсякъде, което се отнася и до Западна Европа (ирландците във Великобритания, баските в Испания, корсиканците във Франция, фламандците в Белгия и много други). Когато свърши Студената война, това, което стана на територията на Югославия, беше лесно предвидимо и поради това - лесно предотвратимо. Но това не стана. Отговорът не е в така модното словосъчетание "балкански нрави". Днес албанците водят една терористична и неоправдана от гледна точка на извоюването на права (защото в Македония те ги имат) война. Въпросът е - щеше ли да я водят ако нямаха подкрепата на Великите сили (тъй като проблемите на Македония и бъдещето й засягат повечето от тях).
       За по-голяма яснота е необходимо да се обърне внимание на някои от събитията, които доведоха до ескалирането на напрежението в Македония. Само преди две години, през 1999 г., Македония се радваше на сравнително добри отношения с албанците, на чиято борба в Косово правителството на ВМРО-ДПМНЕ оказа подкрепа, приемайки и спасявайки техните бежанци. Някак прекалено изведнъж отношенията се изостриха (макар подобен конфликт да можеше да се очаква) и прекъснаха, може би за дълъг период от време, възможността за доверие между двете народности. След конфликта в Косово в Сърбия беше създадена една Зона за сигурност или Буферна зона, обхващаща районите, населени с албанци. Те сформираха там с помощта на неразоръжената АОК Армия за освобождение на Прешево, Буяновац и Медведжа. Откакто Македония обяви своята независимост (1990 г.) един от нерешените между нея и Сърбия въпроси беше този за общата им граница, която в по-голямата си част е населена с албанци (Косово и околността на Прешево), а откъм източната страна - с българи (Босилеградско). Именно сега, през 2001 г., притисната от действията на албанците и от подкрепата, която им оказваше Западът, Сърбия се зае да решава този си проблем. Въпросът е защо сега? Сърбия редовно е използвала албанското население в борбата си срещу българщината в Македония. Първоначално това се изразява в преселването на косовски албанци там, от което дойде и днешната им демографска сила. Този процес особено се засилва през Титово време. Албанците се използваха в този смисъл и от Киро Глигоров и от правителството на бившите комунисти в Македония (СДСМ). Именно с управлението на ВМРО-ДПМНЕ сръбското влияние в Македония се почувства застрашено. Единственият коз, който има Сърбия, за да държи Македония в подчинение, е албанският - и тя го изигра. Между другото ако конфликтът в Косово не беше спрян, той можеше да доведе до подобен и в Македония, което неимоверно щеше да засили сръбското влияние там, предвид, че Сърбия воюваше в този момент срещу албанците. Договорът за границата между Македония и Сърбия даде на Македония едно албанско косовско село (Танушевци), което албанците отказаха да предадат и заради което избухна конфликтът. В същото време Сърбия подписа примирие с Армията за освобождение на Прешево, Буяновац и Медведжа, чиито военни отряди отидоха да се бият в Македония. Сръбската власт беше възстановена в Зоната за сигурност.
       По твърде неприятен начин интересите на Русия (Сърбия) и САЩ (албанците) съвпадат. Не е зле да се отбележи, че може би в новото разпределение що се отнася до бъдещето на Югославия, голям дял има и нейният традиционен съюзник Франция. Така се оказва че неслучайно представителите на Запада по проблемите на Косово или Македония, са французи. Показателно е също така, че и до днес, вече 10 години откакто Македония е независима страна, Западът иска да разглежда проблемите й в рамките на тези в цяла Югославия. В този смисъл говори тиражираната наскоро идея да се обединят под едно командване мисиите в Босна, Косово и Македония. Спрямо осъществяването на тази идея Македония естествено се изказа против. Днес, въпреки борбата срещу тероризма, върху македонското правителство продължава да се оказва натиск. Не само това, спомага се за фактическото безвластие и анархия в районите, овладени от албанците, като се пречи на македонското полицейско и всякакво друго (включително и завръщането на бежанците) присъствие там.
       Съществува голяма опасност след приключването на заангажираността на Великите сили в Афганистан да се очаква ново, този път по-силно и с много повече жертви, противопоставяне в Македония, в което вече има голяма възможност да се включат и останалите балкански държави. И тогава, в неяснотата на един бъдещ конфликт за пореден път да се прекроят и границите на Балканите. Именно в този смисъл е много важна българската политика. Важно е да не се допуска разпадането на Македония, а да се осигури нейното бъдещо съществуване. През последните 50 години две поколения българи израстнаха без никаква представа за проблемите на техните сънародници зад граница. Днес е много трудно, когато трябва да се обоснове една по-силна и заангажирана политика на България в Македония (идея, която дори липсва в мисълта на повечето български политици и интелектуалци), а точно това е необходимо, за да може да се защити съществуването й. Защото Македония, както и България, нямат така необходимия "съюзник покровител" сред някоя от Великите сили. България обаче, като бъдещ член на НАТО и Европейския съюз, не е лишена от влияние.
       Понеже наистина позицията на България е важна, това води и до сблъсък на интересите на Великите сили, изразен в противоречията между политическите сили в страната. Тук могат да се съпоставят няколко интересни факта, без от това да се правят генерални изводи. През пролетта на 2001г., когато албанците започнаха своята борба в Македония, в България пристигна Симеон ІІ. Той недвусмислено се противопостави на досегашната политика на България в Македония, декларирайки едва ли не пълна незаинтересованост. Външният министър Соломон Паси също демонстрира "нов подход" в отношенията с Република Македония. Твърде важна функция в сегашното българско правителство има и Стоян Ганев. Именно той беше човекът, който като външен министър при Филип Димитров, се противопостави на признаването на Македония през 1992 г., след което напусна поста си. Единственият, който продължаваше да осъществява досегашната българска политика към Македония, остана президентът Петър Стоянов. Но сега, след като този пост зае Георги Първанов, може да се каже, че вероятно щее бъде осъществен и обрат във външната ни политика, не без помощта на НДСВ. За съжаление точно какви измерения добива той още не може да се каже. По-интересното е как се изявяват тези интереси в НДСВ, където се преплитат и с неясни или поне необявени западни доктрини, пречещи на българското влияние в Македония. Именно тук е голямата неяснота. Защото приемането на България в Европейския съюз и НАТО не във всички случаи означава и осъществяване на българските интереси в Македония. Загърбването на проблемите на Македония, съответно и на българските интереси там, не би довело до нищо добро. В най-лошият случай оставянето на Македония сама ще означава и нейната невъзможност да се справи с проблемите си. Абсурдно е България да не се интересува от това, което става там и да не се опита да повлияе за едно по-благоприятно за Македония решение. Трябва да сме наясно, че всяко разрушено село, всяка срутена църква или манастир, всеки убит човек в Македония, е удар и срещу България. Ако България няма правителство, което да реагира, то това означава, че тя няма правителство, което да отговаря на нейните интереси. Освен всичко друго, това означава и решаването на балканските проблеми да се остави извън България, а точно такава политика следвахме в последните две-три години. В наш интерес е стабилността и доброто икономическо развитие на целите Балкани. Неприемането на всички балкански страни в Европейския съюз и НАТО не би довело до нищо добро, а само до задълбочаване на конфликтите. Факт, който западните страни много добре осъзнават.

      
       * Авторът Борис Николаев Живков е студент в Магистърската програма по История на Русия на СУ "Св. Климент Охридски" и работи по проблеми свързани с историята на Източна Европа.