|
Тих завой наляво?
Възникването на нова социалистическа политика в пост-неолибералния свят
Николай Илиев, 29.08.2026
В съвременната политика се наблюдава любопитен парадокс. В голяма част от света политическите движения, определяни като „десни“, набират сила, докато в същото време много от икономическите идеи, свързвани исторически с левицата, стават все по-популярни.
Националистическите партии изискват защита за местните работници, популистките движения атакуват финансовите елити, правителствата все по-често се намесват в стратегическите отрасли, избирателите поставят под въпрос свободната търговия и глобализацията, а дори традиционно консервативните избиратели проявяват нарастваща подкрепа за социалната защита и икономическото преразпределение.
На пръв поглед това изглежда антагонистично и противоречиво. Ако светът се придвижва политически надясно, защо тогава голяма част от икономическата му реторика звучи все по-ляво?
Противоречието изчезва, ако спрем да мислим за политиката предимно през призмата на ляво-десния спектър от 20 век. Това, което вероятно се случва, не е просто движение към социализма или национализма, а по-широко отхвърляне на икономическия и политическия ред от периода след края на Студената война. Привидното движение надясно в някои важни аспекти представлява различно проявление на същия основен ляв икономически импулс: нарастващо изискване концентрираната икономическа власт да бъде подчинена на интересите на гражданите.
Според тази интерпретация съвременният национализъм, популизмът и дори някои форми на социален консерватизъм не са непременно алтернативи на възникващия социализъм. Те могат да се превърнат в различни политически инструменти за изразяване на по същество едно и също основно недоволство от икономическото неравенство, концентрирания капитал и усещането за загуба на контрол на народа върху икономическия живот.
От триумфа на либералния капитализъм до кризата на неговата легитимност
Съвременният ред беше изграден около една мощна предпоставка от периода след Студената война: че пазарният капитализъм, глобализацията, либералната демокрация и нарастващата международна интеграция представляват естествената посока на историческото развитие.
Разпадането на Съветския съюз привидно сложи край на идеологическата конкуренция на 20 век. Пазарният капитализъм очевидно беше победил. Оставаше само да го направим по-ефективен, по-глобален и по-интегриран.
В продължение на 20-25 години това изглеждаше убедително. Световната търговия се разшири, технологичният напредък се ускори, стандартът на живот се подобри в много части на света и бяха създадени огромни богатства.
Въпреки това разпределението на тези печалби все повече придобива политическо значение.
За големи слоеве от обществото, особено за по-младите поколения, обещанията на глобализираната пазарна икономика вече не изглеждат убедителни. Жилищата в много големи градове са недостъпни. Богатството все повече се концентрира в ръцете на онези, които вече притежават активи. Заетостта в много сектори е временна и несигурна. Цели индустриални отрасли са деиндустриализирани и превърнати в доставчици на услуги. Образованието и здравеопазването стават все по-скъпи. В същото време мега-корпорациите и финансови институции разполагат с ресурси и влияние, които обикновените граждани не само не разбират, но изобщо не могат да контролират.
Следователно основният проблем не е самия факт на неравенството. По-скоро той е властта.
Когато малка част от обществото притежава непропорционално голям дял от икономическите ресурси, хората естествено започват да подозират, че тази концентрация на богатство води до непропорционално политическо влияние. Ако едни и същи институции и лица се появяват многократно както в икономическата, така и в политическата сфера, разграничението между икономическо неравенство и политическо неравенство става все по-трудно за поддържане в общественото съзнание.
Резултатът? Криза на легитимността и хората престават да обсъждат коя политическа партия може да управлява по-добре съществуващата система.
Под въпрос е самата система - защо изобщо системата е организирана по този начин?
ИКОНОМИЧЕСКАТА ОСНОВА НА НОВИЯ ПОПУЛИЗЪМ
Това помага да се обясни една иначе странна черта на съвременната политика: сближаването между на пръв поглед противоположни политически движения.
Да разгледаме две тези!
Първата традиционно се свързва с икономическата левица:
„Богатите са натрупали прекалено много власт. Икономическите ресурси трябва да бъдат преразпределени, работниците трябва да получат по-голяма власт, а основните услуги трябва да бъдат защитени от пазарния натиск.“
Втората обикновено се свързва с популистката десница:
„Глобалният елит предава нашия народ. Икономическите решения трябва отново да служат на гражданите на страната, на местните работници и на националното общество.“
Без да са идентични, двете тези не са непременно противоположни - и двете произтичат от едно и също явление:
икономическата власт е станала прекалено концентрирана и обикновените хора са загубили контрол над икономическата система.
Разликата е предимно в определението на защитавания субект:
Ако социалистите традиционно наблягат на работническата класа, националистите - на нацията, то популистите са обобщителни - обикновените хора.
Но и трите явления са реакция срещу един и същ факт.
Ето защо една политическа партия може да бъде ЕДНОВРЕМЕННО културно консервативна, силно националистична и икономически интервенционистка, без да е идеологически некохерентна.
Едно движение може едновременно да подкрепя социални програми, да се противопоставя на неконтролираната глобализация, да изисква индустриална политика, да защитава местните работници, да критикува свръх-богатите и да се стреми към по-силна държавна намеса, като в същото време остава твърдо против прогресистката културна политика.
От гледна точка на старото деление на политическия спектър това изглежда ПАРАДОКС. От позицията на възникващата постнеолиберална политика това обаче е напълно обяснимо.
Феноменът „Алтернатива за Германия (АфД)" е полезна илюстрация.
Партията традиционно се класифицира като дясна, а нейният национализъм, имиграционната ѝ политика и културните ѝ позиции правят тази класификация разбираема. Но - позиционирането според културната и националната политика не ни носи информация за това каква е позицията на едно движение по въпросите на политическата икономика.
По-интересният въпрос е какво се случва с традиционните икономически предпоставки на десницата.
През по-голямата част от неолибералния период традиционната център-дясна политика имаше тенденция да подкрепя либерализацията на пазара, глобализацията, фискалната дисциплина, частното предприемачество и относително ограничената държавна намеса.
Днес популистките десни движения оспорват този консенсус.
Те могат да подкрепят защитата на местното производство и националните индустриални отрасли, противопоставянето на определени форми и мащаб на глобализация, укрепването на икономическия суверенитет, запазването на социалните придобивки за гражданите и ограничаването на властта на мултинационалните корпорации.
Тези характеристики не правят подобни движения социалистически в класическия смисъл.
Но това означава, че вече НЕ МОЖЕ да се сложи знак на равенство между „дясното“ и икономическия laissez-fair.
Следователно съвременният политически спектър вероятно преминава през процес на разделяне между културната и икономическата политика. Едно общество може да стане по-консервативно или националистично в културно отношение, докато в икономическо отношение става по-интервенционистко.
Резултатът е появатa и развитието на нов хибриден модел:
национализъм + икономическа интервенция + защита на социалното благоденствие + антиолигархична реторика.
Тази комбинация трудно може да се впише в стандартните политически категории от 90-те години.
Защо реакцията изглежда едновременно лява и дясна?!
Привидното противоречие отпада ако се съгласим, че термините "ляво" и "дясно" обуславят категориално различни и независими измерения:
1. Икономическо измерение:
пазарен либерализъм - икономически колективизъм
2. Културно измерение:
прогресивно - консервативно
3. Национално измерение:
космополитно - националистично
4. Институционално измерение:
естаблишмънт (статукво) - анти-естаблишмънт (анти-статукво).
Следователно човек може да бъде едновременно икономически интервенционист, културно консервативен, националист и противник на статуквото - все по-често срещано явление в популистката политика.
Всъщност би могло да се твърди, че съвременната политика се придвижва от едноизмерен спектър към многоизмерна структура. Старата класификация „ляво-дясно“ все още описва важни различия, но е неадекватна, когато трябва да обхване комбинации, излизащи извън политическите модели от края на 20 век.
Това обяснява и защо едно националистическо движение понякога може да изглежда „по-ляво“ в икономическо отношение (в сравнение със от своите предшественици например), без на практика да става прогресивно (ляво).
Основният въпрос се промения от:
"Доколко (слабо) трябва държавата да се меси в свободния пазар?“ към „Кой трябва да контролира пазара и на кого трябва да служи икономиката?“
ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА И КРИЗАТА НА ЛЕГИТИМНОСТТА
За по-широката идеологическа трансформация обаче икономическото недоволство е недостатъчно.
Вторият основен фактор е международната политика.
Все повече хора забелязват несъответствие между принципите, провъзгласявани от силните държави и институции, и начина, по който тези принципи се прилагат на международно равнище.
Въпросът съвсем не е дали всеки предполагаем "двоен стандарт" е обективно валиден. Политически значимият факт е, че много хора го възприемат като такъв.
Ако суверенитетът, международното право и международното хуманитарно право, правата на човека, демокрацията и териториалната цялост изглеждат по-добре приложени и защитени при едни обстоятелства спрямо други, е лесно да се стигне до извода, че международните принципи са релативни, флуидни и подчинени на геополитическите интереси.
Това наблюдение подчертава, че проблемът не е само в това, че икономическата система е неравнопоставена или несправедлива. Под въпрос се поставя легитимността на самата международна система - селективна и обслужваща определени сили. Международните институции са възприемани не просто като бюрократични, а като инструментариум за по-широк глобален ред.
ОТ РЕВОЛЮЦИЯ КЪМ ЕВОЛЮЦИЯ
Това е може би най-важната разлика между хипотетичния „нов социализъм“ и революционния социализъм от 20 век
Болшевишкият модел разчиташе на концентрирано революционно движение, дисциплинирана политическа организация и в крайна сметка - на завземането на държавната власт
Съвременната идеологическа трансформация е децентрализирана и еволюционна, а не революционна.
В нея няма манифест, няма и нов Ленин. Няма държава-център на движението.
Вместо това обществата биха започнали да експериментират с политики, които постепенно разширяват границите на политическата легитимност.
Ако едно правителство въвежда индустриална политика, друго разширява програмата за социално жилищно строителство, трето засилва профсъюзите, четвърто облага богатите с по-високи данъци и разширява универсалните обществени услуги, а пето национализира стратегическата инфраструктура и ограничава чуждестранната собственост върху критични активи - това води до огромен кумулативен ефект!
След няколко десетилетия икономическата философия на обществото ще се различава съществено от тази на неолибералната епоха, без някой някога да е преживял конвенционална "социалистическа революция".
Ето защо дори като описателен механизъм, терминът „еволюционен социализъм“ е много по-адекватен от „революционен социализъм“.
Механизмите за промяна са комплексни и многопластови - избори, законодателство, социални движения, синдикални организации, обществен натиск и промяна в културните нагласи, без това непременно да разрушава политическата система.
Друга важна разлика е липсата на единен идеологически център.
Съвременният свят е свързан в достатъчна степен, за да могат жителите в различни страни да изпитват сходен икономически натиск и неравенство.
Млад човек в Германия може да е разтревожен от жилищния проблем, докато работник във Франция може да се притеснява за упадъка на промишлеността.
Семейство във Великобритания може да бъде притеснено от нарастващата цена и разходи за живот, докато по същото време американецът може да се тревожи за здравеопазването и жилищния проблем, а източноевропеецът да изпитва огромна несигурност от масираната чуждестранна производствена собственост.
Въпреки че обстоятелствата, политическите култури, историческия опит и тракетория са различни, хората в тези страни независимо един от друг достигат до същото заключение - обикновените граждани нямат никакъв или почти никакъв контрол върху икономическите структури, определящи живота им.
Интернет драстично ускорява този процес.
Идеите вече не се разпространяват чрез международни политически организации. Хората се сблъскват директно с чуждестранни политически практики. Политика, въведена в една държава, се превръща в пример за активисти другаде. Критика към капитализма, разработена в едно общество, се адаптира от друго. Националистическа икономическа програма, разработена някъде, става модел за напълно различно политическо движение.
Това води до идеологическо сближаване без организационна координация, коренно различно от международните революционни движения на 20 век - имаме хоризонтален процес и нулева йерархия
Възможното възникване на „нов социализъм“
Ако този процес продължи, идеологията, която ще възникне, ще се отличава от класическия социализъм, като отхвърли както капитализма на laissez-fair така и централизираното социалистическо/комунистическо планиране.
Вместо това нейната икономическа философия по-вероятно ще бъде силно хибридна и ще включва поне няколко елемента:
- пазари там, където са ефективни и строго регулиране там, където създават разрушителна властова концентрация;
- универсални основни обществени услуги;
- по-силни синдикати;
- прогресивно преразпределение;
- стратегическа държавна собственост;
- нова индустриална политика;
- защита на икономически важни местни производства
- ограничения върху монополната власт;
В политическо отношение новата идеология може да остане демократична, а в културно отношение би могла да бъде както прогресивна, така и консервативна.
Може би най-важната разлика между класическия социализъм и един възможен "нов социализъм" е принципът на демократизиране на икономическата власт.
Класическият социализъм се фокусира върху собствеността.
Новият социализъм би могъл да се фокусира в по-широк смисъл върху контрола:
Кой контролира жилищния фонд, кой контролира инфраструктурата, стратегическите отрасли, капитала, кой определя дали основните услуги са стоки или обществени блага и т.н
Тези въпроси са способни да породят мощен социалистически импулс, без да се налага връщане към комунизма от 20 век.
ПАРАДОКСЪТ НА ВЪЗНИКВАЩИЯ РЕД
Следователно най-интересната възможност е, че светът може би не преживява просто движение наляво или надясно.
Възможно е да преживява пост-неолиберално прегрупиране.
Старите и изтъркани категории на естаблишмънта губят обяснителната си сила, защото централният политически конфликт постепенно се измества.
Фундаменталното разделение може да бъде повече фокусирано върху това кой се възползва от и контролира икономическата система, вместо дихотомията "ляв-десен"
Един социалист и един националист могат да отговорят по подобен начин на първия въпрос, докато на втория - напълно различно.
Социалистът може да каже:
„Работниците трябва да си възвърнат контрола.“
Националистът:
„Нацията трябва да си възвърне контрола.“
Популистът:
„Обикновените хора трябва да си възвърнат контрола.“
Това обяснява защо съвременната политика може да изглежда толкова противоречива и объркана. Едно и също основно икономическо недоволство може да породи движения, които в едно отношение изглеждат леви, а в друго - десни.
Това би обяснило и защо преходът, ако изобщо се случва, може да не прилича на революция.
Вместо това политическите очаквания могат постепенно да се променят. Политиките, които някога са се считали за радикални, стават нормални. Държавната намеса отново става легитимна. Икономическият суверенитет придобива значение. Концентрираното богатство става политически подозрително. Публичната собственост се завръща в стратегическите области. Работниците придобиват преговорна сила. И в крайна сметка предпоставките на предишната епоха стават трудни за запомняне.
В този смисъл най-дълбоката идеологическа трансформация може би е тази, която не се обявява като революция.
Тя просто променя това, което обществата считат за нормално.
Ерго, най-точното описание на настоящия момент не е, че светът се ориентира наляво, или че светът се ориентира надясно, а че големи части от света се изправят срещу икономическите и институционалните предпоставки на реда след Студената война.
Политическите форми на тази реакция варират изключително много - социалистически, националистически, популистки, консервативни, религиозни, суверенистки. Но общият знаменател зад тези различия е едно общо възприятие:
Икономиката трябва да служи на обществото, концентрираната власт трябва да бъде ограничена, а обикновените граждани трябва да си възвърнат контрол над институциите, които определят живота им.
В този смисъл резултатът наистина би могъл да бъде нещо, заслужаващо името „нов социализъм“
Не социализмът на болшевишката революция или прогресивната левица от края на 20 век. И със сигурност не централно-планова икономика.
По-скоро един съвсем естествен, демократичен и еволюционен опит да се възстанови колективният контрол върху икономическа и политическа система, която става все по-глобализирана, концентрирана и отдалечена от хората, живеещи в нея.
Дали такава система може действително да бъде изградена, без да възпроизвежда именно онези концентрации на власт, които се стреми да елиминира, е големият отворен въпрос.
Източник: Фейсбук–страницата на Николай Илиев
|
