При това законът изхожда от доктрината на етнонационалната държава, а наши съотечественици и принадлежащи към диаспората в чужбина са не само принадлежащи към българския етнос.

       Едва ли и младият ни съотечественик от Австрия е очаквал по-осезаем отзвук след оплакването си по време на миналогодишния “Български Великден”, че посолствата ни в чужбина са затворени за българите: за първи път след 1992 година управляващите свикаха на инструктаж посланиците си от Европа и Северна Америка. Ако се абстрахираме от неизбежните политически мотиви и коментарии, за сетен път изплува азбучната истина, че работата на посолствата ни с българската диаспора в чужбина е тяхно приоритетно задължение, вкл. конституционно. Дано поне част от тях да го изпълняват не само като чиновници - в работно време с приемни часове! Сегашните проблеми на българските граждани в чужбина при контактуване с нашите посолства, са много и нелеко преодолими. Но кои са те?

       Най-важното обективно затруднение произтича от ЛИПСАТА НА НАЦИОНАЛНА ИДЕЯ, въплътена в рационална ДЪРЖАВНА СТРАТЕГИЯ ЗА ПОДДЪРЖАНЕТО НА ВРЪЗКИ С ДИАСПОРАТА В ЧУЖБИНА. През последното десетилетие тя нарасна неимоверно в посока САЩ, Канада, Западна Европа, Южна Африка, Австралия, но се запазва като сходна другост с тази в България. Другост, защото се обогатява от влиянието на страната-домакин върху отделните индивиди в бита, манталитета, културата и другите области на живота. И в чужбина българите от различните вълни на преселвания са социално разслоени, с различни перспективи, жизнена мотивация, политически и религиозни убеждения, с различно гражданство и обществен статут, с различни индивидуални, групови и обществени интереси и амбиции в странство и в родината.

       За целите на българската кауза догматично унифицираният подход към всички съотечественици, живеещи извън България, ще е обречен на неуспех. Рационалният подход би изисквал отчитане на общото и съобразяване поне със съвкупното триединство на следните фактори: 1. географското разположение, място и роля в световното стопанство и международните отношения на страната-домакин 2. отношението й към местните българи 3. главните мотиви, аргументи и амбиции на нашите съотечественици за постоянното или временно преселване. Логично е при набелязването на целите и подхода в процеса на съставянето на стратегия да разграничаваме особеностите в живота на землячествата в САЩ, Канада и Западна Европа от тези в Украйна, Молдова и съседните на България държави, или от тези в Централна Европа; от Близкия Изток, Централна Азия, Латинска Америка и други по-отдалечени географски райони на света. Дори би следвало да се отчитат различията между начина на живот в Северна Америка и в Западна Европа, вкл. по отделни страни.

       Въпреки масовото бягство от българско гражданство в по-развитите държави, не бива да загърбваме тези хора. Те са наши съотечественици, а родолюбието се появява понякога след 2-3 поколения. И след безспорния успех - предстоящото изваждане на България от Шенгенския визов списък, българската диаспора в чужбина ще остане мост към останалата част на света и наш национален потенциал. Тази важна начална стъпка към членство в Европейския съюз - резултат от усилията на всички демократично избрани български правителства в края на ХХ век, не превръща евровизията ни в реалност. Предстоят ни още доста усилия и изживявания, свързани с много труд, пот и сълзи. Жизненият опит в страните-членки на ЕС и НАТО показва, че дори след успешна интеграция евроатлантическите принципи и ценности не изместват идеята за близост с националните другости в странство. Показателно за нас е обстоятелството, че в условията на глобализацията в евроатлантическото пространство национализмът прераства от етнонационализъм в гражданско-политически умерен национализъм , в едно чувство за национална съпричастност.

       На практика в наши дни ключовата изпълнителска роля на свързващи звена с диаспората се отрежда на АГЕНЦИЯТА ЗА БЪЛГАРИТЕ В ЧУЖБИНА, която след тежки и продължителни бюрократични битки през последните 2-3 години и за щастие на сънародниците ни зад граница успя да устои институционалната си независимост от министерството на външните работи, и на БЪЛГАРСКИТЕ ПОСОЛСТВА. Агенцията за българите в чужбина е безспорно полезна институция, въпреки перманентните сътресения, на които е подложена, и омаловажаването й от сегашната държавна администрация.

       Безспорна е също така нуждата от квалифицирани и опитни посолски служители, познаващи спецификата на българските землячества в странство. Поддържането на контакта с българите не е дълг само на консулите (и с тях да се оправдават несполуките). Отговорност носи лиёно и посланикът. Именно тук обаче, е ахилесовата пета на съвременната българска дипломация - в ДЕФИЦИТА НА КОМПЕТЕНТНИ ВИСШИ И СТАРШИ ДИПЛОМАТИ - АДМИНИСТРАТОРИ И КОМУНИКАТОРИ. За илюстрация, сегашните български посланици в Европа и Северна Америка бихме могли да причислим схематично към две по-големи групи:

       Назначения по политически и(ли) лични протекции

       а) местят ги от началото на 90-те години от една държава в друга. При някои с кратко, няколкомесечно прекъсване на мандата в чужбина преди акредитиране в следваща страна. Тук се вписват новоназначеният постоянен представител в ООН (преди това посланик последователно в Италия, Великобритания и Франция) , посланиците във Ватикана (след Страсбург), Швейцария (след Белгия), ЕС (Швеция), Финландия (след Швейцария), Турция (от Германия), Словакия (след Полша);

       б) с различен по време и степен на отговорност стаж в Народното събрание и “реновираната” държавна администрация са посланиците в САЩ (МС), Полша и Испания (НС), Югославия, Швеция, Белгия, Русия, ръководителката на постоянното представителство към ЕС;

       в) посланиците в Гърция, Македония, Албания, Хърватия, Кипър, Австрия, Дания, Германия, Чехия, Украйна (министерски син), временно управляващите в Грузия, Армения, Азербайджан са “нестандартен български принос” в европейската дипломатическа практика.

       Последните трима от посланиците са с бизнес-подготовка и наклонности. Сред останалите има 4-5 научни работници с най-разнообразни специалности, няколко филолози, журналисти, музиколог, библиограф, дори китарист, един актьор (генералният консул в Одеса). В тази група не липсват и екс-партийни секретари на бившата БКП (Чехия). Логично е сред всички тези хора да няма втори дипломат с осанката на Иван Станчов или с доблестта на Никола Карадимов.

       В рамките на изключението: посланици с професионална подготовка и различен опит в дипломацията има в неколцина европейски държави и един-двама извън стария континент.

       Подобен кадрови шаблон се прилага и към подбора на останалите дипломати и административно-техническия състав на посолствата и централата в София.

       От краткия преглед се набива в очи, че през последните 3-4 години в кадровия подбор не са утвърдени очакваните положителни промени в европейски дух, а и картината в посолствата ни в другите части на света също не е по-различна. Основните разлики са, че броят им бе редуциран, равнището на представителност в много от останалите бе занижено, в т.ч. в държави с компактни български колонии, а мнозинството ръководещи българските дипломатически мисии извън Европа и Северна Америка са аматьори, назначени също с политически и(ли) лични протекции. Сравнението с кадровия подход от периода до 9.9.1944 г. би могло да ни наведе на още по-дълбок песимизъм към съвременната практика, за жалост сходна с тази от живковата епоха. Общото между социализма и настоящето е в недоверието към професионализма, в дълбокото неразбиране на дипломатическата професия и призвание. Другите посттоталитарни държави от няколко години се отърсиха от подобна политика и практика с човешките ресурси. Животът показва нееднозначно, че само политическият опит не е достатъчен за успех в работата с българските общности и малцинства зад граница. Политическите или лични протекции също не са гаранция, че посланикът е човек с демократични убеждения, толерантен към други мнения, нещо към което българите в чужбина са особено чувствителни.

       ЗА КВАЛИФИКАЦИЯТА: Абсурдно е посланиците от първата схематична група да имат системни професионални познания и умения. Реалностите в международното им общуване, въпреки острия дефицит на публично достъпна информация на тази тема, не подкрепят подобна хипотеза. За съжаление и МВнР не предлага засега нищо друго, освен кратки развлекателни за участниците курсове в държави с утвърдени демократични системи, но твърде недостатъчни за усвояване и вглъбяване в професията. Имаме ръководители на мисии в държави-членки на НАТО, не владеещи английски или френски език (Полша, Чехия), посланици с много, много оскъдни познания дори за европейските и евроатлантическите структури . . .

       В ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПЛАН българите в чужбина, независимо от собственото им битие, поведение и планове за бъдещето, уважават посланици с КЛАСИЧЕСКИ НРАВСТВЕНИ И ПРОФЕСИОНАЛНИ ДОБРОДЕТЕЛИ: родолюбие, комуникативност, коректност, честност, чувство за отговорност, достъпност и пр. Оттук и недоверието към немалка част от съвременното дипломатическо попълнение, сред чиито приоритети предимно преобладават личните: бягство от отговорност и от служебна натовареност, себеуреждане, безметежно съществуване в лукс и практикуване на личен бизнес под държавен чадър, в някои случаи “подготовка за промяна на постоянното местожителство”. Логично е такива сановници да нямат време за контакти с “реализирали се вече в чужбина” българи, освен ако мотивът не е личен интерес.

       Често ДИАЛОГЪТ ПОСОЛСТВО - ДИАСПОРА НЕ СЕ ПОЛУЧАВА поради:

•        командно-административния стил на някои посланици, дължащ се на наслоения от миналото или компенсиране на комплекси за малоценност. Резултатът обикновено е взаимно отбягване;
  

• “неоидеологическо” симплифициране, лозунгарство и дори папагалщина при представяне на държавната политика пред чуждестранна и българска аудитория в странство. Трудно е да се убеждават, вкл. и съотечественици в определени тези, ако те не са преосмислени през призмата на местния манталитет и ценностна система;
  

• несъобразяване с реалностите, професионално неумение, неразбиране спецификата на българската диаспора, която рядко е единна; некомуникативност и неспособност за извоюване на доверието й чрез индивидуално и групово лобиране;
  

• нетолерантност към плурализма в мисленето, изразяваща се в доктринерска (само)ограниченост на посолски служители, дължаща се на страха, че не се изявяват достатъчно енергично като представители на политическите си и(ли) лични покровители;
  

• личният живот на посланика: диаспората не респектира неуравновесени , надменни и корумпирани представители на държавата, а по-възрастните ни съотечественици обикновено са консервативни традиционалисти и не възприемат екстравагантности и предразположеност към различни девиации на близко общуване и пр.
  

       Много тежък проблем е ЛИПСАТА НА ДОСТАТЪЧНО КОМПЕТЕНТНО ОПЕРАТИВНО РЪКОВОДСТВО В СОФИЯ, ръководство с РЕАЛИСТИЧНА ВИЗИЯ за бъдещето. Не че българите в странство са ангели, или че родолюбието не обзема много от тях след време и в чужбина, но българската диаспора в някои европейски столици не се е провинила, за да се опитват МВнР и министерството на културата да й отнемат помещения от земляческите клубове, изградени с нейно участие. Междувпрочем българската общественост в страната и в чужбина нямат никаква информация за плановете на МВнР за бъдещето на български имоти зад границата, някои от които са средища за местните българи. А това не улеснява близостта им с България! В случая със съжаление можем да констатираме ОПАСНОСТ ОТ МУЛТИПЛИЦИРАНЕ НА ЧИНОВНИЧЕСКАТА НЕКОМПЕТЕНТНОСТ на равнище централа - задгранични мисии. Още повече, че през последните 3-4 години на ключови позиции в министерството на външните работи бе внедрена кохорта от най-усърдни апологети на “възродителния” процес, разнопосочни “сътрудници” на миналия режим и потомци на тоталитарната номенклатура. Те отдавна се оглеждат за посланически постове, но подобни представители могат само да нанесат ущърб върху трудно градимия имидж на държавата сред диаспората и чуждестранните ни партньори и да разколебаят доверието към правдоподобността на реформите в България.

       В ЗАКЛЮЧЕНИЕ, съвременна рецепта за диалога посолства - диаспора в чужбина не съществува. Може би, предвид на това, че в сегашния им състав доста от посолствата са слабо функционални, за да се справят успешно с подобно предизвикателство, би следвало да се обмисли нов концептуален механизъм със структури за работата с българите в чужбина. Вероятно най-уместно би било тази дейност да се реализира предимно чрез НЕПРАВИТЕЛСТВЕНИ ЦЕЛЕВИ ОРГАНИЗАЦИИ, каквито са по същество съществуващите в много страни землячески сдружения и клубове. Това не отменя обаче конституционния дълг на държавата. Необходими са целенасочени, последователни и систематични усилия за изграждане на действени дипломатически и външнополитически механизми за защита на правата и статуса на хората, принадлежащи към българските общности и малцинства зад граница, както и за защита на българските граждани в чужбина с оглед поддържането на национално съзнание и утвърждаване на чувство за съпричастност на всички българи извън страната със стремежа за съзиждане на България като съвременна демократична държава.

       Същевременно, предвид твърде своеобразни тълкувания на естеството на дипломатическата и консулската дейност, сред някои посланици битува убеждението, че диалогът с местните българи едва ли не е единствената им мисия в чужбина. Но поне професионалните азбучни истини би следвало да им се разясняват в министерството на външните работи с думи прости.