Трета част от Годишния анализ - 2023: „Международната политика и българската дипломация“ Печат
Автор Експерт   
Събота, 17 Февруари 2024 11:02

Трета част от Годишния анализ - 2023: „Международната политика и българската дипломация“ на Българското дипломатическо дружество под заглавие

„ГОДИНА НА ПОВЕЧЕ ВОЙНИ И ПРОМЕНИ”

Раздел 2: ГЛОБАЛНИ ИГРАЧИ, КЛЮЧОВИ МЕЖДУНАРОДНИ ФАКТОРИ, ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ КОНФЛИКТИ


 

БУРНАТА ГОДИНА ЗА САЩ: ГЕОСТРАТЕГИЧЕСКИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

Веселин Вълчев

В новата си стратегия, приета в края на месец септември 2023 г. за противодействие на оръжията за масово унищожение, конгресът на САЩ предефинира основните направления на външната политика и геостратегическите заплахи и интереси.

Пентагонът определи Северна Корея и Иран като постоянни заплахи”, Русия като „основна и остра заплаха”, а Китай като „настъпващо предизвикателство и заплаха”. Ключов момент е изводът, че Съединените щати днес са изправени пред „безпрецедентен“ риск да се конфронтират, едновременно с двама равностойни противника с ядрено оръжие – Русия и Китай. Оттук следва, че Съединените щати се плъзгат към по-нататъшна ескалация и тази стратегия вероятно ще стимулира нова надпревара в ядрените оръжия. Джо Байдън обобщи в своята статия във „Вашингтон пост”: „Днес светът е изправен пред инфлексна точка, където изборите, които правим, включително в кризите в Европа и Близкия изток, ще определят посоката на нашето бъдеще за идните поколения”.

САЩ – Украйна

Анализирайки ситуацията в днешна Украйна, резонно е да се отбележи, че страната едва ли може да се счита за истинска независима държава. Днес Съединените щати не само ѝ осигуряват военна подкрепа, но и плащат заплати и дори пенсии на държавни служители и на украински военен персонал. Вашингтон даде да се разбере, че Зеленски е провалил внимателно изработения с американско участие план за лятно контранастъпление. В допълнение, редица щатски политици, (предимно от Републиканската партия, но не само), считат, че Украйна губи войната. Освен недостига на военно оборудване, очевидно е, че украинската армия има огромен проблем и с попълване на намаляващия си кадрови резерв. Пряката финансова подкрепа за украинския бюджет е почти изчерпана, заяви говорителят на Държавния департамент Матю Милър, а от парите за военна помощ остават по-малко от десет процента. Негативен фактор за американската помощ на Киев стана избухналият в Близкия изток конфликт между Израел и „„Хамас””, поради което „украинският конфликт започва да изчезва от радара“.

Недоволство в САЩ предизвиква искането на Зеленски за отмяна на изборите за президент през март 2024 г. Напоследък се чуват все по-ясни призиви от някои американски политици и сенатори (напр. републиканеца Линдзи Греъм), за провеждане на избори, дори и ако дотогава войната не бъде прекратена, като доказателство за устойчивостта на демокрацията и доброто състояние на демократическите институции в Украйна.

Изследователската организация Eurasia Group Foundation (EGF) публикува резултатите от проучване, съгласно които 58% от американците  са на мнение, че САЩ трябва да настояват за преговори за прекратяване на военните действия в Украйна, а 34% от анкетираните биха искали военният бюджет да бъде намален.  Въпреки общественото мнение, в края на октомври 2023 г. администрацията на Байдън официално поиска от Конгреса 105,5 милиарда долара спешно финансиране, предназначени за Израел, Украйна, Тайван и южната граница на САЩ. Разбивката на искането включва 61 милиарда дол. за Украйна през следващата година. Тук трябва да се отбележи, че Камарата на представителите на Конгреса на САЩ два пъти одобри законопроект за финансиране на правителството с цел да се избегне т.нар. „шътдаун”, които не предвиждаха средства за Украйна.  Очевидно е, че Америка се опитва да пести намаляващите си резерви.

Анализирайки военната ситуация към края на 2023 година стигаме до извода, че съществуват две опции за конфликта: война до победа и замразен конфликт или примирие и начало на преговори. Неуспехът на лятната украинска контраофанзива дава основания да се счита, че Украйна не е далеко от военен провал, а този факт би нанесъл непоправими имиджови щети на възпиращите способности на САЩ и НАТО. Същевременно, последните месеци на годината показват ново развитие на конфликта. Към края на 2023 г. войната минава в нова фаза, превръща се в позиционна война. Парадоксално, но тук политиката на САЩ и на Русия съвпадат – според Вашингтон позиционната война изтощава РФ, докато това дава възможност на Русия да възстанови военния си потенциал. От друга страна, САЩ и страните от НАТО се нуждаят от замразяване на сегашното военно ниво за да попълнят намаляващото въоръжение на Алианса, а американските експерти отново призовават за преход от „опит за ответен удар за Русия” към „стратегия за сдържане”.

Отчитайки динамиката на политиката на САЩ спрямо войната в Украйна, имаме всички основания да твърдим, че подкрепата и перспективите за бъдеща американска военна помощ до голяма степен ще зависи от резултата на президентските избори през 2024 г. Както пише The Economist: „ ако Доналд Тръмп бъде избран за президент, след като е обещал мир в кратки срокове, Америка може внезапно да спре напълно да доставя оръжия”. В допълнение, новият конфликт в Близкия изток ще се отрази на помощта и на политическата воля за подкрепа на Украйна. Днешната патова ситуация е война, която вероятно никоя страна не може да спечели. Оттук следва, че перспективата за ролята на дипломацията и възможността за мирни преговори, все повече нараства.

САЩ – Израел и Близкият изток

Най-важният военен съюзник на Държавата Израел са САЩ. Те предоставят на страната военна помощ в размер на 3,8 млрд. долара годишно в срок до 2028 г. След нападението на Израел от „„Хамас”” на 7 октомври 2023 г., САЩ рязко увеличиха военната помощ, а президентът Джо Байдън незабавно отпътува за Израел, като изрази пълната си подкрепа за израелската кампания срещу Газа, но същевременно призова израелските лидери (и го повтори в речта си от Белия дом) да спазват международното хуманитарно право, включително и защитата на цивилното население. Основна цел на посещението беше американският президент да покаже, най-вече на съседните страни, че САЩ няма да допуснат разрастването на конфликта. Непредсказуемостта на по-нататъшните събития обаче представлява сериозна опасност за политическия имидж на Байдън. Той подкрепи ответен удар за навлизане в Газа, докато настояваше за хуманитарен подход – две взаимно изключващи се операции. С напредването на конфликта въпросът с невинните жертви, включително на жени и деца, става все по-остър. Със своята активна дипломация в този непредзказуем регион президентът може да попадне в капан с поемането на част от отговорността за случващите се събития и затова основната му задача сега е по време на срещи с израелския премиер Бенямин Нетаняху да потърси гаранции за сдържаност и контрол над ситуацията.  В този ред на мисли, президентът предупреди Израел да не повтаря „грешките”, които САЩ са направили след атентатите на 11 септември 2001 г., а именно страната да не бъде „погълната” от гняв в реакцията си на смъртоносните атаки на „„Хамас””.

За контрол върху региона, САЩ изпратиха две групи самолетоносачи в Източното Средиземноморие с цел да възпрат Иран и неговите съюзници Сирия и Хизбулла да открият нови фронтове срещу Израел. Две хиляди американски морски пехотинци са в постоянна готовност за разполагане в региона. Шефът на Пентагона Лойд Остин заяви, че Вашингтон ще изпрати още военни активи в Близкия изток в подкрепа на Израел. САЩ вече изпратиха система за ПВО с голям обсег и допълнителни батальони за противоракетна система Patriot. Стотици хиляди 155-милиметрови артилерийски снаряди, обещани на Украйна, ще бъдат отклонени към Израел, при положение, че наземната офанзива на Израел в Газа продължи и през 2024 година.

Хуманитарни работници заявиха, че ситуацията в контролираната от „„Хамас”” Газа, в която живеят 2,3 млн. души, става все по-опасна, а ООН напомни, че близо 1 млн. души са били принудени да напуснат домовете си в Газа. А насилствено изгонване на мирно цивилно население от местожителството им се квалифицира като военно престъпление.

Развитието на обстановката в региона потвърждава тезата, че Съединените щати се приближават към реалната опасност от въвличане в регионална война в Близкия изток. Ако дълголетната вражда между Израел и палестинци се превърне в регионален катаклизъм, САЩ могат да се окажат в епицентъра му. Затова президентът в края на годината обобщи пред Ройтерс, че е „дал на израелския премиер Бенямин Нетаняху ясно да разбере, че е голяма грешка да окупират Газа и че решението за две държави е единственият начин за слагане край на израелско-палестинския конфликт”. Освен това, отношението и динамиката на политиката на Байдън към конфликта ще има пряко влияние върху предизборната кампания за избор на президент на САЩ.

САЩ – КИТАЙ

Двете глобални икономически сили, САЩ и Китай, дължат немалка част от стопанския си успех през последните десетилетия на предимствата, предлагани от другата. Икономиките им остават силно взаимозависими въпреки търговската война, подета от предишния американски президент Доналд Тръмп и продължила с „по-мек тон” от Джо Байдън. През 2023 г. четири от най-изявените фигури в американското правителство, държавният секретар Антъни Блинкън, финансовият министър Джанет Йелън, специалният пратеник за климата Джон Кери и министъра на търговията Джина Раймондо посетиха Китай, обявявайки за цел на визитите си „възстановяване на отношенията".

Независимо от „добрите намерения”, политиката на търговска война продължава. През първата половина на 2023 г. търговията между Китай и САЩ се е свила с 14,5 % спрямо миналата година, което е пряко следствие от действията на САЩ за налагане на мита върху китайския внос. Двете страни се борят за влияние върху Азиатско-тихоокеанския регион и извън него, а Пекин засилва сътрудничеството с Русия в опит на намали господстващото положение на САЩ.

През октомври Пентагонът публикува годишния си доклад до Конгреса на САЩ за военния капацитет и военното развитие на Китай през 2023 г., в който се акцентира върху ядрените способности и че „към май 2023 г. Пекин е имал повече от 500 оперативни ядрени бойни глави”. Вашингтон прогнозира, че този брой е вероятно да нарасне до повече от 1000 до 2030 г. Новото тук е, че военната стратегия на Китай за първи път е включена във външната политика на САЩ като такава. Посочва се, че КНР използва инициативата „Един пояс, един път“, за да подкрепи своята стратегия за национално съживяване и да задълбочи икономическата си интеграция със страните в своята периферия и извън нея, включително икономическо проникване в страните от Европейския съюз. Ясно е, че Пентагонът е загрижен не толкова за военната мощ на Китай, колкото за глобалното му присъствие като цяло и най вече за разширяващото се сътрудничество между Китай и Русия - съвместните военни учения, сътрудничеството в Арктическия регион и дейностите в Далечния изток. Съществува и нов нюанс в политиката на САЩ към Пекин – критиката на Китай като държава се измества към критика на дейността на Китайската комунистическа партия. „Това, което виждаме навсякъде от Китайската комунистическа партия, е цялостно предизвикателство срещу американския суверенитет“, твърди конгресменът републиканец от Уисконсин Майк Галахър. Историята с китайския шпионски балон втвърди позицията към ККП и допълнително влоши двустранните отношения. Не е изключено да видим нова Студена война, предимно между Вашингтон и Пекин, където противодействието срещу компартията ще добави и нов, идеологически ракурс.

Очевидно е, че ключовият проблем, който изцяло влияе на отношенията между САЩ и Поднебесната, е Тайван. Това беше и основната тема на срещата на Джо Байдън и Си Дзинпин през ноември в Сан Франциско. Очаквано Байдън отново е потвърдил американската политика за „единен Китай” и е поставил въпросите за военното сътрудничество, за правата на човека, Северна Корея, войната Израел-”Хамас”, войната в Украйна, Южнокитайско море и изкуствения интелект. Конкретни споразумения бяха достигнати единствено в областта на военното сътрудничество и кризата с фентанила в САЩ. Оправдаха се пърноначалните очаквания за занижени конкретни резултати от срещата, а на пресконференцията на Байдън (съвместна пресконференция не беше предвидена) той не пропусна да нарече Си Дзинпин „диктатор”, което предизвика гневна реакция от страна на Китай.

Президентска надпревара

През април 2023 г. Джо Байдън официално обяви, че ще се кандидатира за втори мандат в Белия дом на президентските избори през ноември следващата година. Байдън е най-възрастният действащ президент в историята на САЩ. Ако той спечели втори мандат, ще удължи периода си като най-възрастния човек в Белия дом. Ако бъде преизбран, той ще бъде на 82 години в началото на втория си мандат и на 86 г. в края му. Изглежда възрастта му е най-големия му враг. Но не само. Освен годините му, Байдън има редица проблеми, свързани с типичните избиратели на Демократическата партия. Ако погледнем избирателните нагласи на коалицията Обама ще констатираме, че тя се разпада. Да си припомним, Обама спечели през 2008 г. и отново през 2012 г. с коалиция от по-млади гласоподаватели, гласоподаватели с латиноамерикански произход, чернокожи гласоподаватели, гласоподаватели жени. Анкетите за популярността на Байдън показват, че понастоящем той привлича не повече от 53 – 54 процента на чернокожите избиратели, докато при Обама този процент бе около 90%. Сред испаноговорящите избиратели в момента Байдън привлича 35 процента, докато кандидатът на демократите трябва да разчита поне на подкрепа от над 66 % от испаноговорящите избиратели. Освен това води с три пункта сред гласоподавателите на „цветнокожите“, което е „шокиращо“ разкритие за демократите. Също така популярността на Байдън страда и от проблемите със синът му Хънтър.

Макар че, все още е рано за прогнози за президентските избори в САЩ през ноември 2024 г., общественото мнение, разделението на гражданите и политическите температури са близки до екстремални стойности. По традиция голяма част от вътрешнополитическите проблеми в САЩ се решават чрез външната политика. Републиканската партия, за която Тръмп се кандидатира през 2016 г. и 2020 г., все още не е определила своя кандидат, в момента тече процедурата на вътрешни избори, известна и у нас като „праймъриз“, които започват през месец януари 2024 година. Айова е първия щат на „праймъриз”, който ще определи своя кандидат на Републиканската партия. По принцип се счита, че резултатите от вота в Айова до голяма степен предвиждат кой ще бъде официалният кандидат на Републиканската партия. Макар, че не винаги е така. През 2016 година сенаторът от Тексас Тед Круз изпревари в Айова със съвсем малко Доналд Тръмп, който стана бъдещ президент на САЩ.

Бившият президент Тръмп, към който Министерството на правосъдието отправи четири обвинения (три обвинения в престъпен заговор и едно за възпрепятстване на официално производство), е безспорен фаворит за номинацията на републиканците. Освен него в първичните избори през следващата година участват още губернаторът на Флорида Рон ДеСантис, сенатор Тим Скот, бившият губернатор на Ню Джърси Крис Кристи, бившият посланик на САЩ в ООН Ники Хейли, бившият губернатор на Арканзас Аса Хътчинсън и бизнесменът Вивек Рамасвами.

Мнозинството от гласоподавателите обявиха (над 52 на сто), че няма шанс да гласуват за сегашният президент. В края на 2023 година Тръмп води срещу Байдън с четири процента с тенденция увеличение. А според проучване на NBC рейтингът на одобрение на Байдън е 40%, най-ниският за действащ президент, който навлиза в изборна година. Бившият президент е напред в 5 от 6 колебаещи се щата, които обаче са жизнено важни за спечелването на изборите - в Уисконсин, Пенсилвания, Джорджия, Невада и Аризона. Единственият колебаещ се щат, в който води Байдън в края на годината е Мичиган – и то с нищожния един процент. Въпреки това е необходимо да отчитаме показателния за резултата от изборите факт, че президентът Джо Байдън е събрал повече от два пъти дарения за предизборната кампания в сравнение с Тръмп.

Въпреки факта че, все още е твърде рано за прогнози за президентските избори, проучвания сочат, че американската общественост не е въодушевена от перспективата за реванш между Байдън и Тръмп, около 2/3 от респондентите като цяло не искат нито единият от тях да се кандидатира отново през 2024 г.


„СПЕЦИАЛНАТА ВОЕННА ОПЕРАЦИЯ“ НА РУСИЯ В УКРАЙНА: НЯКОИ ВЪПРОСИ И САМОНАЛАГАЩИ СЕ ИЗВОДИ

Благовест Георгиев

След като контраофанзивата на украинските въоръжени сили се оказа неуспешна по оценка на повечето западни военни експерти и се очерта недостиг на боеприпаси и въоръжение, а руската страна наложи една  изтощителна война, логично  специалисти по външни отношения и широката интересуваща се публика  си задават естествения въпрос Какво става в Украйна? Защо т.нар. „Специално военна операция“ само броени месеци след началото ѝ на 24 февруари 2022 г. прие характеристиките на „странна война“?

Очевидно, че президентът Путин е започнал война, която скоро след началото започна да се отклонява от първоначалната си логика и стратегически замисъл. Вече близо две години сме свидетели на дребномащабни оперативно-тактически операции и от двете страни, които не водят до стратегически пробив за нито една от тях. Що се отнася до Русия ограничените оперативно-тактически успехи не могат да прераснат в положителен военно-стратегически резултат, който да потвърди релевантността на главните геополитически цели, поставени от върховния главнокомандващ. Руските сили не само бяха ефективно спрени след тяхното настъпление в Луганск, Донецк, Запорожие и Херсонска област, но и принудени да преминат към позиционна война, която напомня някои от операциите през Първата световна война. Сега тази тактика се представя като „стратегическа отбрана“. Но не се вижда връзката ѝ с крайните геополитически цели. Двете страни затънаха в протяжна позиционна война, която много напомня „странната война“ на Германия срещу Франция и Великобритания от 1939-40 година. Твърди се, че и Русия, и Украйна са твърдо решени да победят, но като че ли и двете са „спънати“ в действията си от някаква „невидима ръка“ – Украйна изцяло зависи от военната помощ на колективния Запад, центриран около експанзионистичната стратегия на САЩ, но тази помощ е внимателно премервана, така че Украйна да не може да премине критичния праг на военна ефективност; Русия е вплетена в някаква странна процедура на вземане на решения, която може да се опише като „крачка напред, две назад“. Въпросът за ефективността на военните действия е критично важен за руската страна, която по логиката на реалполитик не можеше да не започне тази война (настъпление на НАТО към западната ѝ граница и оперативно разгръщане на силите на Алианса; изграждане на Украйна като предмостие за бъдещи действия срещу нея; лишаването ѝ от стратегическо предимство в черноморския басейн; прекъсване на търговските пътища към Европа и пр.) и да не цели нищо друго освен безусловна пълна победа над Украйна.

Какво би означавало „безусловна пълна победа“ в контекста на официално провъзгласените цели на военната операция? Тези цели са обявено като: 1) „демилитаризация“, 2) денацификация на Украйна, 3) освобождаване на Луганска и Донецка области, които по силата на народното самоопределение се отцепиха от официална Украйна (в последствие към Луганск и Донецк, които бяха приети в състава на Руската федерация, се прибавиха самоопределилите се като част от Русия Херсонска и Запорожска области). Има нещо дълбоко неясно в така определените цели, което за пореден път сочи към отсъствието на системна връзка между военно и геополитическо планиране в руската страна. Ясно е, че настрана от гръмките формулировки на намерения и цели на руската държава, в основата на нейните действия стои геостратегическата цел Украйна да бъде върната в руската сфера на интереси и така да се разруши веднъж завинаги капацитетът ѝ да бъде стратегическа опасност за Русия. Но не е ясно как официалните цели за „демилитаризация“ и „денацификация“ на цяла Украйна се отнасят към тази върховна геополитическа и геостратегическа цел на руската държава. „Демилитаризация“ означава ли разпускане на всички въоръжени сили на Украйна или само в областите, присъединени и контролирани от Русия? Оттук следва логичният въпрос дали руската страна е ангажирана в запазване на суверенитета на това, което остава от Украйна. Ако да, следва да се има пред вид, че „суверенна остатъчна Украйна“ отново ще се превърне в част от западната имперска експанзия и, следователно, стратегическа опасност за Русия.

По същия начин може да се постави под съмнение релевантността на целта „денацификация“ – целта изисква пълна подмяна на настоящия режим в Киев и предприемане на съответни денацификационни мероприятия по цяла Украйна, при това мероприятия, които далеч надхвърлят границите на официалните местни и централни власти, т.е. обхващат цялото население, което предварително в нарочна статия на Путин беше определено като еднородно на руското. В такъв случай, защо руската страна упорито твърди, че е готова за преговори с настоящия „нацистки“ режим – няма никакъв смисъл да се преговаря с „нацистки“ режим за неговата „денацификация“.

По-нататък, ако руската страна държи да запази суверенитета на „остатъчна Украйна“, как там би могъл да се прилага принципът на самоопределение на местното население в случай, че и други части на Украйна решат да се самоопределят? Въпросите се множат, засега те остават без отговор. Няма да се отклоним много от истината, ако приемем, че истинската война се води в коридорите на властта в Кремъл, а не толкова по полетата на Украйна. Става дума за объркано разбиране на системната връзка между върховни геополитически и геостратегически цели на руската държава и военно-стратегическо планиране, защото в крайна сметка войната е политика, но водена със специфични средства – военните провеждат военни операции, но ефективността на тези операции се предопределя от политическите решения на управляващия елит. Успешното постигане на официално обявените цели на специалната военна операция на Русия в Украйна предполага пълна и безусловна победа на руските сили, т.е. развала на сегашната украинска държава и изграждане на нова, включена в сферата на руското влияние, управлявана от нов проруски елит (олигархия). И намек за такива дълбинни намерения не се долавя в действията и изявленията на руския президент и неговото най-близко обкръжение, което вещае само превръщане на сегашната война във война на изтощение. Готова ли е Русия да се „изтощава до безкрай“? Едва ли, защото Путин започна война в чужда държава без окончателно да е решил собствения си властови проблем в собствената си страна, което безусловно изисква основно преструктуриране на сегашната руска икономика, политика и социален живот.

Може да звучи крайно, но в геополитически план, предполагащ възвръщане на Русия на световната сцена като глобален участник, Русия начело с Путин губи настоящата война. По принцип не е възможно Русия да победи Запада, ако играе в собственото му поле, т.е. ако се придържа към западните принципи на либералната икономика, на пазарната демокрация и политическо представителство. Има индикации, че при сегашното развитие на военните действия военните и от двете страни се опитват да достигнат до някакъв компромисен баланс на военното противопоставяне, който политическите ръководства ще представят като собствена победа – нещо като win-win ситуация. Но това няма да е стратегическа победа за Русия, напротив такъв мир ще закрепи подчиненото ѝ положение в англосаксонската либерална система на икономическо и политическо устройство на обществото и държавата.

Настоящата война дава исторически шанс на Русия радикално да скъса с Елциновото наследство, чиято същност е превръщане на Русия в пазарен придатък на Запада, в един вид мандатна територия чрез окончателното институционализиране на либералната система. Руският елит и върховният главнокомандващ не искат (поради превеса на частни интереси) или не могат да разберат (поради теоретична и историческа неподготвеност) тази истина, многократно доказвана както от историята на други страни, така и от собствената далечна и най-нова история на Русия. Може би спасителната алтернатива за Руската държава е една Кейнсианска система със силно присъствие на държавата като инвеститор от последна инстанция, собственик и мениджър на системообразуващи активи. Така би изглеждала една геополитическа победа на Русия. Но ако в геополитически план една война се губи, какъв е смисълът на победите на бойното поле; това са мними победи (не че такива руски победи се набиват в очи засега)?

 

КИТАЙ В КРИЗА, НО И С УСПЕХИ ПРЕЗ 2023 ГОДИНА

Борислав Сретков

През 2023 г. голямата властова игра, която се играе в глобален мащаб, навлезе в нов етап. През февруари китайското Външно министерство публикува официален документ за позицията на Китай. В него, в пет основни раздела се обвиняват Съединените щати в хегемония с формулировката: „опасностите от американските тормози и тирания”. САЩ се описва като държава, която използва своята власт за да поробва други държави, с хуманитарни щети от американски военни интервенции в историята, инструментализирането на световния икономически ред и ограбването на ресурсите на чужди държави срещу хартиени пари без стойност, с технологичното си превъзходство, което американците не желаят да споделят с другите, а го използват и за да ги шпионират и завършва с културната хегемония на САЩ в света чрез разпространение на Холивуд и консумация на Кока Кола. Пекин ясно продължава да ползва за референция поведението, достиженията и действията на САЩ при формиране на своята политика във всички области.

Но китайците не теглят плътна линия на отграничаване само от САЩ, но вече и от Европа. По отношение на Европа досега се говореше за „международно сътрудничество”. Сега сред китайския интелектуален елит активно започнаха да се появяват термини по отношение на европейците, че те се държат „едностранно, протекционистично, егоистично”. Чуха се известни гласове от правителствените кръгове в Пекин, че западноевропейската концепция за сътрудничество носи характер на „анти-глобализация”. В допълнение се лансират и старите идеи, че европейските бивши колониални сили продължават да работят често поставяйки политически и икономически условия. На това Китай противопоставя китайският подход спрямо сътрудничеството Юг-Юг, което „е на равноправна основа и носи ползи за всички участници”. Американското правителство ясно подсказва, че в лицето на Китай под ръководството на Китайската комунистическа партия (ККП), вижда своя единствен конкурент, който има намерение да пренареди наново световния ред, но и разполага с икономическа, дипломатическа, военна и технологична мощ в действителност да постигне това.

Всички играчи, включително Европейският съюз са единодушни, че в света съществува голяма конкуренция между две системи, два модела за световно надмощие и власт. В основна реч през февруари 2023 г. Си Дзинпин още веднъж ясно подчерта, че пътят на развитие на Китай показва една алтернативна възможност за цялото човечество и това се дължи благодарение на: „ККП, която заедно с китайския народ е предоставила на разположение повече китайски възгледи, повече китайско участие, принос и по-голяма китайска сила за подпомагане в решаването на общите предизвикателства … така Китай дава по-голям принос за благородното дело за човешкия мир и развитие”. От 2022 година Пекин лансира идеята, че международната общност има нарастваща нужда от водачество, което да постави в центъра мирното и постепенно развитие. Или казано по пряк начин, вместо САЩ Китай да води играта в света. Спорът в тази глобална силова игра назрява отдавна и условия за него създаде и финансовата криза от 2008 година, която силно разклати устоите на англо-американската система на глобален капитализъм.

Но когато се говори за конкуренция между системите и моделите, следва да се опише разбираемо китайската система”, без което е невъзможен и елементарен анализ. Тя има три компоненти в своето вътрешно измерение. Това е политическият модел, общественият модел и икономическият ред в Китай. Към това следва да се добави външното измерение, свързано с представите за световния ред и съответната китайска политика. И в случая на конкуренция би следвало да се разбере, че става въпрос за мощност и производителност на „системата”. Какво тя е в състояние да „достави” и предложи, в каква степен тя създава благоденствие и в каква степен болшинството от населението има за приоритети материалното или идейното развитие. В каква степен „системата” разполага с качества, инструменти, политики да реагира гъвкаво на кризи като пандемия или война, инфлация или дефлация или да се адаптира към изменящи се реалности, като промените в климата или стареенето на населението.

Политическата система в Китай е една еднопартийна система, управлявана от комунистическа партия, наричаща се марксистко-ленинска, с членска маса от 92 милиона души, която не се забелязва в Китай, но се усеща абсолютно навсякъде. Ако приемем, че тя се води от идеология, а не от интереси, то трябва да търси голямата опора в общите идеи и убеждения на населението. След последния конгрес на ККП през октомври 2022 в Постоянния комитет на Политбюро, състоящ се от 7 души, бяха инкорпорирани изцяло верни лични приятели на генералния секретар Си Дзинпин и определено се отиде към по-висока степен на централизация на властта в Китай. На конгреса самият Си заяви: „край на фракциите”. Централната позиция на ръководството на партията е на първо място - да се стои на власт, на второ място,  - единството на китайската родина. Второто означава постепенно събиране в едно с Пекин на Хонконг и Тайван. Първото бе успешно предсрочно реализирано. Второто не е решено, но е в центъра на всички глобални проблеми през тази година и в частност в Източна Азия. Сред висшите партийни кръгове в Китай се говори, че и на следващия партиен конгрес Си Дзинпин може би ще бъде не само преизбран, но и наложен за лидер до живот. В Китай след последния конгрес се появиха ясни тенденции за налагане на култ към личността, нещо което се посреща със скептицизъм и сред групата на „родените червени”, втората генерация на китайските революционери, създали през 1949 г. КНР. Или политическата система се втвърдява.

Вторият елемент в „системата” е общественият модел. Тук основното е какъв ред е създаден в страната, характеризиран с различни ценности като свободи на словото, на пресата, на религиите, ефективността на съдебната система, свобода на събранията. Важен елемент от обществения ред е какви са различията между социалните групи, каква е тяхната връзка с националното събрание, правителството в провинциите, централното правителство и върховния арбитър в Пекин - ККП. В Китай се налага  и развива една уникална система за обществен контрол върху институциите и индивида, която с помощта на дигитализацията добива сериозни размери. В големите китайски градове например, на 1000 души се падат по 372,8 камери. За сравнение в Лондон това са 13,35 камери на 1000 души. Това е част от наблюдението на общественото пространство, но то е в комбинация с много по-плътен контрол на личните данни на многомилионното население. От профила на движение, покупки, участие в социалните мрежи, финансови транзакции до данни за ДНК на отделния индивид. Или става въпрос за много сериозен контрол в рамките на обществения модел. Част от този обществен модел е и 400-милионната китайска средна класа, създадена основно в годините на икономическия бум, 1992-2010 г.. А тя всъщност бе и най-големият печеливш от глобализацията в света. Участниците в обществения модел в Китай имат неписан договор с ККП, че тя ще създава условия за постоянен икономически растеж, ще стимулира и подкрепя силно и държавния и частния сектор в стопанството и постоянно ще подобрява условията и стандарта на живот на целокупното население. Ще подобри и развие пенсионната система, здравеопазването и ще създаде условия за ефективно образование, ще извади от дълбока бедност 100-те милиона китайци в някои провинции.

Третият елемент на „системата” е организацията на икономиката на страната или икономическият модел. В Китай има 18 милиона малки и средни фирми, които създават 62% от БВП и доставят на държавата през 2023 година 50% от данъчните приходи и създават 79% от работните места, а активите им възлизат в долари на 57,3 трилиона. Като продажбите им възлизат на 69% от съвкупните продажби в страната. В Китай има паралелна частна финансова система. Китайската реформа от 1992 г. създаде много мощни частни акционерни компании, които достигнаха върхови резултати. В Китай има три фондови борси, на които общата капитализация на листваните частни дружества възлиза на над 85 трилиона долара. В Китай има частни банки, но голямата четворка от крупни банки са държавни. Моделът включва големи държавни компании. Накратко, Пекин е създал един непознат досега икономически модел на държавен капитализъм, който показва много сериозни резултати в областта на иновациите, в използването на мощен пул от мозъци, в скоростта, с която се развиват и налагат на пазара нови продукти, в себестойността. Със своята способност да прави не само вътрешен пазар, но и да завладява стъпка по стъпка сегменти от световните пазари, Китай използва творческата енергия на малките фирми и от миналата година е доразвил една уникална иновационна екосистема за стимулиране им. Китай е постигнал през тази година БВП от 17,701 трилиона долара. И на глава от населението около 12 800 дол. Има най-голям дял в световната търговия. Но китайският бум бе създаден освен с изключителни усилия, плановост, дисциплина и евтин труд на вътрешни гастарбайтери от провинцията. Чрез крупни инвестиции, с участието и на спестяванията на хората, в инфраструктурата, строителния сектор, в образованието.

Външното измерение предполага външна политика и участието в играта на геоикономиката.

Всички тези три вътрешни и един външно ориентирани елементи са свързани в едно общо динамично поле и си взаимодействат и си влияят взаимно. Голямата тема на Китай доразвивана през 2023 продължи да бъде Глобалната инициатива за развитие (GDI), в чийто център стоят въпроси като борбата с бедността, глобалното здраве, финансиране на развитието, промените в климата, зелената икономика, индустриализацията, но и дигиталната икономика и свързаността. Точно една година след началото на руската агресия в Украйна, в реч на Мюнхенската конференция, китайският външен министър не осъди този агресивен акт и не изрече очакваната от всички декларация, че Китай няма да използва военна сила за присъединяване на Тайван, но и прокара идеята, че Китай се фокусира в рамките на Глобалната инициатива за развитие върху региони като Югоизточна Азия, Близкия изток, Латинска Америка, Карибите и разбира се Африка. Подтекстът бе, че „глобално” не означава Европа и САЩ. Една от целите на китайската външна политика през тази година е да покаже, че Глобалната инициатива за сигурност (GIS) и тази за Глобално развитие (GDI), както и стартираната през 2023 г. Глобална цивилизационна инициатива са инструменти за формиране на собствен Китайски блок”, който да бъде в състояние да подкрепя интересите на Пекин и да изтласква Съединените щати от актуалната му властова позиция. Китай желае да изтласка САЩ и от Европа преследвайки две цели: отслабване на международното влияние на паричната доларова система и посягане на най-големия в света пакет от натрупани индустриални данни в стара” Европа. А тези данни са суровината за знанието на XXI век и попаднали в мощни мегасървъри биха се превърнали в бъдещите пари. Европа е зависима в много търговски доставни вериги и като доставчик и като купувач от Китай. Издигна през тази година тезата за „намаляване на риска, системно съревнование с Китай, но и партньорство”. Първото и второто са ясни, но двама играчи, които имат коренно противоположни цели, няма как да се наричат партньори.

През 2023 г. се наблюдава властова игра, в която САЩ желаят единствено да запазят своите позиции и световно геополитическо и геоикономическо влияние, а Китай активно се бори да получи от САЩ свободни зони за осъществяване на своите икономически, геостратегически и политически интереси.

В този сблъсък на двете системи Китай използва широк набор от инструменти. На първо място, форумите във всички международни организации като ООН и нейните структури FAO, ICAO, ITU. В Световната Здравна организация, WHO, Организацията за индустриално развитие UNIDO, както и Световната Организация за духовна собственост, WIPO. Медийната стратегия на ККП добива нова гъвкавост и глобална реализация. Особено бе доразвита телевизионната журналистика, където нови терени завоюва държавния телевизионен предавател CGTN (China Television Network). Успешно работи през 2023 година държавната Агенция Синхуа, която вече има представителства в почти 200 държави. Тя представлява един глобален играч в новинарството, постоянно отцепва пазарни квоти от своите конкуренти, защото е и единствената сред международните новинарски „вълци”, която може да си позволи да работи на загуба. Зад нея е мощният гръб на китайската държава, която налива пропагандни средства и създава стратегически предимства за Синхуа. Голямата цел на Пекин в това международно системно съревнование е да диктува и правила, като например какво да се отразява и какво не. Или пък дори да се лансират и налагат глобално собствени трактовки и наративи. Проучвания от 2023 г. показват, че китайците имат успехи в това отношение сред населението в западните страни. Или китайският подход функционира. Успоредно с това Китай продължава да води активна информационна война и ефикасна хибридна война.

Друг инструмент в управляване на външното измерение е активизирането от страна на Китай на политиката на укрепване на отношенията с много държави на двустранна основа. Все по-ясно и категорично Пекин прокарва на двустранна основа своята базисна идея, че предлага един „Модел на човешкия напредък”. Мощно се пропагандира идеята, че ККП е елиминирала наложения мит, че „модерното е синоним на западното.” И китайският възход и успех „разширява възможностите за избор за развиващите се страни.” В речта си от февруари 2023 г. китайският президент подчертава например, „колко тясно модернизацията и националната сигурност би трябвало да бъдат свързани, за да имат успех”.

И така се стига до темата сигурност, която след последния конгрес измести от първото място темата икономически ръст, висок БВП и мощна икономика. Това е много важен момент, който официално бе приет в ръководството на ККП с аргумента, че в името на икономиката е изключено да се дават и правят концесии и компромиси с темата национална сигурност. Или тя стана абсолютен приоритет. И мотото е „Сигурност и стабилност”. Но понеже Китай е планова държава, сигурността се разглежда като комплекс от видове сигурност: териториална, военна, икономическа, енергийна, културна, продоволствена, технологична, киберсигурност, ресурсна сигурност, ядрена сигурност, космическа сигурност, биологична сигурност, обезпечаване на водни ресурси, полярна сигурност, дълбоководна сигурност и сигурност в задокеанските интереси.

През януари 2023 г. китайското правителство прие нов план от 20 точки за стабилизиране на икономиката, един опит за предотвратяване на несигурност.

През юни 2023 година Пекин прие във връзка с много климатични проблеми като наводнения, бури, горещини и лоши реколти, обхватна програма за продоволствена сигурност, без да е констатиран недостиг на храни за пазара. По отношение на териториалната и военната сигурност Пекин повиши официалния военен бюджет от 1,42 трилиона юана през 2022 г. на 1,58 трилиона юана през 2023 г. Новост във въоръженията бе разполагането на междуконтинентални ракети тип JL-3 с обсег до 10 000 км на някои от 6-те си подводни лодки. Голям пробив бе направен в противовъздушната защита на САЩ, когато през февруари, по време на стратегическото годишно учение на глобалните американски военни сили Global Dominance Experiments, китайски разузнавателен балон с размер на три автобуса летя една седмица на ниска височина над стратегически американски територии преди да бъде свален с ракета. До посещението на Си Дзинпин през ноември в Сан Франциско военните консултации между двете държави бяха замразени, с начало още август 2022 г., веднага след посещението на Нанси Пелоси в Тайван.

Китай развива мощно ядрените си въоръжения с цел до 2030 година да разполага с над 1000 бойни глави, количество достатъчно да опонира и на този терен на САЩ. Съществуват съмнения, че Китай е разработил конвенционална междуконтинентална балистична ракета, която би изиграла ролята на инструмент за промяна на правилата в спора със САЩ. Китай продължава открито да води тясно военно сътрудничество с Русия и след 2014 година двете страни са провели 25 съвместни учения. Пекин подкрепя Москва във войната срещу Украйна, защото е обсъждана с конкретни съвместни далечни геостратегически и геоикономически цели, дни преди нейното започване през февруари 2022. Китай не направи опит и през 2023 г. да осъди тази агресия в центъра на Европа. Китайците са прагматици и преследват по дефиниция тесни собствени интереси.

През ноември Пекин прие нова 10 годишна програма за развиване на Морския Път на коприната, което е съставна част от осигуряване интересите в международната търговията и свободното корабоплаване. Глобалната мрежа от пристанища или участия в такива, която е изградил за последните 10 години Китай е уникална. Тя е резултат от голяма стратегия, много пари и далечен замисъл, като тази пристанищна мрежа при конфликт да обслужва военните интереси на Китай по света. Китайският концерн COSCO е само върхът на айсберга от голяма държавна структура, управлявана от Пекин. Неговите пристанищни участия са емблематични и към традиционното пристанище Пирея и това в Ротердам, плюс в Зеебрюге, в Антверпен и в северна Франция, след тежки, упорити двугодишни преговори, COSCO закупи през април 2023 г. и 24,99% дял и в контейнерния терминал в Хамбург. Един показателен голям пробив, как Китай се бори и реализира политика на сигурност в областта на геоикономиката. Защо германското правителство въпреки протестите се огъна? Защото 30% от стоките, които преминават през това пристанище са китайски.

Друго традиционно поле, където Пекин има генерална визия и план, е обезпечаването на икономиката си с изгодна енергия от алтернативни източници. Така през 2023 г. година, 31% от електричеството в Китай е от възобновяеми енергии. През 2027 г. целта е 50%. През 2030 г. Китай ще осигурява 25% от съвкупното си потребление на енергия в страната от алтернативни източници. Това е съставна част от големия план за национална сигурност. През 2022 година в света са инсталирани нови мощности за офшорна вятърна енергия от 9,4 гигавата, от които 6,8 гигавата са в Китай.

Голяма тема в Китай в областта на сигурността е влиянието и по възможност контрола и владеенето на доставните вериги. Това е сегмент от геоикономическата и националната сигурност и много внимателно, целенасочено и мъдро се обработва от китайския мениджмънт на макро и микро равнище. През 2023 година в Китай се произвеждат над 70% от литиево-йонните батерии за електромобили. В „десятката" на топ производителите в света на тези батерии влизат 6 китайски компании. Китай е водещ в доставните вериги за рафиниране на литий, с интереси от Аржентина и Чили до Афганистан и Иран за да контролира достъпа до този стратегически продукт, наричан „Белият диамант”. Но китайците са иноватори и развиват скорост. През ноември 2023 година най-големият китайски производител на акумулаторни батерии за електромобили CATL извади на пазара абсолютно нов продукт - натриево-йоннна батерия - една революция при тези продукти, защото в производството му не са нужни редки метали. В същото време през 2023 г. CATL продаде на американския концерн „Форд” технология за производство на литиево-йонни батерии.

Типичен пример за китайският подход в овладяване на доставните вериги е сферата на соларната енергия. Днес китайците здраво държат в ръцете си цялата доставна верига - от производството на полисилиций до доставката на готовите соларни панели. 97% от силициевите шайби се произвеждат в Китай. Това е тотална зависимост на всички потребители на соларни панели в света и първокласна сигурност за китайската страна. Силата и съответната икономическа сигурност е особено изявена при редкоземните метали - 60% от тях се намират в Китай или се добиват от китайски фирми в чужбина. Китай контролира например 100% добива на неодиум и 97% на галий.

Китай работи в областта на енергетиката за създаване на интелигентна система за пренос и разпределяне на енергия. Планът е стратегически и за него ще се чуе най-късно в реални условия до 2035 година. Днес Китай разполага с най-големия концерн за производство и разпределение на електрически ток - State Grid Corporation of China, CGCC. Това е икономически гигант, който е стълб на енергийната сигурност в страната, но има и активи за 42 милиарда дол. по света. През 2022 година има активи от 735 милиарда долара в Китай и доход  460 милиарда долара. Персоналът през тази година е 871 145 души. По борсова капитализация CGCC през март 2023 г. е на трето място в света след американските Amazon и Walmart.

След 4 години пандемия, на големия панаир за автомобили в Шанхай през тази пролет, китайците поднесоха поредните изненади, особено към конкурентите си от Европа. Китайската фирма BYD показа електромобил с нова батерия, пробег от 300 км. и цена 11 400 долара и луксозен електромобил, тип джип, модел U8, който маневрира на 360 градуса, подобно на боен танк. В края на март 2023 г. китайците имат вече дял на местния пазар за автомобили и електромобили от 49,7%, при 35,7% през 2021 г. В същият период делът на японските автопроизводители на китайския пазар е спаднал от 24,1% на 16,8%. Темпото е типично китайско и то важи за много сфери. Китайците умеят да работят с времето, идеите и парите. Бързо ги въртят и компресират. Това е част от тяхната игра за национална сигурност. Европейците следва бързо да мислят и действат как да защитават собствения си пазар. Защото китайците овладяха за 20 месеца руския автомобилен пазар и естествено ще напредват и на запад. Дали няма и с електромобилите да се получи както със соларните панели?

През годината правителството постигна напредък в налагане на нов контрол върху локалната иновационна система. Централизира се активно финансовия ресурс, увеличават се комплексните усилия и капацитета във фундаменталните изследвания, една от „ахилесовите пети” в „системата” и се проведе рецентрализация на изследователската и научна дейност. Формирана бе и стратегия за превръщане на Китай в „Иновативна научна суперсила”.

Китайците се борят за технологична независимост и без да я постигнат те не биха могли да смятат, че управляват своята технологична и икономическа сигурност. Китай се самозадоволява с чипове до 30% и внася такива за над 300 милиарда долара годишно. И това е „гърлото на бутилката” за възхода и до технологична суперсила. На този терен се води истинска война за чипове със САЩ, която продължи и през годината, като последните остри ограничения от страна на САЩ бяха наложени през месец октомври с износно ембарго върху най-авангардните чипове с приложение при изкуствения интелект и военното дело, производство на американската компания NVIDIA.

В хода на войната за чиповете, през август 2023 г. затрудненият в продължение на три години от сериозни американски санкции HUAWEI поднесе изненада. Извади на пазара своя нов айфон MATE 60 с чипа Kirin 9000s и това бе едно доказателство, че и в условията на сериозни тригодишни санкции китайците намират решения за движение на собствен ход в голямата битка за чиповете. Или те могат да бъдат забавени, но не и спрени. През ноември бе пусната нова ултра-високоскоростна интернетна връзка между Пекин, Вухан и Гуангжоу и ако се потвърдят данните, това е най-бързата на такова разстояние в света. Тя е 12 хиляди пъти по-бърза от класическата интернетна връзка и има еквивалента за разпространяване на 150 пълнометражни филма в секунда.

Като цяло 2023 г. е много сложна година за Китай, с отражение и в трите вътрешни модела на „системата”. ККП започна годината с ясната представа, че има пет структурни проблема, които се нуждаят от големи реформи, защото не са били решени през последните 10 години. А именно - неравенството, подкрепянето на малките и средни фирми, реформата на пенсионната система, регионалното развитие в страната и либерализирането на капиталовата сметка.

Голям шок за китайското ръководство предизвикаха данните от юли за намаляване на населението с 850 хиляди души. Китай старее и продължава да има ниска раждаемост. Свиването в трудоспособното население доведе през 2022 и 2023 години до спадане на икономическия растеж с един пункт (1%). Или това са по 164 милиарда долара несъздаден нов брутен продукт годишно. Демографският проблем за Китай се превръща в трайна тенденция. Ако днес средната възраст в страната е 39 години, то през 2050 г. се очаква тя да е около 50 години. Свиването на работещото население би намалило спестяванията, а оттам и капиталовите инвестиции с 6 до 10%. През последното десетилетие те представляват 40% от БВП.

Китайският икономически модел е в кризисно състояние през 2023 година. Характеризирано с висока безработица, особено сред младежите на 16-25 години, официално 25%, но от юли не се публикуват статистически данни. От 11,6 милиона абсолвенти годишно във висшите учебни заведения само половината от миналата година до днес изключително трудно намират подходяща работа. Строителният сектор, който представлява 25 процента от икономиката и стои зад 18% от общите инвестиции в Китай е в тотална криза. Лошите кредити в него са около 460 милиарда дол. (3,25 трилиона юана). Самият сектор е едно икономическо чудовище, управляващо през тази година 57 трилиона юана. Най-голямата строителна китайска компания Evergrande, с феноменален дълг от в равностойност на 300 милиарда долара, е във фалит и е заплаха за цялата банкова система. Към 1 август експортът е спаднал на годишна база с 14%, а вносът с 12,4%. През юли дефлацията в Китай на годишна база е 4,4%. Този процес в дългосрочен план е обезпокояващ, защото свива печалбите на бизнеса и води до уволнения и свиване на потреблението. През юни продажбите на жилища са спаднали с 30%, а външните инвеститори се оттеглят от страната. Най-неприятното е, че психологическият фон на пазарите и доверието в бизнеса е разклатено. Друг елемент на успешния досега икономически модел са инфраструктурните проекти, където Китай бе световен шампион до 2018 г., а сега страда от ненатоварени мощности. През тази година показателят за инвестиции в държавен и частен бизнес в страната е само 24% от общия обем на инвестициите. Това е недостатъчно.

Под голям натиск през 2022 г. и 2023 г. е и китайската банкова система и най-голямата държавна банка ICBC, с още 10 банки ще трябва да заделят за 2024 г. реални 89 милиарда долара за покриване на лош дълг само в сектор строителство и недвижимости. Друго проблемно поле в икономиката са дълговете на локалните правителства, които през юли са обявени за 9 трилиона юана. Или касите на местните правителства са се поизпразнили. А големите пари те получаваха главно от скъпо оценявани парцели, предавани на строителния сектор. През 2023 г. ръководството на ККП реши, че печалбите във финансовия сектор може и трябва да се намаляват. Централната банка на Китай нареди на търговските банки да намаляват лихвите по кредитите и през лятото на годината данните показват, че нетните лихвени маржове в банките са стигнали дъно от 1,73%, при една критична граница от 1,8%. През 2023 г. износът на капитал от Китай е рекорден и чуждите инвестиции в страната рязко са спаднали. Допълнително през тази и миналата година в Китай се свива потреблението, което е основният двигател за икономически растеж.

През 2023 г. в страната се наблюдават дефлационни процеси, които са безпокойство за правителството и през октомври държавата емитира облигационен заем от 139 милиарда долара за наливане на свежи пари в буксуващата икономика. Това не е добър сигнал.

В политическия модел на страната през годината станаха странни неща, за които се пише, че са непознати от десетилетия. Първо изчезна, а после бе уволнен министърът на външните работи. През лятото внезапно бе отстранено командването на ракетни и космически войски, общо трима топ генерали. След това изчезна в края на август и министърът на отбраната, като официално бе освободен от длъжност едва на 24 октомври. Изтича информация за корупция, шпионаж, но най-вероятно причините са по-дълбоки. В края на август на годишното закрито заседание на елита в ККП, президентът Си Дзинпин е получил остра критика от пенсионерите-„старейшини” в партията с прякото обвинение: „Така повече не може да продължава”. Явно фракциите в ККП още не са отмрели, нито има единство каква да бъде политиката в тези четири взаимно свързани полета - политически модел, обществен модел, икономически модел и външна политика и геоикономика. Този възел е много сложен и проблемен за китайското ръководство. Една година след всеки партиен конгрес, ККП провежда така наречения Трети пленум, на който се обсъждат и вземат решения какви политики да се водят и прилагат в различните области до следващия конгрес, но такъв през 2023 г. не се състоя.

На този фон виждаме, че военните разходи в Китай нарастват средно с по 20% през последните 4 години. И не може да изключваме една оценка, че връзката между политическия и икономическия модел и външните геоикономически и геополитически измерения, в съчетание с приоритета „Сигурност-стабилност”, подсказва, че Китай се готви за война. Китай първо няма да отстъпи от големия спор със САЩ, но ще продължи да се въоръжава с цел най-късно до 2035 година да се опита да спечели тази „Трета световна война” с нови технологични инструменти и средства в рамките на една нощ без да изстреля нито една ракета. Това е стара теза на китайското мислене - да се печели една война без бой. Това е добре известно на западния елит, воден номинално от Съединените щати и е видно, че Западът си купува време защото е наясно, че на този етап не е подготвен за спечелване на тази бъдеща технологична война, нито пък има и нужда от нея в момента. Той е в дефанзивен режим и целта е да запази геостратегическите, геоикономическите и технологични предимства, с които днес разполага. Целите на Китай са други.

През ноември президентът на Китай отиде на среща с Джо Байдън в Сан Франциско за да обяви пред световната общественост няколко неща. Първо, че Китай няма планове да анексира със сила Тайван. Второ, че има само две велики сили, Китай и САЩ и те трябва да решават съдбата на света защото могат да бъдат партньори или противници. Трето, да сподели с представителите на едрия американски бизнес, че Китай има големи интереси от икономическо и технологично сътрудничество, защото това сътрудничество през последните 30 години е изпратило китайския икономически и обществен модел почти на върха в световното стопанство и да пледира за нови инвестиции в Китай. И четвърто, да подскаже и една друга формула за преразпределение на света, при която САЩ запазват своите технологични лидерски позиции, а Китай се превръща в затворена технологична суперсила. И може би пето, Китай би бил готов да изчака доставните вериги на чипове в голяма степен да бъдат диверсифицирани от Тайван към Виетнам, САЩ, Европа, Малайзия и Индия и без да се води военна интервенция и в чест на следващия конгрес на ККП, Китай да обяви едно мирно присъединяване на Тайван. И да съобщи на американския президент да побързат с тази програма по делокализация на производството на чипове, защото при всички положения Тайван ще бъде изцяло китайски. Интересното е, че китайските СМИ не съобщиха за декларацията на своя президент, че Пекин няма никакви планове за силово анексиране на Тайван. Но за да получим представа защо и в средите на НАТО и най-вече в Япония и САЩ, нервността около темата Тайван през 2023 достигна максимални нива, трябва да споменем какви варианти има и разглежда Китай за бързо присъединяване на Тайван. Вариантите са военни - морска блокада на Тайван, въздушна блокада на острова, прекъсване на всички високоскоростни кабели свързващи по морското дъно Тайван със света, атаки срещу комуникационните спътници на Тайван и прекъсване на връзките им със света, блокиране на всякакви оръжейни доставки за Тайван, поразяване с крилати ракети на противовъздушната отбрана на Тайван, командните им центрове и основни военни летища, пристанища, масиран десант на острова не само с военни кораби, но и с граждански такива. Всичко това се играе от 2022 година на военни учения от китайските въоръжени сили. И при един от тези сценарии, в случай на военна намеса от страна на Япония или САЩ, Китай не би се поколебал да нанесе поразяващ удар с китайската противокорабна ракета срещу американски самолетоносач в района. Но един такъв сценарий би довел до пряко последствие от блокиране на тайванската индустрия за чипове (70% от чиповете в света днес се произвеждат в Тайван), което би предизвикало първоначални щети от блокиране на доставните вериги в размер на 2 трилиона долара. Това е, разбира се, анализ по американска оценка. След което биха последвали тотални санкции срещу Китай и двата трилиона щети автоматично биха се утроили или удесеторили. Основните пазари на Китай са в САЩ и Западна Европа. Дали 2022-23 г. бе подходящият момент, избран от китайското ръководство да изостря рязко отношенията със САЩ? Предстоят две много тежки във финансово-икономически план години за глобалния свят. Договорките и пазарлъците зад кулисите между глобалните играчи рязко вече са интензифицирани. Елизабет Йелен, бивш шеф на Федералния резерв на Щатите и министър на финансите, вече отправи през декември апел за успокояване на атмосферата и заяви свое посещение през 2024 г. в Пекин.

САЩ и Китай, като две велики сили, които единствени могат и да си партнират и да спорят и се конкурират във всички области са свързани освен с технологичен и със стоков обмен. Търговският им стокообмен е 877 милиарда дол. през 2022 г., като китайският износ представлява 647 милиарда, а американският е 230 милиарда. Това показва, че Китай не би трябвало да се лиши поради военен сблъсък в Азия с лекота от американския пазар. Лош показател през 2023 година е, че този стокообмен е намалял с 157 милиарда дол., като свиването на китайският износ към САЩ е с 19,5%. Остава един временен сценарий - Съединените щати да запазят лидерството, а Китай да постигне първо технологична автономност. Смята се, че тези две неща не се изключват. Но от друга страна Китай се опасява, че запазвайки си лидерството при чиповете, Съединените щати биха елиминирали възможността Китай да постигне независимост в производството на чипове. И китайците не скриват факта, че без да решат проблема с автономност в производството на чипове, „гърлото на бутилката” по пътя на страната към световна технологична суперсила,  не би могло да бъде разширено. Или по-точно възходът би бил забавен.

При всички вътрешни и външни трудности, които среща и преживява днес Китай, за него остават на глобалния терен два крупни нерешени проблема - финансовата зависимост от международните парично-финансови пазари (глобалната система на американския долар) и зависимостта в областта на полупроводниковите изделия - авангардните чипове. И на двете полета през 2023 година Китай е зависим основно от САЩ и до момента и на двете полета се води остра война. Китайците имат базисни условия и предпоставки в дългосрочен план да спечелят тези две войни, но пътят до финални резултати не минава през „гореща” война. И най-съвременните ракети, подводни лодки и военни спътници не са вярното средство и инструмент за превръщане на Китай в световна технологична и научна суперсила.

Къде е мястото на Европа в глобалната битка между Китай и САЩ?  Страните от Европейския съюз са силно зависими в 103 продукта при вноса от Китай. Германският концерн “Фолксваген” произвежда 40% от продукцията си в Китай. В Брюксел се говори за „диверсифициране” спрямо Китай и намаляване на риска от зависимост. През март 2023 г. се прие Critical Raw Materials Act, който сам по себе си е само един документ. А примерът, че 80% от всички съставки за производството на антибиотици в Европа са внос от Китай не е единствен, но е показателен. Има и друг показателен пример от 24 февруари 2023 г., когато германският концерн BASF, обявявайки на пресконференция баланса си декларира, че до 2026 г. ще съкрати 2000 работни места в Европа и основно в Германия. Това ще има като резултат 250 милиона евро икономии в заводите в Европа. В началото на 2023 г. химическият гигант BASF започна крупна инвестиция от 10 милиарда евро в Китай…

Европа би трябвало да е наясно, че Си Дзинпин би бил готов, в името на големия спор и битка със САЩ, да преглътне и един конфликт с европейските страни и икономики, изхождайки от нивото на китайското въоръжаване, превръщането на Китай в най-силния конкурент в областта на „зелените технологии” и включително при алтернативните енергии, в областта на бъдещото автомобилостроене, комуникациите, приложенията на изкуствения интелект, високите скорости в иновацията, стремежа за налагане на китайски стандарти като международни. И когато Китай постигне и технически паритет с всички продукти, които предлага Европа, дали „партньорството” няма да се превърне за нея в огромен проблем?


ГЕРМАНИЯ 2023: „ПОВРАТНАТА ТОЧКА“  В ПОЛИТИКАТА И ИКОНОМИКАТА

Андрей Караславов

Разрастваща се икономическа криза

Нееднократно през изминалите десетилетия са правени различни прогнози за очертаващия се срив на германската икономика, но Германия винаги е опровергавала такива прогнози и нейният икономически модел досега се оказвал устойчив и е преодолявал всички трудности. Днес обаче ситуацията е коренно различна и без аналогия в миналото.

Понастоящем върху германската икономика се стоварват една след друга кризи от различно естество. Пандемията от Корона-вируса бе преодоляна с цената на временни прекъсвания на работния процес, въвеждането на съкратено работно време и с масивна държавна подкрепа.

Войната в Украйна предизвика експлозия на цената на енергията, а свързаните с горните проблеми нарушение и несигурност във веригите на доставки и недостиг на суровини, се отрази шоково върху икономиката на страната. От съществено значение е и същественото отслабване на световната конюнктура, което най-пряко засяга германската икономика, която е експортно ориентирана повече от всички други големи западни държави – над 50%, (във Франция този показател е 34, в Италия 37, Испания 30, Великобритания 33, Япония 22 и САЩ 12 процента).

Паралелно с това кризата бе съпроводена с намаление на вътрешното потребление в самата Германия.  Според официалните статистически данни през 2023 г. с 20% се е увеличил броят на фирмите, които обявяват фалит с перспектива този процес да продължи. Данните на всички ведущи германски икономически институти сочат, че германската икономика се намира в рецесия и диагностицират за 2023 г. съкращение на БВП с 0,6%. Според последните прогнози на Economic Outlook, Interim Report September 2023 на ОИСР, наред с Аржентина, Германия ще бъде единствената страна, чиито БВП ще бележи съкращение.

Многозначителен показател за ситуацията на страната е картината на капиталовите потоци. Според Института на германската икономика в гр. Кил, никога до сега такъв обем инвестиции не е бил изнасян от Германия. През 2022 г. инвестициите на германски фирми в чужбина са възлизали на около 135 млрд. евро, докато чуждите инвестиции в страната са били едва 10,5 млрд. Според института това е признак на започваща деиндустриализация на Германия. Крупни германски и чуждестранни фирми напускат страната в търсене на локации с по-благоприятен икономически климат.

Кризата засегна всички отрасли на германската икономика, но индустрията, която десетилетия е нейната основа, понесе особено щети. Тя пострада силно от повишаването цената на енергията и провежданата линия за декарбонизация на икономиката, за разлика от другите западни държави, в чиито икономики преобладава секторът на услугите. Продукцията на енергоинтензивните промишлени отрасли понастоящем спадна с 20% в сравнение с началото 2022 г., т.е. преди войната в Украйна.

Основен фактор в случая представлява високата цена на електроенергията, която независимо от солидната държавна подкрепа, се е повишила значително повече от колкото в другите държави, основни конкуренти на германската промишленост.

И ако германският икономически модел традиционно се основаваше върху изгодата от евтини енергоизточници и суровини, висококвалифицирана работна сила, свободна търговия на глобалните пазари, то в новите променени условия той вече не функционира с всички от това произтичащи последици.

Но колкото и сегашната рецесия  да е причинени от международни фактори и кризи, а не от чисто икономически причини и не може да бъде овладяна единствено и само конюнктурно-политически, то основна роля играе направо самоубийственият курс на сегашното германско правителство основно в сферата на енергийната политика:

  • страната затвори последните си ядрени реактори и внася ток, произведен от  френски АЕЦ;
  • прекратен бе вносът на евтин газ и нефт от Русия;
  • строителството на терминали за американски втечнен газ многократно по-скъп от руския тръбен такъв;
  • покупката на световните спотови пазари на енергоносители на главоломни цени;
  • ефикасността на соларни паркове се оказа под очакванията, нещо естествено за една страна с нейното географско положение и климат:
  • последствията от санкционната политика, които се отразяват все по-негативно върху германската икономика;
  • отпадането (отказването от) такива външни пазари като руския и ограничаването на връзките с Китай.

Най-ярко сегашното състояние на германската промишленост може да се види на примера на автомобилостроенето, до неотдавна основен стълб на икономиката. Понастоящем в Германия се произвеждат 25 процента по-малко автомобили, отколкото през 2000-ната година. Основни автопроизводители като БМВ и Даймлер са изнесли значителна част от производство на някои свои модели в други държави.

Редица авторитетни институти и анализатори изразяват опасения, че при сегашното си управление Германия е на път да загуби своето значение на международната арена. Техните прогнози за германската конюнктура са песимистични и за следващата година, като предсказват скромен ръст на БВП едва през 2025 г. А според оценката на Международния валутен фонд растежът в Германия през следващите пет години ще бъде  по-бавен, отколкото в САЩ, Великобритания, Франция и Испания.

Опасенията са, че в предстоящите глобални промени, които ще се отразят на развитието на новите технологии, производства, пазар на стоки и суровини, политическо и икономическо влияние и Германия може да се окаже в незавидна, даже губеща позиция.

Това състояние на германската икономика и провежданата от правителството икономическа политика определяна в най-голяма степен от действията на федералния министър на икономиката Хабек (Свободната демократична партия, СвДП) се очаква в най-скоро време да генерират  и високо социално напрежение и протести на работещите в различните отрасли, в т.ч. и в селското стопанство, които се очертава в началото на 2024 г. да бъдат в отдавна непознати за страната размери.

Федерален канцлер и правителство – най-ниска точка на доверие и популярност

На този фон не е изненада, че популярността на федералния канцлер Шолц и ръководеното от него коалиционно правителство (Германската социалдемократическа партия - ГСДП, СвДП и Зелените) достигат все по-ниски стойности сред избирателите. Последните анкети в това отношение, проведени последователно от АРД,  Deutsche-Presseagentur und „Bild“ дават аналогична нерадостна картина за правителството. Резултатите са удар както срещу самия Шолц, неговата ГСДП и управляващата коалиция. Ако в началото на ноември 2023 г. 41% от гражданите са одобрявали предсрочни парламентарни избори преди изтичането на сегашния легислатурен период, то към 7 декември техният брой вече е 55%. Цифрите на агенцията ИНСА от края на месеца вече сочат 59 процента. Независимо от увеличаващия се спад на популярността на правителството то едва ли ще предприеме такъв ход. Предсрочни избори нямат традиция в Германия, независимо че все по-голяма част от гражданите ги желаят. А по всичко личи, че правителството на Шолц възнамерява да изпълни своя мандат.

Самият Шолц няма смелостта на своя предшественик Шрьодер сам да поиска вот на доверие в Бундестага. Резултатът от такъв вот съвсем не е сигурен, а ще по-малко изходът от едни нови избори. Ръководната партия в сегашната коалиция ГСДП, по всички предварителни оценки, понастоящем може да разчита едва на около 14 процента от гласовете на избирателите. При едно евентуално ново коалиционно правителство, ръководено от Християндемократическия съюз / Християнсоциалния съюз (ХДС/ХСС) сегашните коалиционни партньори, партията на Зелените и СвДП със сигурност ще изпаднат от правителството, а Свободните демократи може да не преминат въобще 5-процентната изборна бариера за присъствие в Бундестага.

Имената на почти всички предшественици на Шолц на поста федерален канцлер на Германия са оставили важни отпечатъци върху развитието на страната: Аденауер – интегрирането на ФРГ в западните структури; Ерхард – със социалното пазарно стопанство; Брандт стана лауреат на Нобеловата награда за мир с неговата източна политика и политика на разведряване; Шмидт допринесе съществено за европейските интеграционни процеси; Кол осъществи обединението на Германия; Шрьодер не допусна участието на Германия във войната в Ирак и стимулира енергийното партньорство с Русия; Меркел отмени наборната военна служба, постави началото на отказ от ядрената енергетика и отвори границите за милиони имигранти. Макар и да е изминал едва половината от неговия мандат, името на Шолц се свързва с деиндустриализацията на Германия, възраждането на милитаризма и отказ от политиката на разведряване на В. Брандт.

Според някои коментатори за Германия и Европа е трагедия, че в такъв кризисен момент в тяхната история федерален канцлер се оказва Шолц, човек с недостатъчни качества, интегритет и формат, необходими за заемането на този пост, тъй като Брандт, Шмидт, Кол или Шрьодер не биха допуснали отказ от германската Източна политика и политика на разведряване и енергийното партньорство с Русия.

Курс към нова милитаризация

Успоредно със засилването на икономическото и социално напрежение или поради тези причини, в Германия се засилва тенденцията за милитаризъм и култивиране на представата за нов враг. Гласуваният през 2022 г. извънреден фонд за защита и отбраната в размер на 100 млрд. евро и решението разходите за отбрана да се увеличат до 2% от БВП в спешен порядък бяха закрепени като допълнение в Основния закон от сегашното правителствено мнозинство в Бундестага с подкрепата и на опозиционния Християн-демократически блок, което прави почти невъзможно едно бъдещо правителство в друг коалиционен състав да ги ревизира или съкрати. В бюджета за настоящата година военният бюджет се предвижда да бъде увеличен с 1,7 млрд. евро и да достигне 51,8 млрд. с нарастваща тенденция. Приетата през есента на 2023 г. нова Национална стратегия за сигурност, която е продължение на приетите през последните години документи в тази  сфера,  предвижда изграждането на национални военни способности и подготовка на Бундесвера за действие и отпор срещу заплаха от Изток, респективно от Русия.

В ускорен порядък се планира модернизацията на Бундесвера, увеличаването на мощностите за производство на нови оръжейни системи и въоръжения, както и разширяване на националната и европейска военна промишленост. Целта е Бундесверът да стане най-силната въоръжена сила в Европа и дори основен стълб в конвенционалната европейска отбрана.

На фона на повишената военна мощ Германия ще претендира за водеща военна роля в Европа и нарастваща роля в НАТО. Този курс на открита милитаризация на страната се подкрепя от съществуващия „двупартиен консенсус“ между правителствената коалиция и основната опозиционна сила ХДС/ХСС.

Паралелно с провеждането на правителствената политика се осъществява и усилена пропаганда по въздействие върху манталитета на населението, че Европа е заплашена от война и трябва да свикне със заплахата, като повишава способностите си за отбрана.

Очевидно Германия е на път да „поеме отговорност“ и бъде водещата в западната подкрепа на Украйна ако САЩ, както вече има индикации, съкратят ангажиментите си в този конфликт. И към момента Германия е вторият по големина доставчик на военна техника за Украйна, като до края на 2023 г. е осъществила военни доставки и друга подкрепа в размер на почти 22 млрд. евро.

Германската подкрепа за Украйна, доскоро стриктно координирана  с Брюксел, придобива черти на все по-голяма самостоятелност. При посещението на Зеленски в Берлин през май 2023 г. правителството на Шолц поема ангажименти не само за нови оръжейни доставки за Киев в размер на 2,7 млрд. евро, но и поема финансови и икономически обещания, които ангажират Германия с години напред.

През декември 2023 г. федералният министър на отбраната Писториус договаря изграждането на военна база на Бундесвера в Литва, което на практика означава постоянното разполагана на германски въоръжени сили извън границите на страната за пръв път след края на Втората световна война.

Конфронтационна външна политика

Изцяло в този дух на безусловна солидарност с Украйна и геополитическите интереси на САЩ е и провежданата от сегашната правителствена коалиция външна политика. Вместо на дипломацията, сегашното правителство на Германия залага на търсене на повече сигурност чрез усилена милитаризация на страната. Вече са видими резултати на тази противоречаща на националните германски интереси политика, а именно  ерозията на собствената икономика, спадането на международен авторитет и доверие в Германия.

Сегашният  германски управляващ елит не може или не иска да види, че обслужва преследваната от миналия век стратегическа цел  на  САЩ, а именно да не допусне обединението на евразийското пространство, като съдейства за противопоставянето на Германия и ЕС с Русия.

Независимо от обективното развитие на военните действия между Украйна и Русия и растящото разбиране сред правителствата на редица страни, в т.ч. и членове на НАТО и ЕС, че трябва да се търси приемливо мирно решение на конфликта, правителството на Шолц, чрез министъра на външните работи Бербок, декларира намерението на страната си да увеличи масивно своята подкрепа на Украйна и през 2024 г. „толкова, колкото е необходимо“ и „колкото и да струва това“ (дори САЩ нюансират обещанията си за подкрепа в размер „толкова, колкото е възможно“). Германия официално продължава да залага на поражение на Русия и необходимостта от поддържане на всички икономически санкции срещу нея. Настоящото коалиционно правителство наруши досегашната политика на страната да се въздържа от износ на оръжие в кризисни региони или такива, където се водят военни действия.

В пропаганден аспект интересите на Германия в конфликта в Украйна се представят като „защита на нашите ценности“. В нейната външна политика центърът не лежи върху мира, а върху „ценностите“,  с което се оправдава продължаването на войната  „толкова, колкото е необходимо“ –  позиция, сходна и тази на председателя на Европейската комисия фон дел Лайен.

Може определено да се направи оценката, че отношението на германската политика към международното право е селективно и опортюнистично. В речника на нейната дипломация все по-често то бива заменяно със словосъчетанието „ред, основан на правила“. Този подход намира изява най-вече в позицията на Германия по конфликта в Близкия Изток. Под мантрата на „историческата отговорност пред Израел“ германската страна подкрепя правото на Израел да се защитава “с всички средства“, оправдава пълната блокада на ивицата Газа и не вижда в това никакво нарушение на международното право. На всички нива – президент, канцлер, министър на външните работи – тази позиция продължава да се отстоява, независимо че мнозинството от държавите и преди всичко ООН определят действията на Израел като несъразмерни, противоречащи  на международното право и граничещи с геноцид.

Германия, в лицето на своя външен министър, продължава публично и категорично да се противопоставя на примирие и съответни преговори с „Хамас”. Тя бе една от малкото страни сред огромното мнозинство в ООН, която не подкрепи приетата през ноември резолюция на Общото събрание за незабавно обявяване на хуманитарно примирие в Газа.

През годината Германия отново гласува против ежегодно одобрявана от Комитета на ООН за човешките права резолюция, осъждаща “възхвалата на нацизма, неонацизма, съвременните форми на расизъм, расова дискриминация, ксенофобията и свързаната с тях нетърпимост“.

Логичното нарастване на влиянието на Алтернатива за Германия (АзГ)

На фона на всичко гореизложено не предизвикват изненада последните вътрешнополитически процеси и развития на партийния ладшафт  в Германия. Основните социологически агенции отбелязват съществени промени в популярността на политическите партии и настроенията на гласоподавателите. Както канцлерът, така и участващите в коалиционното правителство партии, „удрят дъното“ по популярност, което не се помни в Германия от десетилетия.  В спомената по-горе декемврийската анкета на АРД при едни парламентарни избори участващите в коалиционното правителство партии (ГСДП, СвДП и Зелените) биха постигнали общо 33% (при 52% през 2021 г.), като СвДП може  да не преминат бариерата от 5% за участие в Бундестага. Опозиционният ХДС с 32% (24,1% през 2021 г.) към момента е първа политическа сила. Втора политическа сила в Германия се очертава  АзГ с 21%.

Колкото и възходът на АзГ да е обезпокоителен за утвърдените системни партии в страната, то той върви успоредно със загубата на влиянието им и е логичен на фона на икономическия спад и цялостното развитие в страната, нейната социална, енергийна и външна политика. От значение е и фактът, че този неин резултат е „общогермански“, а не само в източната част на страната (бившата ГДР), където тя е първа политическа сила.

Този процес не може да се спре, независимо, че управляващите в Берлин и някои отделни провинции правят опити да дискредитират партията с цел нейното „поставяне под наблюдение“ или дори забрана от Службата за защита на конституцията, обвинявайки я в антиконституционност.

За разлика от управляващите партии включително и опозиционният ХДС, тази партия, независимо от причисляването ѝ към крайнодесния спектър, има претенцията да предлага алтернатива, като се обявява против санкционния режим, изказва се за търсене на решение на конфликта в Украйна с дипломация, а не с оръжие, ограничаване на миграцията, изравняване  на положението на Западна и Източна Германия, провеждането на прогерманска, а не васална на САЩ политика. Издигайки лозунги, които преди години принадлежаха на ГСДП, Левицата и Зелените, АзГ става изразител на интересите на голяма част от населението, което се чувства изоставено от традиционните партии.

През 2024 г. предстои регистрирането на нова политическа лява партия под егидата на Сара Вагенкнехт, дългогодишен член на ръководството и депутат от парламентарната група на партията на Левицата. Очаква се тя да привлече значителна част от лявонастроените избиратели в Германия, които търсят свое представителство в политическия живот на страната. В предварителните прогнози социолозите очакват с първото си участие в избори тази партия да бъде подкрепена от около 12 процента от избирателите.

Днес, 75 години след създаването на съвременната Федерална република Германия, страната е изправена пред очаквана ескалация и конвергенция на опасни кризи – войната в Украйна, дестабилизацията на Близкия Изток, възходът на Китай, масовата миграция. В света се води борба за ресурси, пазари, контрол върху пътищата за комуникации и доставки и се полагат основи на формиране на нов геополитически ред.

Доколко настоящо политическо ръководство на Германия ще бъде в състояние да преведа страната през този период на сериозни предизвикателства ще покаже бъдещето.

 

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ