ПРЕЗИДЕНТЪТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ПРЕД БДД - “Бъдещето на европейската сигурност и България” Печат
Автор Георги Първанов   
Сряда, 01 Януари 2003 13:00
Президентът Георги Първанов изнесе лекция на горната тема пред членовете на БДД по случай 5 годишнината от създаването на Дружеството.

Войната в Ирак и нейното влияние върху развитието на процесите в Европа и в евроатлантическата зона като цяло. Мирът може да се окаже по-труден от военните действия.
Пет основни риска, които България, в сътрудничество и солидарно със своите съюзници и партньори, трябва да посрещне. Има реален риск нашите евроатлантически партньори да пренасочат, може би дори и трайно, интереса си към други региони.
Най-добрата гаранция за военната сигурност на Европа и не само на нашия континент, е във взаимодействието между ЕС и НАТО. Главната задача днес е заздравяването на трансатлантическата връзка и недопускане на трайни “оси” и “микросъюзи” вътре в Алианса. Уважаеми госпожи и господа народни представители,
Ваши превъзходителства,
Уважаеми дами и господа,

Искам в началото да благодаря за поканата на Българското дипломатическо дружество да произнеса тази лекция по повод петата годишнина от неговото основаване. Считам, че за изминалия период БДД се утвърди като действена структура на гражданското общество, като важен, необходим коректив на официалната българска политика в областта на международните отношения, право и международните икономически отношения.

Избрах темата на тази лекция по няколко причини. Първата и основна причина произтича от войната в Ирак и нейното влияние върху развитието на процесите в Европа и в евроатлантическата зона като цяло. Войната придаде ново измерение на тези процеси, които следва задълбочено да се анализират и осмислят, да се потърси ролята и мястото на нашата страна в тях.

Сега, когато войната приключва, се вижда, че мирът може да се окаже по-труден от военните действия. Смятам, че като участник във воюващата коалиция сега България не може да абдикира от ангажименти по опазването на мира и по възстановяването на Ирак, макар че продължавам да съм дистанциран от темата за преките ни материални изгоди от участието в този процес. Дано да бъда опроверган.

От друга страна трябва да признаем, че в последните седмици не просто беше идеологизиран въпросът за мира и войната. Свидетели бяхме, за голямо съжаление, на нова идеологизация на вътрешнополитическия дебат, в който имаше откровени опити за връщане към тези от началото на прехода.

Второ, не трябва да допуснем във възобновената и оживена дискусия компрометиране на евроатлантическата кауза на външната ни политика. Още по-важно е може би в тази дискусия да изкристализира по-ясно нашата визия за Обединена Европа, визия, пречупена през добре осъзнатите ни национални интереси. Трябва отчетливо да се чуе нашето мнение за това как да изглежда НАТО и към каква Европа се стреми България.

На трето място, в този контекст все по-наложителна става необходимостта от нов прочит на сега действащите документи, регулиращи въпросите на българската национална сигурност през призмата на новите предизвикателства, на процесите в евроатлантическата зона.

Войната в Ирак постави на изпитание всички установени в света и в Европа механизми и системи за сътрудничество в областта на външната политика и сигурността. Светът се оказа пред опасни разделения и противопоставяне между общности и нации, дори между съюзници и правителства, споделящи общи възгледи.

За първи път след една “гореща” и след една “студена” война се сблъскахме с невъзможността на такива организации като НАТО и Европейския съюз да действат солидарно. ООН, трябва да признаем, че практически беше извадена извън играта. В тази ситуация съществуват поне пет основни риска, които България, в сътрудничество и солидарно със своите съюзници и партньори, трябва да посрещне.
- Първият риск е от трайно разделение в света, от продължително противопоставяне между смятания за християнски Запад и мюсюлманския свят.
- Вторият риск е кризата на доверие към НАТО, която не успя да действа солидарно в една толкова критична ситуация.
- Третият риск е възможното разделение в ЕС, което към момента показа липсата на действителна обща политика в областта на отбраната и сигурността.
- Четвъртият риск е в една реакция срещу глобалното лидерство на САЩ, която да обедини разнородни международни актьори - от ядрени държави до терористични мреж
- Петият риск е в превръщането на войната във всекидневие, при което въпросът за нейното легитимиране става може би неоснователен.

Какво може да направи България по отношение на всеки един от тези рискове? Трябва да е ясно, че в днешния свят на взаимозависимост нито една отделно взета държава, нито една отделно взета международна организация не е в състояние сама да се справи с тези предизвикателства. За целта е необходима разгърната и организирана система на международно сътрудничество, което да се осъществява на различни равнища и в което всяка държава, всяка организация да има своето незаменимо място. България несъмнено може и трябва да има активна позиция към тези глобални рискове в сътрудничество със своите съюзници и партньори.

Трябва откровено да признаем, че кризата около Ирак предизвика или може би извади на преден план сериозни огнища на напрежение в европейските и евроатлантическите отношения. Смятам, че не можем да замазваме тези различия, трябва да признаем, че Ирак раздели Европа.

Сега, повече от всякога в последните години, стои въпросът дали Европа ще се задоволи с периферна роля на страничен наблюдател или ще направи необходимото, за да играе активна, основна роля. Това трябва да бъде гледната точка, критерият за успеха на процеса на разширяването на Европейския съюз и на институционалната реформа. Реформа, която следва да направи Европейския съюз по-силен, по-активен и по-ефективен.

Тук бих желал да отворя една скоба. Европейският съюз е организация, която придобива все повече характеристиките на държавно образувание. Интеграцията обхваща всички области, Европейският парламент придобива все повече функции, присъщи на националните парламенти, в напреднал етап е съгласуването на европейската конституция, така наречения Конституционен договор, съществуват идеи за президент на Европейския съюз, европейски външен министър и др. Без да подценявам ролята на националните парламенти няма да се учудя, ако след 10-15 години фундаменталните въпроси на европейската външна политика, на политиката в областта на сигурността започнат да се решават в Брюксел. И тогава известният въпрос, приписван на Хенри Кисинджър “Кой говори от името на Европа?”, ще остане в историята.

Дали Европа желае и как може да играе активна роля в съвременния свят е основен въпрос в Европейската комисия и на дневен ред и в Европейския конвент. Председателят на Европейската комисия Романо Проди отбеляза наскоро, че “проектирането” на бъдещия разширен съюз ще трябва да бъде в състояние “да изпълнява отговорностите на световна сила.” Без съмнение това е амбициозна и дългосрочна цел.
Важно значение за бъдещето на Европейския съюз и мястото на държави като България в него ще имат и резултатите от обсъждането в Конвента на въпросите за разпределението на отговорностите между Съюза и страните-членки и за това как да се осигури ефикасност и последователност във външните действия на Съюза. Много въпроси на бъдещата Конституция на Европа остават все не избистрени.

При всички спорове сякаш надделява мнението, обосновано от Мишел Барние, “за повече Европа” в областта на външната политика, политиката на сигурност и в отбраната. Последните събития показаха също, че е необходима повече отговорност на Европейския съюз за мира, стабилността и сигурността на Европа и извън нея.
В доклада на Вим Кок от 26 март тази година “Разширяването на Европейския съюз: Постижения и предизвикателства” се посочва необходимостта от нови форми на партньорство със съседните на Европейския съюз страни. В това отношение България може да има съществен принос спрямо западните си съседки, който едновременно с това е и принос за укрепване на сигурността и сътрудничеството в региона.

В този контекст искам да подчертая няколко неща. Сигурността на Европа, по моето дълбоко убеждение, е функция от стабилността на всеки регион, на всяка отделна страна. И второ, опасявам се, че има реален риск нашите евроатлантически партньори да пренасочат, може би дори и трайно, интереса си към други региони. Образно казано, да преценят, че на Балканите са си свършили работата.

Искам категорично да кажа, че България ще продължи да бъде фактор, генератор на стабилност в региона, но трябва да е ясно, че спасението на Балканите не може да бъде дело единствено на балканските народи.

Най-добрата гаранция за военната сигурност на Европа, пък бих казал и не само на нашия континент, е във взаимодействието между ЕС и НАТО, а може би най-силната връзка между тях по обсъжданите въпроси е Европейска политика в областта на сигурността и отбраната. Но тази сравнително нова сфера на европейската интеграция може да се превърне и в най-големия “препъни камък” в отношенията между Европа и Северна Америка. Или в легитимно “извинение” за отдалечаването на САЩ от Европа в сферата на отбраната и сигурността.

Европейският съюз се нуждае от нова динамика именно в областта на отбранителната и външна политика. Без това Европа ще си остане само един общ пазар и няма да е способна активно да действа на международната сцена. Създаването на европейска отбранителна структура е възможно и желано решение, но то може да има смисъл единствено ако развива, разширява и допълва капацитета на НАТО. Съперничеството в случая, което да противопоставя европейското и евроатлантическото равнище на сигурност, ще обезсили всички усилия. Европа трябва да има по-решаваща и по-активна роля в организацията на собствената си сигурност. В същото време ние трябва да чуем всички онези, в това число ще цитирам и Романо Проди, който заяви през март 2003 година, че ЕС трябва да се пази от изкушението “да изгради Европа като опозиция на САЩ”. Ако приложим тези думи към европейска политика в областта на сигурността и отбраната, това означава, че тази инициатива не трябва да се разработва като заместител на НАТО, а като негово допълнение и развитие. Нейното изпълнение трябва да укрепва НАТО, да допринася за развитието на неговите способности, а не да дублира съществуващите структури за планиране в Алианса. Европейците трябва да действат там и тогава, когато по различни причини НАТО не желае или не може, не бива да поема отговорност. Главната цел на издигането и дейността по реализирането на тази инициатива е засилване на европейската опора на Алианса. Тя е напълно в унисон с призива на президента Кенеди, потвърден впрочем и о тсегашните америкнски държавници, от 60-те години за по-голям принос на Европа в нейната собствена сигурност. И още нещо според мен особено важно – инициативата, за разлика от НАТО, представлява съчетание и трябва да се развива именно като съчетание на военните с невоенни действия при регулирането на кризи. Първата невоенна мисия в рамките на инициативата – Европейската полицейска мисия в Босна засега се развива много добре, което придава още по-голям оптимизъм за бъдещето на инициативата.

Мисля, че след подписаната през декември 2002 година “Декларация между НАТО и Европейския съюз по европейската политика за сигурност и отбрана” голяма част от съмненията на двете страни би трябвало да отпаднат. Документът предвижда отношенията между НАТО и Европейския съюз да се градят на основата на “постоянни консултации, диалог, сътрудничество и прозрачност”.

България подкрепя инициативата и официално декларира готовност да предостави военни сили под егидата на Европейския съюз. Но европейската политика в областта на сигурността и отбраната поставя и един друг, особено важен за Република България въпрос – за сътрудничеството и партньорството в производството на специална техника. Въпросът е важен най-малко по две причини: първо, България следва да разгърне модернизацията на въоръжените си сили и втората причина – въпреки значителните трудности, които днес изпитва нашият военно-промишлен комплекс, той трябва да бъде обновен, да намери своята “ниша” и да участва в предстоящата модернизация на българската армия.

Сътрудничество между някои водещи европейски държави в специалното производство вече е в ход. Чрез това сътрудничество помежду си европейците не само биха спестили средства, но и засилват възможностите както на НАТО, така и на Европейския съюз. Налице са предложения за създаване на Европейска агенция по въоръженията, която може да се превърне в главен европейски орган за организиране и координиране на сътрудничеството в специалното производство. Орган, който да работи паралелно с вече съществуващите органи в рамките на НАТО.

Уважаеми дами и господа,
Войната се отрази и на политическото единство в НАТО и на доверието в Алианса. Това е факт, който определя непосредствените действия с оглед укрепването на солидарността между неговите членове.
Никаква формула за обща външна политика и сигурност на Европа не би била ефективна и работеща, ако няма предвид необходимостта от укрепване на атлантическото сътрудничество. Но солидарността е двустранна и изисква усилията на всички партньори. Атлантическото сътрудничество би било по-ефикасно, ако всички участници в него са убедени, че приносът им е незаменим. Равноправието, взаимното зачитане на интересите, уважението към партньорите са фундаментални принципи, без които НАТО трудно би се развила в перспектива. България вижда НАТО като ефикасен отбранителен инструмент, който служи не само на своите членки, но и на световната общност.

Още веднъж ще подчертая, главната задача днес е заздравяването на трансатлантическата връзка и недопускане на трайни “оси” и “микросъюзи” вътре в Алианса. Неуспехът при изпълнението на тази задача може да отдалечи САЩ от Европа, да затрудни действията на Пакта по изпълнение на неговите основни задачи и преди всичко по укрепването на демокрацията в евроатлантическата зона. Уверен съм, че това не е в интерес нито на нашите задокеански съюзници, нито на европейските ни партньори. Северна Америка и Европа са еднакво заплашени от тероризма, от разпространението на оръжия за масово унищожаване, от религиозния екстремизъм и така нататък. Това налага укрепването на НАТО като система за колективна отбрана, която може да бъде ефективна в областта на управлението на кризи, операциите по поддържането на мир и т.н.

Възстановяването на нормалните партньорски отношения между Европа и САЩ в рамките на Алианса заслужава още по-голямо внимание сега след приключването на войната. Трансатлантическата връзка е в основата на сигурността на Европа през последните няколко десетилетия. За съжаление, сега е трудно да се прогнозира кога тази дискусия, активирана от войната, може да приключи. Ние можем само да приветстваме опитите на европейските и американските държавници в тази посока.

Когато говоря против вътрешните “оси”, не изключвам възможността да се създават така наречени “коалиции на желаещите”. Още повече, че подобни коалиции се предвиждат в действащата Стратегическа концепция на НАТО. Но съгласете се, че едно е “коалиция на желаещите”, одобрена от НАТО. И друго е подобна коалиция да действа с участие на членове на НАТО, но без да има решение на съответните органи на Алианса. При първия случай става въпрос за интереси, които не противоречат на целите и задачите на съюза. Такъв вид коалиции биха могли да се превърнат в “локомотив” за развитието на Алианса. Във втория случай става дума за интереси, които или не са достатъчно добре разяснени на останалите членове на НАТО, или противоречат на основните принципи и задачи на Алианса. В този случай не следва да се изключва пропукване на солидарността в НАТО.

Разширяването на НАТО е особено важна стъпка към консолидирането на демократичното пространство. Но искам специално да подчертая: разширяването е двустранен процес. То е предизвикателство както към членовете на НАТО, така и към новопоканените държави. Кандидатките следва да се подготвят за членство като изпълнят необходимите критерии, а членовете на НАТО трябва да се адаптират към новото положение и да потърсят най-добри форми и механизми за приобщаването на кандидатките. Днес това е по-трудно, отколкото преди поради бързата промяна в средата за сигурност и появата на редица асиметрични рискове. И тук възниква въпросът за принципа на консенсуса, който е едно от най-важните завоевания на демократичния свят. При разширяване на Алианса с още 7-10 държави процесът на вземане на решения обективно ще се затрудни. Затова закономерно възниква въпросът доколко може да се следва този принцип? Идеите в това отношение са различни, а дискусията - оживена. Според мен, по кардиналните въпроси на мира и войната консенсусът следва да остана в основата на НАТО. НАТО трябва да остане също форум за равноправни консултации и преговори по въпросите на сигурността в евроатлантическата зона. Що се отнася до другите въпроси от компетенцията на Алианса, може да се помисли и за нови възможности с оглед постигането на по-голяма ефективност в действията на съюза.

Преди месец България подписа Протокола за присъединяване към НАТО. С това бе извървяна следващата важна стъпка по пътя към изпълнение на стратегическата ни цел – пълноправно членство. Искам специално да подчертая също, че България влиза в съюза със значителен капитал, който ще допринесе за укрепването на НАТО като система за колективна отбрана и форум за разглеждане и решаване въпросите на сигурността. На първо място това е нейната стабилност. На второ място ще поставя отличните отношения с на България с нашите съседи и активната стабилизираща роля в Югоизточна Европа. България може и трябва да стане “мост на НАТО” към Западните Балкани, Черноморския басейн и Кавказ. На следващо място ще посоча добрите темпове на военната реформа, нещо, което се признава от нашите международни партньори. Нашата страна вече традиционно участва в различни операции под егидата на НАТО, ОССЕ и ООН, които повишават съвместимостта на българската армия със силите на Алианса. И не на последно място, въпреки припламналите искри, въпреки отправените взаимни обвинения между лидерите на политическите сили в последните няколко седмици, искам категорично да кажа, че членството на България в НАТО се радва на консенсус сред политическите сили и на широка подкрепа в обществото.

Вероятно картината няма да бъде пълна, ако не спомена за ролята на Русия, Украйна и други държави и в укрепването на европейската сигурност. Проблемът с Ирак катализира сътрудничеството между някои от европейските страни и Русия. Дали това сътрудничество е временно и е свързано единствено с общите позиции по легитимността на войната и възстановяването на Ирак? Или това сътрудничество ще се утвърди като трайна тенденция и към най-големите европейски държави в по-далечна перспектива ще се присъединят Китай, Индия и други азиатски държави, както предвиждат някои политолози? Това са въпроси, на които може да отговори само бъдещето. Но при всички случаи това партньорство придава нови измерения и на усилията по укрепването на европейската и световната сигурност.

Уважаеми дами и господа,
Прогнозите за укрепването на европейската сигурност ще останат на хартия, ако международната общност не разреши противоречията, които възникнаха в Съвета за сигурност на ООН по отношение на Ирак, и не продължи реформите в Световната организация. ООН и цялата следвоенна институционална система беше силно разтърсена от последните събития. Заговори се за криза в действащия световен политически и правов ред, за “нов световен безпорядък”. Някои виждат причините за тази криза в глобализацията на икономиката, инвестициите и търговията. Други виждат главната причина в липсата на баланс между основните играчи на международната сцена, между силата и международното право. Не са малко и тези, които считат, че за основна причина трябва да се счята разделението на света на бедни и богати – разделение, което се задълбочи през последните 20 години.

Една българска народна мъдрост казва: “Не разваляй старата къща, преди да си си построил нова”. Това напълно се отнася днес и до действащите институции, до основните стълбове на международната сигурност. Тава се отнася и до ООН. Макар и днес да изглежда изключително трудно, държавите-членки на Световната организация следва постепенно да преодолеят разцеплението, да укрепят ролята на ООН и нейния Съвет за сигурност за посрещане на предизвикателствата на ХХІ век. Все още не е изграден друг толкова авторитетен орган в областта на световния мир, сигурността и устойчивото развитие. България като непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН носи важна отговорност за преодоляването на противоречията, стабилизирането и реформите на Световната организация.

Политиката на сигурност и отбрана трябва да има предвид няколко равнища, които съжителстват в днешния свят – глобалното, атлантическото, европейското, регионалното и националното. Противоречието между тях би било пагубно за всички. Става дума за една многостепенна геометрия на сигурността, при която всяко равнище има своите специфични компетенции и роли. Една формула на рационалното и ефикасно разпределение на отговорностите и взаимните задължения между тези равнища на международната сигурност, между организации като ООН, НАТО, ОССЕ, Европейския съюз, е напълно възможна, стига да има нужната политическа воля за това. В такава система всеки участник ще бъде незаменим като роля и отговорности.

Днес, след края на военния конфликт в Ирак, ще потвърдя с не по-малка категоричност онова, което казах в парламента – българският национален интерес може да бъде гарантиран в рамките на стабилен световен ред, с ясни правила, със стабилни партньорства в рамките на утвърдените международни организации, главно ООН, Европейския съюз и НАТО.

Това бяха само някои “щрихи” в очертаващата се сложна картина на европейската сигурност.
Надявам се тези мои мисли да са предизвикали въпроси, на които ще се опитам да отговоря.

Благодаря за вниманието.

Валентин Радомирски, член на Българското дипломатическо дружество: Господин Президент, какво е отношението Ви към идеята българско пехотно подразделение да бъде изпратено на територията на Ирак?

Георги Първанов: Аз вече изразих своето позитивно отношение към тази идея. Защо? Първо, защото наистина смятам, че след като България е била част от воюващата коалиция, наш морален дълг е да участваме в мироопазващата операция. Всички виждаме, че в момента се полагат усилия, за да се преодолее възникналият хаос, да се противодейства на групи, на отделни лица, които биха се възползвали от този хаос. Иракското население трябва да бъде защитено в тази ситуация. Тази мисия ще бъде по-рискована, отколкото може би несъстоялата се мисия на нашата химическа част, но мисля, че логиката на събитията предполага подобен наш ангажимент.

Димчо Димов, юрист: Моят конкретен въпрос е свързан със Сирия и евентуално с намеренията на американската страна за разширяване на експанзията в други държави, за така наречената “Ос на злото”. Има ли вероятност България да се включи в нова “коалиция на желаещи” при евентуално задълбочаване на кризата в Близкия Изток?

Георги Първанов: Не очаквайте от мен да разсъждавам върху тази хипотеза, която за момента е по-скоро на медийно равнище. Аз бих отбелязал два позитивни фактора по темата САЩ и Сирия, които надявам се ще очертаят една цялостна тенденция. Първият факт е обявеното намерение на господин Колин Пауъл да направи консултации със сирийската страна за изясняване на възникналите въпроси. От друга страна, бяхме свидетели на обявено намерение, на един апел от сирийска страна Близкият Изток да бъде обявен за регион, освободен от оръжия за масово унищожаване. И това да бъде реализирано. Какво по-добро от това?

Искрено се надявам, че след края на военния конфликт в Ирак ще имаме и други позитивни знаци в Близкия Изток. Искрена е надеждата на всички ни за реално придвижване по конфликта и за сближаване на позициите между Израел и Палестина, по изпълнението на тази “пътна карта” за решаването на палестинския въпрос, което в крайна сметка би могло да свали значително напрежението в този близък до нашия регион.


Асен Поповски, Атлантически клуб – България, институт “Манфред Вьорнер”: Първо искам да благодаря за това, което направи БДД за развитието на гражданското общество в България.
Уважаеми господин Президент, част от външната политика е грижата за българите в чужбина. Какво ще направите за гражданите на Руската федерация, които се определят като българи? Това са татари, молдовци, чуваши. Става въпрос за една морална и духовна подкрепа, за връзка с майка България и българския народ. В Албания има над 120 хиляди души българско малцинство. Вашият предшественик президентът Стоянов на два пъти събра доброволни помощи и изпрати там български книги, учебници, тетрадки, транзистори, аудиокасети и други материали за връзка с майка България. Ще последвате ли неговия пример за връзка с българите в Албания?
Господин Президент, Вие сте завършил история. Много добре знаете, че още от началото на 19 век нашите съседи имат национални доктрини и национални идеи. Какво ще направите заедно с другите държавни институции, за да има и България своя национална доктрина и национален идеал?
И накрая искам да благодаря на двама Ваши сътрудници, които оказват голяма помощ на нашата неправителствена организация – адмирал Странчевски и господин Атанас Павлов.

Георги Първанов: Бих обърнал внимание върху факта, че за година и няколко месеца, откакто съм в президентската институция, почти няма случай на мое посещение в чужбина, при което да не съм потърсил и реализирал контакти със съответната българска общност. Нещо повече, стремежът винаги е бил да търсим решение на възникналите или на отдавна залежалите проблеми в съответните страни.

Давам ви за пример посещението в Молдова. Там с наше активно съдействие беше взето решение за създаване на български университет - нещо, което много отдавна се чакаше и по което се работеше без особен успех в последните години. Подобни постижения имаше в Украйна, където българската общност също получи допълнителни възможности за развитие на образованието. Така беше и в Словакия, където беше уреден въпросът с Културния център на българите и т.н.

Разбира се, с удоволствие бихме поработили и в други посоки – и по отношение на Руската федерация, и по отношение на Албания. Но трябва да се каже, че не е достатъчно само да товарим пакетите с книги. Това е много важно, необходимо, но както казват математиците, недостатъчно условие.

Изказал съм се по това да има един малко по-различен закон за българите в чужбина. Той наистина в своя първоначален вариант създаваше възможност на нашите сънародници в чужбина да правят бизнес, да се образоват, да се лекуват в България така, както и ние, живеещите на територията на българската държава. При окончателното гласуване обаче това така и не стана. Но при всички положения трябва да има една политика, която да стимулира връзките на нашите сънародници в чужбина с българската държава.

Веднага обаче ще ми позволите едно малко отклонение – нещо, което казах преди няколко дни и в Кърджали, в лекцията си по въпросите за етническата толерантност и националната политика. Много неща ни свързват с нашите сънародници в други страни. Но много повече може би са вече нещата, които ни свързват с представителите на различни етнически общности, живеещи десетилетия и векове тук, на територията на българската държава. Това предполага да сменим теоретичния си подход към проблема за нацията.

Въпросът е теоретичен, но си струва да се замислим. От Възраждането насам българското разбиране за нацията е етническото. Време е да възприемем европейското, държавно-политическото разбиране. Готов съм за една такава дискусия, която освен чисто теоретичните си аспекти, според мен има и съвсем практически измерения. Защото едно такова разбиране позволява да се провежда политика на консолидация, на последователно приобщаване на различните етноси към политиката на българската държава.

Привърженик съм – без да абсолютизирам това – на необходимостта да бъде изработена една своеобразна национална доктрина, стратегия или както щете я наречете. Много от нашите европейски партньори, например в Чехия, в Словакия, сега разбирам и за Румъния, правят нещо подобно. Това може да стане с усилията на много експерти, на представители на различните академични среди, на професионалисти, на хора от практиката. Стига естествено да не възродим тежките идеологически дебати и по този въпрос.

Вече обявих своето намерение, консултирахме го преди доста време с д-р Желю Желев, с представители на БАН. Готов съм да бъда част от организацията на подобни усилия. На нещо, което, надявам се, да се приеме с консенсус в българския политически живот и да не се налага със смяната на правителството да се сменя изначално например външната ни политика.

Рачо Колев, Център за стратегии и анализи: Уважаеми господин Президент, както е известно, вече повече от година няма нови посланически назначения. Според Вас това свързано ли е по някакъв начин с липсата на закон за българската дипломатическа служба?

Георги Първанов: Вече публично съм казал, че неоправдано закъсняват решения по този въпрос поне в десетина-петнайсет държави, някои от тях - с ключово значение за българската външна политика. Бих отклонил претенциите към президентската институция, защото буквално с встъпването си в длъжност подписах десетина-петнайсет указа за посланици, договорени от моя предшественик, при това във времето, в което вече бях избран. И въпреки това дадох зелена улица на тези наши дипломати. Оттогава досега обаче има неоправдано забавяне.

В последните дни се водят консултации на експертно равнище. Впрочем, няма да обяснявам на вас, дипломатите, че при подобни консултации и до получаването на отговор от приемащата страна никаква информация не може да бъде огласявана публично. Но всичко, което става, за сетен път ми дава основание да изкажа своята категорична подкрепа на идеята този проблем да бъде ясно, категорично, професионално и законово регламентиран. Да има закон за дипломатическите служители и тези служители да се чувстват сигурни в своята работа. Доколкото знам, БДД има свой проект за закон. Този проект има положителната оценка на дипломатическите среди. Мисля, че и правителството се е изказало по принцип позитивно.

Надявам се да не се стигне до решаването на този въпрос в края на мандата. Защото подобен род въпроси обикновено се вкарват в дневния ред на парламента в последната сесия, буквално в 12 без 5, преди да изтече мандатът на съответното правителство. Така е било винаги досега. Надявам се този път това да стане в една по-спокойна обстановка и без съмнението, че се търси решаване на партийно-политически въпроси. 
< Предишна   Следваща >