“Архитектурата” на планираната тотална отбрана се опира на три стълба: национална отбрана , ядрено възпиране и разширена интеграционна противовъздушна отбрана. Системата на последната обединява защитата както от тактически, така и от стратегически средства на “противника”, и се състои от наземни, въздушни и космически компоненти. Главната особеност е в различните комплексни задачи, които й се поставят. В основата на аргументите за новата система лежат промените след края на Студената война, оценките за заплахите, които стават все по-спорни, и новата концепция на НАТО, изискваща способност за действие в умиротворителни операции на отдалечени територии. Показателно е, че в новите структури на Общата европейска отбрана са определени и Общи европейски приоритетни области, около 16 на брой, между които и “Системи за спътниково наблюдение” / Белгия, Франция, Германия, Италия, Холандия, Норвегия, Португалия, Испания и Великобритания/ , “Технологии за насочване на ракети и контрол”/ същите страни плюс Турция /, “Модерна радарна технология”/ същите страни без Португалия и Норвегия, но плюс Дания и Гърция/.

Системата за разширена интеграционна противовъздушна отбрана трябва да отговаря на изисквания като : отбранителна способност в целия спектър от заплахи; ефективно взаимодействие между отбранителни и офанзивни сили; интеграционна способност с наднационални структури; принос в осигуряване на информационно надмощие на въоръжените сили; приспособяване към изискванията за мобилност на въоръжените сили; икономичност чрез комбинация от въоръжения и разпределение на задачите в Съюза.

Трудностите са не толкова в постигането на оптимална комбинация между наземни и въздушни средства или в избора на акцент върху традиционната или разширена противовъздушна отбрана, а в статичния характер на системата. Познатите концепции от времето на студената война, когато преди всичко е трябвало да се отрази изненадващ удар на “противника”, вече не са подходящи за новите сценарии като например в Босна, Косово или Персийския залив. При тези конфликти не ставаше дума за въздушна отбрана на собствена територия, а за овладяване на въздушното пространство на “противника” още от самото начало на конфликта. Постигането на целта автоматично води до осигуряване защитата и на собствената територия.

При териториалната въздушна отбрана също се появяват нови моменти. Дори в “най-невероятния от всички невероятни сценарии на масирано въздушно нападение от Изток”, както се изразяват някои натовски генерали, Съюзът ще води борбата за защита на собствените сили и обекти далеч от своите територии, започвайки със системата за ранно предупреждение и управление “АУАКС”. Да не се използват изтребители за междинните зони означава да се ограничи използването на техните качества. Това поставя под въпрос въвеждането на компоненти от разширената противовъздушна отбрана и дори уместността на такива концепции при бъдещи заплахи на европейската територия.

Във всички случаи изпълнението на задачите на една разширена общоевропейска отбрана е възможно само в сътрудничество между партньорите от НАТО. Освен разработките в САЩ, в това направление работят Франция и Италия, които са инвестирали вече около 30 милиарда френски франка. Реални очертания обаче взема системата за разширена противовъздушна отбрана, разработвана от САЩ, Германия и Италия, която по същество е наземна и със среден обсег на действие. Нейните основни качества са: бързо прехвърляне и мобилност в тактически план; 360 градуса обхват и боеспособност; висока точност на поразяване срещу всички видове самолети и тактически ракети; оптимирана за разрушаване на ракетни бойни глави с химически, биологически и конвенционални бойни заряди; пълна интеграционна способност в системата на управление на войските; минимален боен състав за обслужване на системата; осигурени междудържавни договори относно технологичния трансфер при изпълнението й.

Общата стойност на реализация на програмата е 230 милиарда долара. В стремежа на европейските страни да търсят собствено решение на проблема- “ракетен чадър” по подобие на САЩ, възникват нови и сложни въпроси:

Първо, дали европейските страни биха могли да се обединят около една обща концепция за противоракетна отбрана? Засега възможностите са само теоретични, въпреки че системата за разширена интеграционна противовъздушна отбрана изглежда, че може да бъде стъпка в тази насока.

Второ, готови и способни ли са страните-членки на НАТО да поемат финансовата тежест на такъв проект. За Германия, например, това е финансово недостижимо. Общата стойност за Берлин би надхвърлила 30 милиарда марки. Дори при значително увеличаване на военните бюджети на страните-членки на НАТО с 3 до 5%, каквито искания отправят някои генерали, за да не можело Европа да бъде “рекетирана”, това не би било достатъчно за осигуряване на надеждна защита.

Трето, ефективни ли биха били отделни инициативи и концептуално недостатъчно обвързани мерки на една или повече страни за цялостната отбранителна система? Например, ако се преоборудват наличните само в Германия и Холандия системи “Пейтриът”, които защищават важни обекти в тези страни, докато Париж, Рим, Мадрид и Лондон не разполагат с подобни средства за защита. Западноевропейският генералитет счита, че на този въпрос трябва да се отговори отрицателно.

Четвърто, целесъобразно ли е въвеждането на многоцелеви системи - т.е. както в областта на тактическата противоракетна отбрана, така и в стратегическата противоракетна отбрана? Отговорът на специалистите е по скоро не. При операции извън територията на блока срещу добре въоръжен, включително с балистични ракети, “противник” би трябвало да се очакват по правило удари както по собствените въоръжени сили, така и по собствената страна. Затова едва ли някоя страна би се отказала от намаляване на добре въоръжените национални сили за отбрана на собствената си страна.

Пето, с какъв финансов приоритет би била осъществявана една общоевропейска система за противоракетна отбрана? Известно е, че на много европейски страни им липсват средствата и възможностите за водене на бойни действия без подкрепата на САЩ - разузнаване, управление, въздушен транспорт, високоточни оръжия и др. Дори и при силно увеличаване на военните бюджети не би било възможно да се отстранят всички недостатъци.

Шесто, какви рискове биха възникнали за трансатлантическите отношения, ако европейските страни се откажат да участват в една обща противоракетна отбрана на НАТО, за каквато настояват САЩ? Намират ли се тези отношения в криза заради позициите на европейците към противоракетната отбрана и може ли такава криза да застраши трансатлантическото сътрудничество и, може би, оставането на американските въоръжени сили в Европа? Право на всеки член на НАТО, включително и на САЩ, е да се откаже от военното си присъствие в Европа, ако счита, че въоръжените й сили тук са застрашени и за тяхната сигурност не се прави достатъчно. Генералите в Европа, особено тези в Германия, считат обаче, че по-скоро несполучливата работа по изграждане на разширена интеграционна противовъздушна отбрана в Европа се дължи на реакциите на американския конгрес, а не на Германия, която не само че не е снела от въоръжение нито една батарея “Пейтриът”, а е приела на въоръжение допълнително цяла поредица от американските ракетни системи. Крайният извод може да бъде, че е малко вероятно да се стигне до трансатлантическа криза, но няма съмнение, че споровете за противоракетната отбрана ще се превърнат в определено изпитание за Съюза.

Във всички случаи европейците искат нова оценка на плановете за противоракетна отбрана, изработване на собствена концепция на НАТО, тежестта на която да бъде поета от всички страни-членки, както и нова реалистична оценка на възможностите и границите на трансатлантическото сътрудничество в областта на въоръженията.