Защо автократите са успешни
Филип Милачич, 25.07.2023
Автократичните управляващи печелят избори въпреки подкопаването на демокрацията. Защо намират подкрепата на голяма част от електората?
Представете си страна, в която голяма част от населението цени демокрацията като система на управление. Сега те също си въобразяват, че неговият владетел непрекъснато подкопава демокрацията, като „чисти“ съдебната система и хвърля в затвора журналисти и опозиционни политици. В същото време стандартът на живот на населението в тази страна се влошава масово, което се отразява в годишна инфлация от 72,3 процента. Сега в тази страна има избори, на които този действащ президент може да бъде изгонен. И все пак той надделява. Почти немислим сценарий, но точно това се случи в Турция в края на май. И това не е единичен случай. Много политици по света, които са подкопали демокрацията, докато са на поста, все още се радват на подкрепата на големи части от електората.
Демократично настроените избиратели ще гласуват за политици, дори ако имат доказани авторитарни тенденции. Но защо го правят? Всяко решение за подкрепа на партия или кандидат се предхожда от компромис. Предпочитанията трябва да бъдат класирани, тъй като е много малко вероятно един кандидат да покрие всичко. И тук много избиратели предпочитат да преследват конкретни интереси пред абстрактни. Точно това са разбрали много добре новите автократи по света. Икономическите трудности със сигурност не са добра предпоставка за преизбиране, но не е гаранция, че ще бъде обвинен авторитарен президент. Особено ако той или тя контролира основните медии и може да създаде разказ за изкупителна жертва. Освен това, дори в страните със свободна преса, възприемането на икономическата ситуация често следва партийни политически тенденции. Избирателите са склонни да оценяват ситуацията по-положително, когато любимата им партия е на власт. Просто общата икономическа ситуация е твърде абстрактна, за да може голяма част от електората да я оцени конкретно. Но това, което избирателите наистина усещат, са икономическите политики, които подобряват стандарта им на живот. Управляващите често умишлено ги използват в навечерието на изборите, за да ги асоциират с тяхното управление и с тях лично: било то увеличението на минималната работна заплата и увеличението на заплатите за държавните служители в Турция, увеличението на пенсиите в Сърбия, увеличението на детските надбавки в Полша или данъчните облекчения за богатите в САЩ. Освен това автократите също така злоупотребяват с държавни ресурси, като дават на своите поддръжници облаги под формата на пари в брой, работни места и други държавни облаги в замяна на техните гласове. Така защитата на застрашената нация се превръща в приоритет, на който всичко останало е подчинено.
Клиентелизмът обаче е само едната страна на успеха на автократите. Подкопаването на демокрацията чрез ранно пенсиониране на съдии, смяна на ръководството на обществени радио- и телевизионни оператори или потискане на парламентарните дебати е твърде абстрактно за много избиратели, за да го възприемат като пряка атака срещу личните им интереси. Всеки, който осъзнава, че подкопаването на демокрацията вреди и на личните му интереси, може да бъде повлиян: ако кажете на гражданите, че това се случва в името на защитата на застрашената нация, дори съзнателните за демокрацията избиратели ще станат по-толерантни към подобно поведение. Всъщност подобно активиране на народния страх и негодувание е друг важен стълб на автократичния успех. За да се направи това, първо се създава явен враг на нацията: външно под маската на Брюксел, Запада или имигранти от мюсюлмански страни, или вътрешно под маската на либерални елити и етнически, религиозни и сексуални малцинства. Тогава автократите се представят като тези, които се грижат за интересите на населението. За да отговорят справедливо на тази задача, те представят демократичните норми и принципи като пречки, които трябва да бъдат премахнати. И пред лицето на предполагаема заплаха за нацията, много избиратели пренебрегват това подкопаване на демокрацията. Така защитата на застрашената нация се превръща в основна цел, на която е подчинено всичко останало – дори и в установените демокрации. Това обяснява, например, решението на много американци да игнорират подкопаването на върховенството на закона от страна на Тръмп, включително неотдавнашните криминални обвинения за плащане на тайни пари и кражба на секретни документи. Гражданите на САЩ, загрижени за националната идентичност, търгуват с абстрактни интереси, свързани с върховенството на закона, за конкретни интереси. За тях Тръмп е този, който осигури консервативното мнозинство във Върховния съд, което ще защити уж застрашената национална идентичност, като например ограничаване на правата на аборт. За съжаление в страни като Унгария, Турция, Сърбия или Полша много избиратели следваха същата логика. Помислете само за неотдавнашния пример с Лекс Туск и неговото оправдание. Как прогресивните актьори трябва да реагират на стратегията на автократите за задоволяване на конкретни интереси, за да получат свободен пропуск за подкопаване на демокрацията по фини и абстрактни начини? Чрез разпознаване на силата на емоциите като страх и негодувание в политиката, от една страна, и чрез фокусиране върху конкретни подобрения в стандарта на живот на населението, от друга. Тези, които пренебрегват първото и приравняват второто с растежа на брутния вътрешен продукт, улесняват твърде много автократите.
|