БАЛКАНИТЕ В УСЛОВИЯТА НА ГЛОБАЛНА КОНФРОНТАЦИЯ

/Четвърта част от годишния анализ на БДД „Война“ е думата на годината“/

Войната в Украйна наложи своя отпечатък върху динамиката на процесите Югоизточна Европа (като цяло, а не само в страните от Западните Балкани) през изтеклата година – и директно, и опосредствено. Като и в двата случая става дума за отношението, позициите и активността на външните фактори спрямо региона, докато процесите в самия регион следваха в много по-голяма степен логиката на наследеното вътрешнорегионално развитие.

Геополитика на балкански терен

След началото на войната в Украйна интересът на глобалните играчи към Балканите бе изцяло функция от нарастващата конфронтация и бе фокусиран основно в сферата на сигурността. Като дори и стремежът към интензифициране на интеграционните процеси на страните от Западните Балкани в ЕС имаше за своя основа на първо място сигурността, а не интеграцията. Тази цел имаше две достатъчно видими направления: първо, да не се допуснат пукнатини сред страните членки от региона в консолидираната позиция на ЕС и НАТО, осъждаща агресията на Русия, политиката на санкции и въоръжаването на Украйна; второ, да се противодейства на евентуално засилване на руското влияние на Балканите.

По първото направление вниманието бе концентрирано върху две страни – Хърватия и България. По отношение на Хърватия това бе свързано с някои изказвания на президента на страната, изразяващи сериозни резерви към европейския подход спрямо Русия, ефективността на предприеманите действия, характера на войната и средствата за нейното прекратяване. Реакцията в рамките на ЕС и НАТО на тези изявления се концентрираше не толкова върху публичното им оспорване, колкото върху подкрепата на правителството на Хърватия (изповядващо безрезервна подкрепа на всички европейски действия). Това бе свързано с нежеланието да се разпалва обществен и медиен дебат, който да рефлектира негативно както вътре в страната, така и в рамките на ЕС и НАТО. Това до голяма степен неутрализира особеностите на хърватската позиция, като практическият ефект от президентската позиция се сведе до отказа на страната да обучава хърватски военни на своя територия.

По-различен бе подходът спрямо България. Той бе предизвикан от резервите на страната да доставя оръжие на Украйна и приетото решение на Народното събрание, отразяващо тези резерви. Тук натискът бе преди всичко публично-медиен, в по-голяма степен (и значително по-агресивен) на национално равнище, отколкото в международен план. Обяснението се крие както във факта - публична тайна, че България от самото начало чрез търговски фирми и посредници доставя своя оръжейна продукция непряко на Украйна, така и в излязлата наяве информация за тайните политически ангажименти и мащабните действия на българското правителство за снабдяване на Украйна с военна техника и гориво.

По второто направление фокусът бе съсредоточен на първо място върху Сърбия, а като функция от това – и върху Босна и Херцеговина през призмата на позициите на Република Сръбска. В стремежа си да не се конфронтира допълнително с Белград и по този начин да създаде условия за укрепване на руското влияние в Сърбия, Брюксел прие относително спокойно отказа на президента Вучич да присъедини страната към общоевропейските санкции. Същевременно бяха положени много сериозни усилия в подкрепа на федералната власт в Босна и Херцеговина, включително и чрез еднолична промяна на закони от страна на върховния представител на ООН за страната, за да не се допусне задълбочаващото се етническо разделение (демонстрирано и по време на парламентарните избори през октомври) да доведе до разпад на държавността на Босна и Херцеговина. Впрочем, според редица анализатори войната в Украйна е охладила идеите за напускане на федерацията от страна на ръководството на Република Сръбска.

От гледна точка на процесите на евроинтеграция на страните от Западните Балкани, през годината бе направено сериозно усилие те да получат нова динамика. С това се целеше да се избегне евентуална негативна обществена реакция – особено през призмата на поетите от ЕС ангажименти спрямо Украйна и Молдова и статута на кандидатки, даден на тези две страни. Най-предметни измерения тази политика намери в силната ангажираност в рамките на ЕС и натиска върху България за разблокиране началото на преговорния процес с Албания и Република Северна Македония.

Регионалните напрежения

Годината донесе задълбочаване на конфронтацията в рамките на двете основни линии на напрежение в региона: проблемите между Сърбия и Косово и отношенията между Гърция и Турция.

Наличието на ярко изразени националистически правителства през последните години както в Сърбия, така и в Косово логично доведе до поредната ескалация на противопоставянето, заплашваща да прерасне във военен сблъсък. Опитът на властите в Прищина да в наложат промяна на регистрационните табели на автомобилите и арестите на косовски сърби в северната част на страната в допълнение към дългогодишния отказ да се позволи създаването на Асоциация на сръбските общини в Косово (съгласно постигнатите договорености между двете страни с посредничеството на ЕС и САЩ) имаха като резултат струпването на сръбски армейски и косовски полицейски формирования от двете страни на граница. Сблъсъкът бе избягнат благодарение на спешните мерки за деескалация от страна на ЕС и САЩ, принудили Косово отново да отложи въвеждането на предвидените мерки. Същевременно е налице сериозна промяна на подхода на ЕС спрямо проблема, насочена към неговото бързо и окончателно урегулиране. Това е свързано и с упражняването на силен натиск върху Белград и Прищина за приемане на предложения през септември 2022 г. френско-германски план, предвиждащ признаването независимостта на Косово и обвързващ на практика ултимативно всеки по-нататъшен напредък на двете страни по пътя на евроинтеграцията с подписването и спазването на съответно споразумение.

През 2022 г. беше отбелязан поредният пик в конфронтацията между Гърция и Турция. След 2019-2020 г., когато в центъра на противопоставянето бяха проучванията за газ в Източното Средиземноморие, този път напрежението възникна по повод турските обвинения за милитаризация от страна на Гърция на егейските острови. Ескалацията достигна до ниво на директни заплахи от турска страна (Ердоган: „Някоя нощ ще дойдем”), респективно – до мобилизация на целия гръцки егейски флот. Нов елемент бе разширяването на конфликта отвъд двустранните рамки с активното включване на Франция в него на страната на Гърция, включително чрез провеждането на съвместни гръцко-френски военни маневри в Егейско море. В крайна сметка по-нататъшното разрастване на напрежението бе предотвратено по дипломатически канали в рамките на НАТО – с цел запазване на единството на Алианса пред лицето на войната в Украйна и предотвратяване на по-нататъшно дистанциране на Турция от общите позиции и подходи.

Нарастващата роля на Турция

Войната в Украйна създаде благоприятни предпоставки за по-нататъшното утвърждаване на Турция като регионален лидер и глобален фактор. От самото начало на войната Турция се ситуира по различен от НАТО начин. Предложи и осъществи посредничество, ООН се ангажира с турското посредничество, има реални резултати от това посредничество, Турция приема руски туристи и си сътрудничи с Русия в икономиката (включително за изграждането на АЕЦ на турска територия), Турция ще става газов хъб, Турция продава  оръжие на Украйна, Турция прие бежанци от Украйна. С други думи, Турция не загуби нищо в отношенията си с Русия или Украйна, а само печели, както в двустранен, така и в геополитически план. На практика турският президент Ердоган застана редом с генералния секретар на ООН като реален посредник при решаването на един ключов проблем с глобални последици (споразумението за износ на украинско зърно и предотвратяване на продоволствена криза) и като основен потенциален посредник при евентуални преговори за спиране на войната. Кандидатстването на Швеция и Финландия за членство в НАТО позволи на Турция да постави в ултимативен вид и друг важен за нея въпрос – ограничаване дейността на Кюрдската работническа партия (ПКК) в скандинавските страни и екстрадицията оттам на турски опозиционни дейци. Всичко това позволява да се направи оценка, че използвайки в максимална степен своята геостратегическа значимост, Турция се утвърди като мощен регионален фактор, и има реален потенциал влиянието й да се разраства извън региона. Във вътрешен план – предстоят през 2023 г. важни избори за президент, като според социологическите проучвания, сегашният президент е далеч от първото място. Ердоган предприема различни маневри, за да промени това положение – съдебни преследвания срещу евентуалните му съперници отляво и отдясно, както и планове за „победи“ във външнополитически план с цел вдигане на подкрепата – главно по отношение на Сирия, евентуално Кипър, и „стягане на редиците“ на протурските ресурси за влияние на Балканите, включително в България.

Деблокирането на процеса за присъединяване на Република Северна Македония към ЕС

След тригодишния застой в края на френското председателство на Съвета на ЕС бе постигнато съгласие по формулата, която да позволи деблокирането на процеса на присъединяване на Албания и Северна Македония към ЕС, както и да се даде началото на преговорния процес. Така нареченото „френско предложение“ даде европейския отговор на българските искания, както и механизмите за това по-нататъшните притеснения на България да бъдат отчитани. на всички етапи на преговорите за присъединяване на Република Северна Македония към ЕС.

Пакетът от три документа: Заключения на Съвета (даващи зелена светлина на началото на преговорите), Преговорната рамка (мандатът, съобразно който Европейската комисия следва да води преговорите) и протоколите от заседанията на двустранната Съвместна междуправителствена комисия (фиксиращи постигнатите споразумения и приетите ангажименти по отношение на историята) превръщат българските условия в преговорни позиции на ЕС. А усъвремененият преди няколко години по френско настояване механизъм на преговори за присъединяване към Съюза дава на всяка от страните членки (т.е. и на България) възможност на всеки етап да има контрол върху преговорния процес, включително да го блокира.

В съдържателен план бе договорено, че едва след приемането на промени в конституцията на Северна Македония и вписването на българите като „част от народ“ в нея може да започне фактическото отваряне на преговорни глави. Второ, чрез реферирането към протокола от второто заседание на Междуправителствената комисия, договорените и разписани в него ангажименти по отношение на историята стават предмет на мониторинг от ЕС в рамките на преговорния процес. Трето, ангажиментите по Договора за добросъседство, на практика се превръщат в хоризонтален критерий по време на преговорния процес, т.е. при всички преговорни глави. А още през януари РСМ прие и друго българско искане, изпращайки нота в ООН, с която декларира, че краткото название „Северна Македония“ се отнася само до държавата, но не и до географската област със същото име, т.е. че то не съдържа прикрити териториални претенции спрямо Пиринска Македония. Решението по въпроса за езика бе намерено чрез две декларации – от София и Скопие, като България заявява, че нищо в процеса на присъединяване на Северна Македония към ЕС не може да бъде тълкувано като признаване от страна на България за съществуването на македонски език. „Френското предложение“ пренасочи натиска на Брюксел от София към Скопие. Оттук нататък властите в Скопие поемат отговорността за всяко забавяне или блокиране на процеса. Включително и за евентуалното разделяне на Албания от Северна Македония и започване на преговори за присъединяване на Тирана към ЕС без повече изчакване.

Постигнатото споразумение беше прието нееднозначно както в България, така и в Северна Македония, като и в двете страни имаше сериозна политическа и обществена реакция срещу него за недостатъчна защита на националните интереси. В България това дори стана мотив за падането на правителството. То стана и повод за още по-сериозно засилване на антибългарските настроения в Северна Македония, включително до физически нападения над български културни клубове и граждани на страната с българско етническо самосъзнание.

Очевидно този проблем ще продължи да бъде едно от основните предизвикателства пред българската външна политика – както в двустранен план, така и в рамките на ЕС. Отчитайки дългосрочния характер на процесите, зависещи и от политическите баланси в РСМ и обстановката и влиянието на Балканите, би било необходимо за се изготви цялостна стратегия, обхващаща както различните сфери на двустранните отношения, така и българската активност по темата в международен план. Защитата на българските интереси изисква да не се позволи ескалация на напрежението и от българска страна, да се осигури твърда защита на правата на българските граждани и гражданите на РСМ с българско етническо самосъзнание на основата на европейските ценности и норми като същевременно по-активно се консултират нововъзникващите техни дружества в Северна Македония при взимането на решения, които биха ги направили уязвими. Допълнително внимание би следвало да се отдели и на активизиране на работата с македонските организации в други страни, особено в САЩ.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ