С.Н. - Г-н Маноилов, кога и защо заминахте за Цариброд?

М.М. - Аз съм роден в този град, но не бях го посещавал 51 години и 2 месеца. По политически причини избягах през 1949 година. Мислех, че сега, при едно демократично развитие на държавите ни, мога да видя роднините си. Пътувах на 04 май с влак. Провериха документите ми, всичко беше нормално и благополучно пристигнах при роднините си. В продължение на два дни имах много вълнуващи срещи.

С.Н. - Как стана задържането, какво беше поведението на представителите на властта?

М.М. - На 06 май в 17 часа ме спряха пред дома на роднините. Учтиво ме помолиха да се кача в колата, защото шефовете им имали заповед да ме заведат при тях. Но в продължение на четири часа никой не ме потърси. Цяла нощ стоях затворен под ярката светлина на лампите в полицейското управление. Едва на следващия ден в 11 часа дойде едно момче, българин, оказа се че дядо му е бил в същия партизански отряд, в който съм бил аз. То задаваше въпросите, после тичаше горе по етажите да предаде отговора ми на шефовете си и се връщаще с нов въпрос.

С.Н. - Не се ли видяхте с тях, не ви ли обясниха претенциите си?

М.М. - Не, не ме приеха. А и на момчето му омръзна и казваше по адрес на началниците си "Шантава работа!" Накрая направиха протокол за "Нарушение на закона за чуждите граждани" и платих глоба, равностойна три лева. Но в паспорта ми поставиха печат, че завинаги ми се забранява да влизам в Югославия!

С.Н. - Как посрещнаха това вашите близки в Цариброд?

М.М. - Бяха възмутени. Организираха подписка и изпратиха протест. Он редакцията на в-к "Борба" се обаждаха до София, за да проверят дали съм пристигнал, защото в някогашна Югославия хората изчезваха след подебен инцидент с години. Демократичният съюз на българите в Югославия изпрати писмо до МВР, в което се казва: "Ние повече няма мирно да търпим, как ни асимилира и мачка сръбската машина. Готови сме да се борим с всички сили за правото си за достоен и свободен живот."

С.Н. - Обърнахте ли се към МВнР в София, ще предприемат ли нещо?

М.М. - Приеха ме в МВнР. Казаха, че след като посолството ни проучи случая ще пратят нота. Отговорът се очакваше до 11. май, но още нищо няма. Съюзът на ветераните от войната изпрати протестно писмо до МВнР и до БТА. Когато разказвах в МВнР, как емоционално са реагирали приятели и роднини в Цариброд, попитах, ако и в родния ми град стане като в Прешево и Буяновец, какво ще предприемете? Българският дипломат се сви и само вдигаше рамене: други ще решават, казва.

С.Н. - А протестирахте ли пред сръбските власти?

М.М. - Исках среща с консула в София, но все ми отговаряха, че го няма. Казах им, че искам да подам жалба, но разбрах от служителя там, че нито една жалба от България досега не била удовлетворена, т.е. внушаваше ми, че нямало смисъл.

С.Н. - През двата дни на свобода, какво Ви направи впечатление в Цариброд?

М.М. - С много хора се срещнах. Ходих на гробищата. Повече от половината паметници с български надписи бяха разрушени. Гробарят ги начупва на ситно и ги използува за изграждане на рамките на новите гробове. Заличава се всичко българско.

С.Н. - Очевидно, че щом не са Ви спряли на границата, не е имало нещо срещу Вас, а някой от Цариброд по-късно е донесъл в полицията за пристигането Ви. Страхуват ли се хората, както по-рано?

М.М. - По-свободно се държат. Някои ме прегръщат и казват, не се бой сега можем вече да се виждаме. Е, има някои, които предпазливо заобикалят компанията българи. По-старите са изгубили вяра, че нещата бързо ще се променят. Изпращат децата си да учат в България. Но знаят, че властите нарочват не само детето, но и цялото семейство за врагове. А между българи и сърби няма омраза. Затова се питам, на кого е притрябвало да сее вражди между нас.

Все още хората и помежду си не смеят да си споделят. Страх ги е от полицията. Докато бях тези два дни там ме каниха много приятели и роднини, но когато казвах, дай да поканим и още някой, срещах нежелание и оставахме сами.

Кметът например е българин. Той не се изплаши да публикува дори и в централната преса материали, в които ясно каза: "При нас се извършва максимална асимилация".

С.Н. - Как сънародниците ни се отнасят към основните политически сили, които пращаха свои делегации там? Как работи Културно-итформационния център?

М.М. - Нищо реално не е направено с изключение на Културния и информационен център. Макар някои да казват "На гладен стомах, песни да ти пеят." Нека г-н Вълканов да дойде да види къде са книгите му. Те не са в Центъра, а в Читалището. А колко хора смеят да вземат книга от там? Колкото до СДС, хората ни са възмутени, нищо не бе направено, само приказки. Възмущение и разочарование от политическите сили в България, това е основното в настроенията на хората.

С.Н. - Свързват ли двата края нашите сънародници?

М.М. - Мизерия. Моята роднина трябва да изхранва с пенсията си дъщеря, зет и внуче. Безработицата е голяма. Говорих с някои директори на предприятия. Нямат свободни финансови средства. Губят пазари. Имат интерес от сътрудничество с български предприятия.

С.Н. - Благодаря Ви за това интервю г-н Маноилов.