Политиката, насочена към българските общности се реализира в рамките на изпълнителната власт в лицето на Държавната агенция на българите в чужбина. Имаме Закон за българите, живеещи извън страната, но за да бъдат решени на практика проблемите, поставени от общностите, той да бъде оптимизиран. А в случаите, в които е необходимо, да бъде създадена нова нормативна уредба.
В този момент се поставя въпроса за преминаване на Държавната агенция на българите в чужбина на подчинение към МВнР. Дали това е целесъобразно? Силвия Нейкова, депутат от НДСВ и член на парламентарното лоби в подкрепа на българската общност извън пределите на страната, счита, че по същия начин агенцията може да бъде към Министерството на правъсодието, към Министерството на образованието, дори и към вицепремиера Пламен Панайотов. Тепърва предстои предложенията да бъдат разглеждани. Парламентарното лоби е на мнение, че агенцията трябва да бъде към Министерството на правосъдието. Обосновава се с факта, че там се намира Комисията за българското гражданство. Според депутатите е важен също юридическият капацитет, с който разполага министерството. Все пак така на всеки поставен проблем от страна на представители на български общности към българската държава, ще се намира първо правното решение, което е много важно. Въпросът има обаче и една друга страна. В българските общности зад граница с десетки години се е оформяло желанието за независимост от държавните структури. Значително по-високо е доверието към посредник, който не представлява пряко държавно ведомство. Българите в чужбина още не са се отърсили от това чувство. По тази причина сегашното положение на Агенцията е по-приемливо, отколкото сливането й с някои министерство.
Горният аргумент обаче ще срещне и възражения. Трябва да се държи сметка, че характеристиката и структурата на новата българска емиграция е сериозно променена през последните 14 години. Нуждата от защита на интересите на българските граждани в чужбина придобива и по мащаб и по качество други измерения. Това действително подкрепя идеята за преминаване на Агенцията например към Министерството на правосъдието.
В интерес на истината обаче, изглежда че главната причина е в желанието на ръководството и служителите на Агенцията да получат по-голям бюджет, в което са изключително прави, но и стремежа им може би да станат дипломати в МВнР, което пък е доста неадекватно, когато не грижите за нашите съграждани са водещото начало, а личното положение.
Не трябва ли преди да мислим за мястото на Агенцията да направим нещо много по-важно- най после да се внесат промените в Закона за българските граждани в чужбина, защото много усилия остават безплодни и на много инициативи не може да се даде ход с държавна подкрепа без да направим тази законотворческа стъпка. Не трябва ли преди да мислим за мястото на Агенцията да изкореним бюрокрацията, пречките, които създаваме сами пред сънародниците си?
Ние тепърва ще трябва да изградим такава силна политика към съгражданите си, каквато имат например Унгария и Румъния. Но за това трябва съответната държавна политика, подплатена с необходимите средства. Тя неминуемо ще обхване и много сериозни процеси като този на заселване на българи в родината, с което поне частично да решим демографския проблем на нацията. Отправянето на покана към представителите на българските общности за връщане в страната предполага и финансовото им подсигуряване. Къде и как ще живеят тези хора, каква ще е трудовата и социалната им ангажираност. Говорим за хора, които са лекари, журналисти, учители. Справедливо ли ще е например тези хора да бъдат настанени в селата?
Нашите общности очакват морална подкрепа и то по-знакова. Това, в чисто оперативен план, е много трудно да бъде постигнато, твърди депутатката Силвия Нейкова. Трябва време. Най-голям е интересът от страна на етническите общности, където живеят сънародници без българско гражданство. Това се дължи и на новите средства за масова комуникация, тъй като те имат възможност да следят в реално време какво се случва в България. От друга страна за тях е въпрос на морален ангажимент, те имат българско самосъзнание. Тя може да се изразява в най-различни неща. Българите зад граница винаги имат нужда да се чувстват свързани по някакъв начин с родината си. Нашите общности в чужбина се стараят да поддържат българския дух. А понякога това не е толкова лесно.
Напоследък има увеличаване на интереса за получаване на българско гражданство най-вече от Сърбия и Македония, но и от Молдова и други страни. Вярно, че влизането ни в ЕС и придобиването на право за свободно движение в Европа е една от причините, но не винаги тя е основната. Да вземем например стремежа на много млади хора да получат по-добро образование, да се върнат към корените си, да следват българска филология и така нататък. Проблем са и визите, например за гражданите от Молдова и Украйна. Това поставя живеещите там в затруднение да заплащат дължимите такси, които държавата ни изисква. А тези хора искат България да си даде сметка, че те се нуждаят предимно от получаването и на морална подкрепа.
Неотдавна посочихме фрапиращи случаи на отказ от даване на документ за произход на хора, които са горди, че имат български корен, че дядовците им са се сражавали за България /виж Архив/. Днес професор Божидар Димитров се сблъсква с подобни примери като нашите и цитира за отказ на “българомохамедани, известни като изключително почтени и работливи хора с един прекрасен старинен български език като на нашите хора в Смолянско”, само защото бездушният администратор не можел да установи нещо, което професорът изяснил за ден-два. Престъпниците не се редят на опашките за гражданство. Престъпниците си купуват паспортите. Затова с чиста съвест бихмве подкрепили предложението създаване на стратегия и закон за заселване, включващ и закон за бързо даване на българско гражданство на външни сънародници. Поканата за заселване е приемлива за хиляди българи от страните па ОНД (Русия, Украйна, Молдова, средноазиатските републики и т. н.), Албания, Сърбия, а напоследък и Македония. Следователно България може да се възползва от този ресурс, за да попълни поне част от демографските си загуби. А тенденцията е смразяваща- стопяваме се със 70 000 годишно, т.е. зачеркваме всяка година по един среден областен град от картата на България. Да не броим 800 000 напуснали България след 1989 г. и готвещите се да ги последват. Дали политиците си дават сметка, че у нас ще нахлуят и емигранти, както в Западна Европа- може би араби, китайци или други. И защо това да става преди да сме прибрали под стряхата своите си?