Голямата стратегия на малките държави

Никола Стоянов

Голямата стратегия винаги е присъствала в дискурса за геополитическите амбиции на големите държави, като основни играчи на международната сцена, но голямата стратегия на малката държава е тема, която не е във фокуса на вниманието, както на научната, така и на широката общност.

От дълбока древност се смята, че дневният ред се задава от силните, а слабите са принудени да приемат ролята си на сателити и да получават само това, което им е определено. И досега си остава дискусионен въпросът за голямата стратегия на малките държави. Наложило се е мнението, че малките държави са част от големите стратегии на глобалните играчи, тъй като са неспособни да създадат собствени големи стратегии, за да преследват националния си интерес самостоятелно. В общата глобална картина много често изглеждат като кръпка, пришита към някоя стратегическа схема. Не случайно навремето цар Борис III казваше – „баща ми направи от мен кърпач в световната история“.

Малките държави стоят пред редица вътрешни и външни ограничения, които предопределят техния статут предимно като обекти на чуждо външно влияние, отколкото като субекти на собствената си геополитическа съдба. Недостигът на човешки ресурси лишава малките държави от възможността за изграждане на голям и добре структуриран административен капацитет, широка интелектуална основа за икономическо и всякакво друго развитие. Зад държавните елити, колкото и условно да е това понятие, не стои значителен демографски, икономически и военен потенциал, който да им даде самочувствие за по-амбициозни стратегии, от познатата стратегия за скриване под крилото на някоя велика сила. Погледнато в исторически план, голямата стратегия на малките държави се ограничава в защита на собствената територия и избягване на катастрофални разрушения. В този смисъл тя е изключително ориентирана към отбраната за разлика от голямата стратегия на големите държави, която е „стратегия на победата“. Малките държави страдат от дефицит на лидери, които имат куража да се еманципират от влиянието на големите държави, вкоренило се в структурите на държавната власт. Ограниченият човешки ресурс създава малък брутен вътрешен продукт, който реализира скромни постъпления в хазната. Следователно заделянето на ресурси от обществото не им позволява да се справят с предизвикателствата на стратегическата среда за сигурност.

Във външнополитически план малките държави нямат способността да защитят суверенитета и териториалната си цялост не само при агресия от голям геополитически фактор, но даже от средноголяма регионална сила. Тяхното участие във военните действия няма решаващо значение за изхода на войната. Ресурсните ограничения лишават малките държави и от капацитет за сериозни дипломатически усилия, които да повлияят на изхода на международните и двустранни отношения, особено когато трябва да се осигури траен и надежден мир.

Така описаните ограничения вероятно създават впечатлението за недостатъчни национални способности сред малките държави, но в действителност те не са толкова безпомощни. Малките държави независимо от това дали са легитимирали своята голяма стратегия в официални документи или не, при всяко едно положение пресмятат големите цели и средства за даден период от време и посочват начините как да бъдат постигнати като се използва целия инструментариум на властта. Освен това, международните институции, като ООН, Международният наказателен съд и други, са юридически обоснована платформа, от която с правото си на глас те получават равни възможности за влияние върху условията за провеждане на глобалните процеси, макар че големите държави имат право на вето и допълнителни механизми, в определени ситуации да обезсмислят този глас. Основателният въпрос, който възниква е, доколко тези институции са адекватни на времето си и дали международното право, въз основа, на което са създадени не е поругано от големите геополитически центрове.

Международното право отдавна не защитава еднакво интересите на големите и малките държави. Светът навлезе във фаза, в която международното право, е право на силния, което не дава гаранции и спокойствие на малките държави за тяхната сигурност, камо ли да е основа за изграждане на големи стратегии. Улеснен от господстващата си позиция в еднополюсния свят, световният хегемон успя да подчини под свой контрол международните институции, което обезсмисли участието в тях на малките държави.

След като държавата загуби монопола на въоръженото насилие, заплахите идват от различни играчи и места. Сега малката държава не е заплашена в такава степен от въоръжена интервенция, както преди години, но за сметка на това се разнообразиха предизвикателствата пред нея. Сигурността ѝ в днешно време може да бъде ерозирана не само от военно нападение, но и от тероризъм, организирана престъпност, преврати, принудителен клиентелизъм и вътрешен въоръжен конфликт. Малката държава не е изправена пред такъв екзистенциален проблем, какъвто би могъл да бъде нейното оцеляване, тъй като военната агресия не е толкова често явление, но рисковите фактори могат да ерозират нейната стабилност и да променят геополитическата ѝ ориентация. И ако тероризмът е дискусионно понятие, интерпретирано, съобразно геополитическия интерес, което по-скоро е претекст и оправдание за външнополитическите амбиции на големите държави, то инсценираните преврати в непокорни малки държави, с последващ вътрешен конфликт се очертават като съществена заплаха за тяхната сигурност. Няма да бъде пресилено, ако се каже, че сега фокусът на голямата стратегия се измества от традиционните отбранителни стратегии към стратегии от целия спектър на невоенната сила, което маркира пространството на тази тенденция.

Стратегиите скриване и търсене на подслон

Исторически обоснованите стратегии, които са и най-логичния избор на малките държави са неутралитет (скриване) и търсене на подслон. Тези две класически големи стратегии са продиктувани от неспособността на малките държави да се защитят от чужда агресия. Скриването се асоциира със самоизолацията на малката държава от международните отношения, като по този начин не превлича вниманието на големите геополитически играчи върху себе си. Неутралността като правна норма се легитимира с Хагските конвенции от 1907 г. От неутралните държави се очаква да бъдат безпристрастни към международните дела и да не се ангажират с пряко и непряко участие във войни, предоставяне на оръжие, територия и финансови средства на някоя от страните при военен конфликт. Неутралитетът като голяма стратегия за пръв път е формулиран през XIX в., когато се появява националната държава, за да може тя да остане встрани от сътресенията, причинени от сблъсъка на великите сили и точно с тяхната благословията в сърцето на Европа се появяват няколко малки държави като неутрални територии. Неутралният статут на малката държава се определя от големите държави. Една малка държава е толкова неутрална, колкото я признават за такава великите сили и колкото уважават неутралитета ѝ. Австрия зачита швейцарския неутралитет от 1815 г., за да попречи на Франция да присъедини швейцарските територии, като по този начин поддържа баланса на силите, установен с Виенския конгрес. Швейцария получава такъв статут заради геостратегическото си местоположение да бъде в сърцето на Европа, разположена в най-високата планина на континента и без излаз на море. От една страна тя служи като буфер на европейските империи, а от друга това я прави идеално място за съхранение на парите на най-богатите хора през XIX в. Не случайно това е страната с най-много банки на глава от населението в света. Този специален статут ѝ гарантира суверенитета и териториалната цялост. Въпреки това, че Европа беше арена на две световни войни, които опустошиха целия континет, Швейцария остана незасегната. Дори Хитлер не си позволи да я завладее. Неутралитетът през годините еволюира от чисто пасивна към активна стратегия и ако първоначално целта е била малката държавата да остане извън полезрението на големите, то в последствие тя вече се опитва да използва статута си като основа за влияние върху политиката на великите сили. Като пример може да се посочи Движението на необвързаните страни и активността на някои от тях в ООН за преодоляване на неравенството между развитите и развиващите се страни, гарантиране на националната независимост и суверенитет, борбата им срещу неоколониализма, расизма и всички форми на чужда агресия, вмешателство или хегемония, както и посредническата им роля за преодоляването на кризата в отношенията между Изтока и Запада.

Неутралните страни са част от голямата стратегия на големите държави да изпълняват ролята и на буфери между тях. Така на историческата сцена се появява Белгия, която още със създаването си през 1839 г. получава неутралитет и служи като буферна държава между три империи – Британската, Френската и Германската. Този статут се запазва до 1914 г., когато е нападната от Германия, което показва колко крехък може да бъде неутралитетът, когато големите държави не го зачитат. Буферните държави са преживели различна съдба, но в повечето случаи големите им съседи имат интерес да запазят териториалната им цялост, която използват за времепространство при евентуална агресия. Една от интерпретациите на Бжежински за ролята на буферната държава е да разкъсва връзката между нейните големи съседи, като по този начин не им позволява да генерират по-голяма мощ, като резултат на провалено сътрудничество, което е от полза на четвърта страна. Класически пример за това е Полша, която се явява пречка за съчетаване на ресурсите на Русия с технологиите на Германия като ползите се реализират от САЩ. Възползвайки се от външнополитическите усилия на САЩ да не допусне създаването на руско-германски геополитически субект, Полша успява да натрупа девиденти от статута си на буфер. В международните отношения обаче, освен мед има и жило. Ето защо, буферните държави поемат и определени рискове. Най-големият риск пред, който са изправени е война на тяхна територия. При агресия буферната държава става обикновено място на бойни действия. Поради тази причина, оцеляването ѝ е потенциално заплашено от мощните ѝ съседи.

Алтернатива на скриването е търсенето на подслон. Класическият начин за реализиране на стратегията търсене на подслон е участие в съюз, начело на който стои голяма държава. Съюзът осигурява защита на малката държава от военна интервенция, като ѝ позволява да постигне военностратегическите си цели и интереси. Създаването на подобни съюзи винаги са свързани с известни компромиси, скрепени с мълчаливо съгласие. Малката държава влиза в него с ясното съзнание, че трябва да се раздели с част от суверенитета си. Голямата държава с ангажимента си да гарантира сигурността на малката държава разширява влиянието си в нея, като не позволява други големи държави да правят същото в протектората ѝ. Протекцията включва още контрол върху външната ѝ политика и поддържане на определена геополитическата ориентация. Веднъж попаднала в нейната сфера на влияние малката страна съблюдава външнополитическият ѝ курс да не излезе от начертаната линия на външнополитическо поведение. Пред малката държава има известен риск да бъде изоставена от по-големите съюзници, ако не участва активно в подкрепа на членовете на съюза в даден конфликт или да не ѝ бъде позволено да напусне съюза, ако тя сметне, че няма полза от него. Тези съюзи по дефиниция са асиметрични и субектите в тях не са равнопоставени. Големите и малките страни преследват различни, а в повечето случаи и противоположни цели. Малките държави членуват в съюза, за получаване на сигурност и за запазване на статуквото, а големите държави за разширяване на влиянието и промяна на статуквото. Водещата държава в съюза не е склонна да зачита интересите на малките държави, което много затруднява правенето на големи стратегии. Малката държава постига голямата си стратегия само, когато има съвпадение на интереси между големия и малкия съюзник. Съвпадението на интересите на малката държава с интересите на голямата е най-важната предпоставка за формиране на голямата стратегия на малката държава. Понякога малките държави използват съюзническите си отношения с големи държави не само да получат закрила, но и да подхранят външнополитическите си амбиции, когато имат аспирации към чужди територии. В този случай голямата държава позволява на малката и тя да има национални интереси ( да не забравяме как Хилари Клинтън беше казала, че право на национални интереси имат само САЩ), и я възнаграждава заради надеждното ѝ партньорство, най-малкото с малчаливата си подкрепа за някои нейни нарушения на международни право. Поради тази причина, Турция си позволява да нарушава суверенитета на Сирия и Ирак, когато сметне за необходимо, без да има съответната реакция от международната общественост, активирана от медийна истерия, позната ни при други подобни случаи. Осъзнали своята геостратегическа важност, някои малки страни си поставят амбициозни цели, вградени в големи стратегии за присъединяване на чужди територии. Ярък пример в това отношение са Полша и Румъния, които имат претенции към територии в Украйна и Молдова. Съвпадението на интереси или отсъствие на противоречия в интересите между малките и големите държави дава зелена светлина за промяна на геополитическото статукво в полза на малките държави, като награда за тяхната лойалност. Асиметричните съюзи раждат различни форми на сътрудничество между участниците в тях, като платформа за изграждане на големи стратегии. Една от често срещаните форми на сътрудничество е прокси съюз, в който голямата страна е принципал, а малката прокси. Доброволното приемане на ролята на прокси от малката държава е цената, която трябва да плати в преследването на голямата си стратегия. При този особен случай, голямата държава, за да отслаби геополитическия си противник засилва военната и икономическа мощ на заместителя (проксито), като от потенциална жертва го превръща в хищник.

Геостратегическо място

Геостратегическото място е много силен фактор, който определя избора и приложимостта на голямата стратегия от малките държави. „Географията е присъда“ - казва Наполеон. Политикогеографските ключови пространства с всичките си компоненти дават военностратегически, политически и икономически предимства. Те имат изключително влияние върху световната търговия, преноса на суровини, ресурси и комуникации. Някои от тези ключови пространства попадат в жизнените интереси на глобалните играчи, а малките държави, които екзистенциално се намират на места, с важно геостратегическо регионално и световно значение, по-често са страдат, отколкото получават ползи. От гледна точка на това, страните, които са разположени върху тези пространства са лишени от правото си на избор да получат статут на неутрална държава, тъй като те са арена, където се пресичат интересите на глобални и регионални играчи. Поради тази причина, статут на неутрални държави са получили онези страни, които не са интересни на великите сили от геостратегическа гледна точка. Това са държави, които са разположени встрани от важни транспортни коридори, бедни на природни ресурси и през които не преминава стратегическа енергийна, комуникационна и информационна инфраструктура. Страните с важно геостратегическо значение за глобалните играчи са ухажвани да бъдат приобщени към тяхната сфера на влияние, с обещания за гарантиране на сигурността и отбраната. Единствената възможна голяма стратегия на посочените държави е подслон. Предоставянето на подслон не дава категоричен отговор на въпроса за ползите и вредите от сътрудничеството межди субектите в съюза. Големите държави засилват влиянието си в подопечните им малки държави, но ограничават влиянието на другите големи играчи върху тях. В повечето случаи вредите за закриляната страна са по-големи от ползите. Всъщност, има само една единствена полза и тя е защита от външна военна интервенция. Голямата страна не е в състояние да гарантира сигурността на подопечната държава от хибридна и информационна война, в цялото й разнообразие - от зловредна пропаганда до кибератаки, от външно инспирирани преврати, от тероризъм, от преднамерен миграционен натиск, от целия диапазон глобални кризи, като започнем с финансовите и свършим с пандемичните. Вредите за малката държава биха могли да бъдат в политическата, икономическата, социалната и в още няколко други области. Ограничаване на конкурентите означава лишаване на икономиката от изгодни сделки, без да говорим, че са нарушени принципите на пазарната икономика, което може да окаже влияние върху икономическия растеж и благосъстоянието на гражданите, а засилено влияние в политическата сфера означава ерозия на суверенитета и увеличаване на зависимостта. Христоматиен пример в това отношение е оказания натиск от американското правителство върху държавите от ЕС да се откажат от изгодните директни сделки с руски природни ресурси и да бъдат насочени към техни или други, с неясни собственици, които са неколкократно по-скъпи.

Воля и смелост на държавното ръководство

Постигане на целите на голямата стратегия „подслон“, като избор на малката държава е много трудно не само заради ограничените ресурси, но и заради ограничения суверенитет от принципала в съюза. Контролът на съюзната малка държава се осъществява от голямата, обикновено чрез конформистки правителства, а конформизмът е възпрепятстващ фактор на голямата стратегия на малката държава. Нейната външна политика нарочно е съобразена с външнополитическия курс на водещата страна, което не винаги съвпада с националния ѝ интерес. От тази гледна точка, най-голямото предизвикателство за правителството на малката държава е преследването на националната цел и идеал, когато са в конфликт с геополитическите амбиции на голямата държава. При това положение, реализирането на голямата стратегия на малката държава може да се осъществи само, когато правителството прояви воля и смелост да отстоява националните интереси, въпреки натиска, на който ще бъде подложено. От правителството на малката държава се изисква да бъде много по-изкусно в дипломацията и много по-твърдо в отстояването на позицията, за да бъде убедена голямата държава да признае нейното право на собствени интереси. Малката държава периодично трябва да напомня на голямата, че слънцето свети за всички. Това изисква невероятна смелост и готовност за саможертва от нейното държавното ръководство. То трябва да подходи с ловкостта на въжеиграч, за да може да лавира между глобалните и регионални сили, като си оставя отворени врати навсякъде. Малката държава може да приложи своята голяма стратегия само след диверсификация на геостратегическите партньори и икономическите субекти. В световната история има редица примери за успешно приложена голяма стратегия от малка държава. Правителството на Унгария елегантно обясни на водещата страна в съюза, че нямат съвпадение на националните интереси и затова няма да я следва във външнополитическия й курс. Турция провежда голямата си стратегия, без да се интересува от „съюзната солидарност“, скрепена върху основната геополитическа линия на водещата страна. Българското държавно ръководство в лицето на изпълнителната и законодателната власт прояви твърдост при отстояването на националния интерес в Република Северна Макаедония и при отхвърлянето на Истанбулската конвенция, въпреки нечувания натиск върху него от съюзните държави.

Голямата стратегия на малките държави в многополюсния свят

Трансформацията на света от еднополюсен в многополюсен, отваря нови възможности пред малките държави за голяма стратегия. Установяването на новия световен ред ще стане с преформатиране на сфери на влияние и преконфигуриране на политически и военни съюзи. Това ще разнообрази геополитическия избор на малките държави, които ще бъдат ухажвани от новопоявилите се центрове на глобалната власт, за да ги привлекат в тяхната орбита. От друга страна, водещите държави, които досега са осигурявали подслон, ще зачитат в много по-голяма степен националните интереси на малките държави, за да ги задържат в тяхната сфера на влияние. В многополюсния свят малките държави няма да бъдат така зависими от големите, както при еднополюсния, защото ще имат диверсификация на геополитическите и геостратегическите партньори. Ако някоя от големите държави, в чийто кръг гравитират, не удовлетворява голямата им стратегия ще могат да намерят подслон при друга голяма държава. Това ще принуди големите държави коренно да променят отношението си към малките страни. Ако досега външната им политика е била предимно силова, като остатъци от Студената война и Еднополюсния модел, сега ще се наложи да изместят акцента към политика на меката сила и дипломатически компромиси, от което могат да се възползват малките държави.

Източник: Фейсбук