250 години отношения между САЩ и Китай: От мечтата за достъп до пазар до системно съперничество

Марсел Кунцман, 9 август 2026 г.

В продължение на 250 години противоречие характеризира отношенията между САЩ и Китай. Мечтата за китайския пазар се превръща в съперничество за световен ред.

През февруари 1784 г. обърнатият във вярата каперски кораб „Императрица на Китай“ напуска пристанището на Ню Йорк. Дестинация: Кантон, единственото пристанище, което династията Цин отваря за западните търговци. Екипажът не знае почти нищо за страната, към която се насочва. Както казва Уанг Юанчонг, историк от Университета на Делауеър: „Те пристигнаха в пълно неведение за административната система на Китай, неговото общество, неговата история и култура. Те просто дойдоха.“ Това, което ги тласна, не беше интересът към китайската цивилизация, а към китайския чай. Чаят, който американските колонисти хвърлиха в пристанището на Бостън през 1773 г., беше китайски чай. Сюй Гуоци, историк от Университета в Хонконг, го формулира сбито: „Мечтата за независимост на бъдещите американци произтича отчасти от мечтата им за китайския пазар.“ Чаят тогава е това, в което петролът ще се превърне през 20-ти век – стратегически ресурс, „зелено злато“. Два века и половина по-късно тази мечта се е превърнала в съперничество. САЩ и Китай, двете най-големи икономики в света, се борят за контрол над търговията, технологиите, сигурността и световния ред. Фактът, че президентът на САЩ Доналд Тръмп се е позовал на китайската императрица на държавен банкет в Пекин през май 2026 г., е повече от просто исторически анекдот – той отразява американското самовъзприятие.

Митът за доброжелателната империя

В американския исторически разказ собствената му роля през 19-ти век заема специално място: Докато Великобритания, Франция, Русия и Германия са поставили династията Цин на колене с опиумните войни и неравностойните договори, Вашингтон уж се е въздържал. Пристанището Кантон (сега известно като Гуанджоу) в края на 18 век Няма колонии на китайска земя, вместо това се прилага политиката на отворените врати – призивът за равен достъп до търговия, вместо за изключителни сфери на влияние. И наистина: Част от плащанията на репарациите на боксьорите са върнати за финансиране на китайски образователни институции и стипендии за Америка – средства, които са били в полза и на предшественика на университета Цинхуа. Но историците предупреждават срещу това самоизобразяване. Гордън Х. Чанг, професор в Станфордския университет, нарича „мит“, че Америка е върнала парите на боксьорите за китайски цели.

„Изчислението на Рузвелт беше да разшири американското влияние в Китай“, казва Чанг. Уанг от Университета на Делауеър добавя делово: „Това беше просто страна, която дойде да сподели плячката.“ Но на Вашингтон му липсваше военното присъствие на другите сили – до анексирането на Филипините през 1898 г. САЩ почти не разполагаха със значителни въоръжени сили в западната част на Тихия океан. А какво да кажем за собствените си граници? Китайските работници помогнаха за изграждането на трансконтиненталната железопътна линия, която беше завършена през 1869 г. Техният принос, както го казва Чанг, беше „забравен, пренебрегнат или прикрит“ – част от историята на дискриминация, която противоречи на образа на изключителността на САЩ.

Промяна чрез търговия – и нейните граници

Ако първата американска мечта за Китай беше икономическа по природа, втората стана мисионерска. „Идеята, че САЩ трябва да оформят, моделират или променят Китай, е дълбоко вкоренена“, казва Чанг. Първо като християнски проект, след това като капиталистически и накрая като антикомунистически. Временният връх на тази логика на трансформация беше присъединяването на Китай към Световната търговска организация (СТО) през 2001 г. Тогавашният президент на САЩ Бил Клинтън открито заяви очакването: „Това споразумение изисква Китай да отвори своите пазари – потенциално най-големите пазари в света, с една пета от световното население – за нашите продукти и услуги по безпрецедентен начин.“ Основно предположение беше, че икономическата интеграция ще привлече Китай към водената от САЩ система и постепенно ще либерализира политиката му. „Промяна чрез търговия“ – концепция, която също беше водещ принцип в германската политика спрямо Китай в продължение на десетилетия. В Пекин тази стратегия беше интерпретирана по различен начин. Това, което Вашингтон определи като ангажираност, китайските лидери интерпретираха като опит за прекрояване на политическата система – подхранвана от концепцията за „мирна еволюция“, идеята за трансформиране на социалистическите държави чрез постепенно разпространение на западните ценности без използването на военна сила. „Това съмнение е дълбоко вкоренено в съзнанието на поколения китайски лидери“, според репортаж в South China Morning Post. Вместо политическа либерализация, Китай разработи пазарно-базиран, но държавно контролиран икономически модел под социалистическата егида, който Вашингтон все повече възприемаше като системно предизвикателство. Първата администрация на Тръмп започна търговската война през 2018 г. Втората я разшири масово през 2025 г. – сигнализирайки за нов консенсус: Китай вече не е обект на трансформация, а субект на системно съперничество.

Хегемония и нейната загуба

Американският политолог Робърт С. Рос предоставя стратегическата рамка за това. В продължение на 250 години, твърди той, американската гранд стратегия следва една-единствена логика: никоя сила не трябва да доминира в Европа или Азия и по този начин да застрашава сигурността на САЩ в Западното полукълбо. Тази логика обяснява интервенциите в двете световни войни, разширяването на НАТО на изток и военното присъствие в Япония, Южна Корея и Филипините. След края на Студената война САЩ запълниха получения вакуум във властта в Източна Азия със собствена хегемония за първи път – вместо да разчитат, както преди, на баланса на конкуриращите се сили. Но този еднополюсен световен ред имаше срок на годност. Още в началото на 2010-те години Китай беше развил конкурентни военноморски способности в Жълто море, Тайванския проток и Южнокитайско море и се радваше на икономическо господство над почти всички източноазиатски икономики.

Трима американски президенти, три отговора на една и съща диагноза. Обама избра „Завъртане към Азия“ – по-голямо дипломатическо, икономическо и военно присъствие в региона, без съществено разширяване на производството на отбранителна техника или военноморските способности. Първият мандат на Тръмп донесе тарифи и технологични ограничения, които според Рос бяха „по-скоро символични, отколкото стратегически“ и не успяха да спрат модернизацията на Китай. Байдън се опита да приложи всеобхватна стратегия за сдържане: високи тарифи върху китайски продукти, широкообхватни ограничения за износ на технологии и укрепване на архитектурата на съюза в региона.

Резултатът: До края на мандата му икономическите, технологичните и военните възможности на Китай достигнаха почти паритет с възможностите на САЩ – в двуполюсен регионален ред. Втората администрация на Тръмп направи прагматичен извод от това, който предизвиква значителни противоречия във Вашингтон. Вместо сдържане на всяка цена, тя се фокусира върху преговорите с Китай като равностойна суперсила – имплицитно признание, че хегемонията на САЩ в Източна Азия е нещо от миналото. Тръмп намали сътрудничеството в областта на отбраната с Тайван, намали военноморското присъствие на САЩ в Тайванския проток и сигнализира, че обещанията за сигурност към Сеул, Тайпе и Манила вече не са непременно обвързващи. В същото време още три американски военни бази се разширяват във Филипините, а сътрудничеството в областта на отбраната с Япония се задълбочава – противоречие, което отразява стратегическата неяснота на настоящата политика на САЩ.

Две пресичащи се траектории

Уан Юанчонг описва дългите исторически дъги с проста формула: „Нещастието на Китай е, че целият му 19-ти век е бил упадък, докато Америка се е издигнала изцяло – две напълно противоположни траектории.“ Днес тази връзка се обръща. През януари 2021 г., само дни след щурма на Капитолия на САЩ, Си Дзинпин формулира тезата, че „Изтокът се издига, а Западът пада“ – твърдение, което оттогава прониква както в официалния, така и в популярния китайски дискурс. За Чанг това не е изненада. Отношенията между САЩ и Китай, казва той, никога не са се развивали линейно, а винаги са се колебали между преувеличена надежда и преувеличен страх. „Идеята, че Китай и САЩ трябва да станат големи приятели, никога не е била вярна и не мисля, че някога ще бъде.“