| За елитите от този край на континента обаче - правителства, анализатори, медии - стремежът за сигурност има и едно друго, много важно измерение: стабилността е необходимо и ключово условие за привличането на чуждестранни инвестиции, които да влеят живот на закъсалите икономики и да дадат основата за траен икономически растеж. За разлика от притесненията относно терористичните заплахи към националната държава, които са съвсем нов феномен, икономическите негативи от нестабилността конкретно на Балканския полуостров са стара грижа на правителствата.
С подобна идея през 1999 г. бе създаден Пакта за стабилност за Югоизточна Европа по инициатива на германското председателство на Европейския съюз (ЕС): "да се насърчава мирът, демокрацията, зачитането на човешките права и икономическия просперитет, за да се постигне стабилност в целия регион". Но осезаеми резултати от работата на тази организация вече две години е трудно да се констатират. Доколкото Пактът за стабилност е една добра и солидно подплатена политическа идея, в реални, икономически измерения и по отношение на постигнати бързи ефекти той си остава поредното доказателство, че Балканите все още не са обект на конкретна ангажираност от страна на ЕС и големите инвеститори. Защото там, където има добра почва за инвестиране, т.е. стабилност и перспективи за възвращаемост, политически инициативи не са чак толкова необходими.
Какво е Пактът за стабилност?
На 10 юни 1999 г. в Кьолн на срещата на върха на ЕС се учредява Пакта като партньорство между държави и международни организации. Тук са всички страни от Югоизточна Европа, страните от ЕС, САЩ, Русия, Канада, Япония, Норвегия, Швейцария, както и Световната банка, Международния валутен фонд, ЕБВР, ЕИБ, ООН, НАТО, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), ОССЕ. Това съзвездие от влиятелни актьори на международната сцена си дава за цел както постигането на стабилност и икономически напредък в региона, така и трайното решаване на конфликти, но не чрез военни интервенции, а чрез мащабна и дългосрочна превантивна стратегия за Балканите. Последната формулировка беше резултат от сблъсъка в Косово от 1999г. и последвалата намеса на НАТО. Като крайна цел на Пакта учасниците в него си поставят присъединяването на страните от Югоизточна Европа като пълноправни членки на ЕС. Затова и Европейската комисия и страните членки на съюза представляват най-големите донори във финансово отношение.
На 30 юли 1999 г. в Сараево е затвърден договора между различните държави и организации, а на 30 март 2000 г. в Брюксел се провежда и първата донорска конференция. Сумата, която е набрана за т.нар. "пакет за бързо стартиране", е внушителна за мащабите на Балканите - 2,4 млрд. евро. Одобрени са 244 проекта, 201 от които са започнати успешно. Оттогава страните учаснички се срещат редовно на конференции и по повод на конкретни събития. Последната конференция на пакта беше на 27-28 октомври 2001 г. в румънската столица Букурещ.
Какво успя да свърши Пактът?
На пръв поглед инициативата на Пакта за стабилност е похвална и обещаваща. Но за съжаление фактите говорят друго. Първоначалната идея за превантивна стратегия спрямо бъдещи конфликти в региона стана на пух и прах на фона на нестихващите проблеми между етнически албанци и сили за сигурност в Македония. Очевидно пактът не успя да си свърши работата в това отношение. Що се отнася до икономическите ползи от него, проектите се бавят и нито една страна не може да се похвали с конкретни резултати за икономиката си, произтичащи от пакта.
Една от най-добрите идеи, които излязоха от пакта, но все още чакат реализация, е идеята за зона на свободна търговия на територията на Югоизточна Европа. На 27 юни т.г. Албания, Босна и Херцеговина, България, Македония, Румъния, Хърватия и Югославия подписват "меморандум на разбирателство за либерализиране на търговията и намаляване на митата" по инициатива на Пакта за стабилност. Замисълът е до края на 2002 г. вече да има конкретни споразумения за свободна търговия между държавите. Наистина, такива договорености са нужни на региона, защото митата, които отделните страни си налагат една друга, са непосилни и правят стоките неконкуренти на еквивалентите, внасяни от ЕС (с който почти всички балкански страни имат договори за свободна търговия или са на път да подпишат). Но тази добра идея за един 55 милионен пазар остава само на думи. "Меморандумът" няма реална стойност, а конкретни договори липсват и, което е по-лошо, страните изглежда нямат намерение скоро да се занимават с такива "маловажни" неща като регионална зона за свободна търговия.
Другото "голямо" постижение на Пакта за стабилност е решаването на спора за втори мост над Дунав между България и Румъния. Главният координатор Бодо Хомбах беше изключително самодоволен в изявленията си по медиите, когато на 7 февруари 2000 г. представители от българска и румънска страна постигнаха договореност за мястото на моста при Видин - Калафат. Но вече почти две години нищо реално не е свършено, въпреки че Европейската инвестиционна банка (ЕИБ) отпусна средства и отначало плановете бяха до 2002-2003 година мостът да е готов. Изглежда потенциалът на Пакта да мобилизира европейската воля за осъществяването на конкретни проекти стига само за споразумения на хартия. Още повече, че договореността между България и Румъния беше и катализирана от мимолетния европейски интерес да се заобиколи Югославия на Милошевич, който интерес се изпари веднага, щом на 5 октомври 2000 г. Демократичната опозиция на Сърбия успя да свали Милошевич от власт и хоризонта пред Югославия се изчисти.
Останалите успехи на Пакта за стабилност се ограничават в дребни регионални инициативи, като например Парламентарното сътрудничество, Проекта за решаване на бежанските проблеми на Босна, Хърватия и Югославия и Инициативата за готовност и предотвратяване на бедствия. Всъщност чудно е къде отиват огромните средства (2,4 млрд. евро), които са гласувани и одобрени за Пакта.
Самите балкански страни нямат вяра в Пакта
От друга страна се забелязва, че самите държави от Югоизточна Европа не разчитат много на реална подкрепа и икономически резултати от страна на Пакта за стабилност. Известен е случаят, когато България заплаши, че ще излезе от тази инициатива при негативен изход на така важното за нея решение на Европейската комисия от края на 2000 г. за премахване на Шенгенските ограничения за български граждани. България съвсем ясно постави пред себе си Европейския съюз като приоритет пред каквито и да било регионални проекти. Но по-важният извод от целия казус е, че страна, членка на Пакта, си позволи да го манипулира като дипломатически инструмент за постигането на по-важната за нея цел - приобщаването на нейните граждани към семейството на богатите европейски държави. Така Пактът за стабилност се видя в реалната му светлина - нищо повече от треторазрядна организация с много идеи, солиден бюджет и малко полза.
Всъщност балканските страни винаги са си поставяли като главна цел не регионалното сътрудничество, а членството в ЕС. Те се намират в интересната ситуация на богомолци, отправили взор към своя идол, в случая ЕС, но невиждащи се един друг. Затова всяка една регионална инициатива трудно хваща корен на Балканите. И в известен смисъл това е оправдано. Предприсъединителните програми на Европейския съюз, като PHARE, SAPARD и ISPA постигат далеч по-реални резултати от каквато и да била инициатива на локално ниво. Парите, които се дават, са почти колкото 2,4-ите милиарда бюджет на Пакта за стабилност, но ефектът от тях е осезаем и забележим. България е усвоила доста средства по програма PHARE и последният резултат от тях е пътят Дупница - Кулата: нещо реално и използваемо. Затова логично е, че страните от Югоизточна Европа ще се стремят да се възползват от предприсъединителните програми, т.е. да станат кандидат-членки на ЕС, а няма да възлагат особени надежди на инициативи като Пакта за стабилност.
Какво е решението?
Пактът за стабилност е едно красноречиво доказателство, че богатите страни от Европейския съюз все още не желаят да се ангажират с Югоизточна Европа под формата на реална икономическа помощ и вливане на инвестиции. Проблемът, разбира се, не може да се търси единствено у тях: до голяма степен причината е тук, на Балканите, и по-точно в хроничните етнически конфликти и политическа нестабилност. Последните десетина години сме свидетели на постоянни войни и въоръжени сблъсъци, произтичащи един от друг и застъпващи се - Словения, Хърватия, Босна, Косово, Македония. Един трезво мислещ инвеститор трудно би се решил да вложи парите си в такава неустойчива среда. Затова главната задача на правителствата от Югоизточна Европа е да осигурят поне малко предвидимост в страните си и да се научат да взаимодействат помежду си. Това, за съжаление, не може да стане чрез инициативи като Пакта за стабилност, а само в рамките на Европейския съюз. В този смисъл идеята на френския външен министър Юбер Ведрин за приемане на всички кандидати едновременно, а не под формулата 10 + 2, е стъпка в правилната посока. А нататък вече може да се мисли и за ускорено приемане на сегашните асоциирани членове (Хърватия, Македония) и останалите страни от региона (Албания, Босна и Херцеговина, Югославия).
|
