Това, че съмитът в Брюксел ще бъде изключително труден се усещаше доста преди откриването му. В навечерието, Германия предостави разработен от нея документ, който имаше название „Договор за реформите”. Още преди шест месеца, когато Берлин пое председателството на ЕС Ангела Меркел даде да се разбере, че приемането на цитирания по-горе договор е въпрос на чест. Тя направи максималното за да вземе предвид забележките на своите колеги. Например, френският президент Никола Саркози не искаше основният закон да се нарича конституция, британският премиер Тони Блеър настояваше Съюзът да няма единен министър на външните работи, а външната политика да се фиксира от националните правителства, Холандия настояваше националните парламенти да имат право да блокират общоевропейските закони. Отделно, претенциите на Варшава също изпъкваха доста релефно. Полша вече си спечели прякора „спирачка на конституционната реформа”, която се опитва да предвижи напред Берлин. Преди съмита полските близнаци Лех и Ярослав Качински отправиха директни заплахи, че ще блокират приемането на договора за реформи. Те категорично не възприемаха предлаганата система за приемане на решения на Европейския съвет. Сега решенията на ЕС по основни въпроси се приемат с консенсус, а всички останали проблеми на принципа на квалифицираното мнозинство. По този начин Германия, която има 82 млн. жители има 29 гласа в Евросъвета, което е само с два повече от Полша, която има 38 млн. жители. Берлин предложи формулата на „двойното мнозинство”, при която решението се приема, ако за него са гласували 55% от държавите на ЕС, в които живее не по-малко от 65% от населението на Евросъюза. Варшава искаше да наложи математическата формула на „квадратния корен”-гласът на всяка една страна от ЕС да е равен на корен квадратен на численоста на нейното население. Полската позиция и поведение си спечелиха доста неприятели сред европейците. В Брюксел вървеше и шегата-„Ако не си ти, то сигурно е брат ти”. Намек за това, че Ярослав Качински (премиер) изпрати в Белгия Лех Качински (президент). Последният е „по-мек” в преговорите, но стана известено, че постоянно се обажда на брат си Ярослав за да съгласува всичко с него. Даже любезните и възпитани испанци не издържаха на полския начин за водене на преговори. Енрике Сербето, специален кореспондент на влиятелния испански ежедневник АВС написа-„Една новопостъпила страна в Съюза, която е пръв получател на фондове и най-голям бенефициент на помощи, обърна с краката нагоре Съвета на ЕС, за да докара до ръба на провала периода на Президентството на най-мощната страна, която внася най-много пари в бюджета на общноста”. Невероятен шок за Германия бяха и полските обвинения позоваващи се на Втората световна война. Ярослав Качински заяви, че ЕС трябва да вземе предвид демографските щети нанесени от Германия на Полша в периода 1939-44 година. Според него, ако не е била Втората световна война Полша днес би трябвало да има 66 млн. жители, а не 38 млн. Александър Рар, експерт от Германския съвет по външна политика бе откровен-„Атмосферата в ЕС ще стане отровна след заявленията на Качински”. Не се сдържа и премиерът на Унгария Ференц Дюрчани, който каза-„Ние трябва всички да разберем, че няма стратагема, която да ни води в миналото и мнозинството от лидерите на ЕС споделят това мнение... Има два подхода по отношение на подобна травма: искане на репарации за миналото в настоящето, и правене на заключения за миналото: последното решение е най-желателно”.

Така или иначе съмитът на ЕС в Брюксел постигна определен успех. Както каза Жан Аселборн, министър на външните работи на Люксембург-„С много политически вазелин, ние успяхме да намерим едно решение”.

В Брюксел всички се бяха вторачили в евро-полският спор, който в действителност си беше германо-полски. На практика се случи и още нещо, което има фундаментално значение за бъдещото развитие на ЕС. Френският президент Никола Саркози показа изключителни дипломатически умения и на фона на отиващия си британски премиер Тони Блеър демонстрира „британско умение” при изглаждането на конфликти. Париж постигна изваждането от списъка на стратегическите приоритети на ЕС стремежа към „свободна и неограничена конкуренция”. Никола Саркози каза, че „Франция не е против конкуренцията”, но конкуренцията трябва да бъде само средство, когато целта се явява „процъфтяване и икономически ръст”. Именно това е един от основнияте моменти, по който има разминаване между Париж и Лондон. Единствените две държави в ЕС, които имат глобални и стратегически измерения.

Хартата за фундаменталните права на ЕС ще бъде причислена към договора, вместо да бъде включена в пълния си обем, с което се изпълни едно от основните искания на Великобритания за да се съгласи със споразумението.

Съмитът в Брюксел показа и какви са нагласите на новите лидери и основни евроинтегратори в ЕС-Ангела Меркел, Никола Саркози, Гордън Браун. Никола Саркози темпераментно повтаря-„Европа не може да остава неподвижна”. Да, Европа трябва да върви напред, но какъва е целта? Каква е дилемата? Бившият белгийски премиер Ги Верхофстад в своята книга „Съединени европейски щати” задава въпроса- „Зона на свободна търговия или Европа с една политика?... Предстои решителен избор”. Грандовете в ЕС имат различни виждания по въпроса. Даже Франция и Германия имат известни разминавания относно бъдещото развитие на Евросъюза. Берлин считаше за необходимо да се работи за изграждането на европейска федерация, за приемането на евроконституцията. Още Герхард Шрьодер виждаше в лицето на Еврокомисията институция с повече правомощия и тенденция тя да се превърне в общоевропейско правителство. Бившият канцлер считаше, че Председателят на ЕК трябва да се избира на всеобщи избори, а Европарламента да има върховни пълномощия във формирането на единния бюджет, както и Съвета на министрите в ЕС да се превърне във втора палата на Европарламента. Накратко, германските виждания се свеждат до образуването на европейска супердържава с федеративна форма на държавно устройство и други политико-правови атрибути. Същото, за което пледира в книгата си и Ги Верхофстад- конституция, силен парламент, президент, единно правителство, въоръжени сили, парична система и др. В действителност това е в традициите на германската геополитика от „средноевропейския” проект на Фридрих Науман, до идеите за „Пан-регионите” на Карл Хаусхофер и концепцията за „Големите пространства” на Карл Шмид.

Алтернативна до момента бе позицията на Франция. Френският политически елит бе разделен на две. Жоспен и Шевенман търсеха продължение на интеграционните процеси в рамките на националните държави с желание да запазят националната идентичност и самосъзнание на европейските народи. Привържениците на втората позиция като Вилпен и Рафарен поддържаха германските федералистки виждания с основен икономически аргумент. Те свързват бъдещето на ЕС не с опората на националните държави, а с децентрализацията и регионализацията.

Заявеният подход от Никола Саркози в Брюксел по въпросите на евроинтеграцията по-скоро се приближава до този на Берлин, предполагащ укрепване на общоевропейските институции и отказ от правото на „вето” на отделните страни членки на ЕС при взимането на решения. Френският президент е по-близо до концепцията на „Европа на стоте флага”(2) отстоявана от френските и европейски „нови десни”. Той е за разумно укрепване на национално-държавната идентичност на страните членки на Евросъюза. Никола Саркози предлага работеща формула, която не изисква изпразване от съдържание на националната държавност, а приема концепцията на Leit-Kultur(1) като основен стълб.

Британският външен министър Маргарет Бекет е с други виждания. Преди съмита в Брюксел тя заяви-„Ние искаме да виждаме Европа като съдружество на суверенни държави, а не като супердържава”.

Същественото сближаване на френските и германските позиции относно бъдещето на ЕС дава основание да се предполага, че „германо-френският локомотив” ще излезе от „страничния коловоз” и ще тръгне отново напред. Не е изключено обаче да тръгне с „две европейски скорости” , да не „спира на всяка една гара” , в следствие на което да се образува „Европа в Европа”.

---

(1)- Leit-Kultur (направляваща култура)- концепция, съгласно, която германското гражданство предполага задължението да се придържаш към общоприетите стандарти на търпимост и взаимно уважение. Терминът е предложен през 1998 г. от Басам Тиби, германски учен от сирийски произход, който показва извънетническата, универсална концепция за гражданство, която позволява формирането на национална идентичност от не-етнически германци.

(2)-„Европа на стоте флага”-Това направление възниква във Франция през 60-те на миналия век и е свързано с името на философа-публицист Ален де Бенуа. Той е считал, че принципът на централизираната държава-нация се е изчерпал исторически и бъдещето принадлежи само на „Големите пространства”, чиято основа не е толкова обединението на различни държави в политически блок, а влизането на етнически групи с различен мащаб в единна „Федерална Империя” на равни основания. „Федералната Империя” е стратегически единна и етнически диференцирана, но стратегическото единство е подкрепено от единството на изначалната култура.