От лозунгите на нашите политици за вътрешна употреба разумът бяга

Симеон Николов

В дискусиите между политическите сили в България за предоставяне на военна помощ на Украйна използваните аргументи, доколкото ги има, се отличават с популизъм, дефицит на експертиза или и двете.

Това не само пречи да се стигне до реалистични решения по материалния израз на необходимата българска подкрепа, а рискува да ни донесе някои фатални липси в собствените отбранителни способности в случай на разрастване на войната. Извличането на временни евтини политически дивиденти по тясно партийни съображения е показател за незрялост и безотговорност.

Войната в Украйна навлезе в нов етап. Сега е необходимо страната да  постигне технологично превъзходство, което е възможно с тактически ракетни комплекси, както и със значителен брой щурмова авиация – както самолети, така и хеликоптери. През този месец предстои доставянето от САЩ на усъвършенстваните зенитни ракети със среден обсег NASAM. Ефективна се оказа предоставената от САЩ система HIMARS. България не разполага с такива високотехнологични въоръжения. Исканията на украинската страна например за системите С–300 са неизпълними. Достатъчно ясно беше обяснено от министъра на отбраната, че не можем да оголим защитата на София и АЕЦ Козлодуй. Към това може само да се добави, че който си го позволи, на следващия ден би трябвало да стане клиент на прокуратурата. Коментарите на някои български политици, че можем да предоставим останалите няколко самолета МиГ–29, са безотговорни, защото макар и с още малък остатъчен ресурс, са единствените изпълняващи мисията „Еърполисинг“ в системата на НАТО. Дори и да поискаме съюзниците ни да поемат тази роля, това се заплаща. По важното е, че ще загубим най–ценното, летците, а подготовката на един пилот струва 2,5 милиона.

Тезата, че старите руски системи за противовъздушна отбрана и самолети биха могли да бъдат заменени от модерни такива от страни–членки на НАТО е приемлива само на теория, пък и сме закъснели.

Първо, възможностите на западните страни за предоставяне на въоръжение и боеприпаси започнаха да се изчерпват, а и никога те не са желали да извадят такова въоръжение от армиите си. Страни като Испания например пък въобще отказаха да изпратят танкове. САЩ предоставиха само десетина системи „Patriot“, въпреки че имат няколко стотин. Често се дава за пример Словакия, която предаде на Украйна своите С–300, но разположените на тяхно място „Patriot“ не са придобити от нея и по всяко време могат да бъдат изтеглени, особено във време на война.

Второ, самите страни, притежаващи и произвеждащи модерно въоръжение вече се тревожат, че за производството на бойната техника и боеприпаси, от които се лишиха за да ги предоставят на Украйна, са необходими 1 до 2 години за да бъдат произведени нови такива. Франция би могла да възстанови предадените на Украйна 18 самоходни оръдия „Цезар“ за 1,5 години. Производителите на ракети и дронове се нуждаят от 2 години.  Подготовката дори на старо въоръжение изисква време: Германия обеща на Словакия оше през юли 15 танка „Леопард“ срещу 30 руски танка за Украйна, но се оказа, че първият такъв евентуално ще пристигне в началото на 2023 г.

Трето, ЕС изчерпа средствата от „Европейския фонд за мир“, възлизащи на 5,7 млрд евро, от които се финансираха досега доставките на въоръжение за Украйна. Полша успя да привлече 46% от цялата сума. Реалното състояние силно разочарова останалите страни. Но и дори и самата Полша ще получи част от изразходваните средства едва след години. Къде е България тук? Закъсняла е, но и няма какво да предложи. Може само да отчете, като всяка страна–член на ЕС, че формално има финансов дял във фонда и това е все пак известен принос.

При тези реалности, как си представят вносителите на предложенията за военна помощ  да предоставим въоръжение на Украйна и „заместването“ му с по–модерно оръжие?

Предоставянето на въоръжение не би въвлякло България директно във войната, но намесата на някои от съюзниците  ни вече стана толкова дълбока, че са пред прага да бъдат обявени като участници в конфликта, от там ще последва и подобно обвинение към Алианса, част от който сме и ние.

Казусът има и морална страна. Всяко удължаване на войната води до стремглавото ни приближаване до Трета световна война, която неизбежно ще прерасне в ядрена. Повече оръжие означава повече човешки жертви сред принудително мобилизираните украинци, чийто деца виждаме и в България. И най–тревожното, когато някои български политици говорят за „морални ценности“: в многословните им приказки напълно липсват две думички– преговори и мир. Никакви предложения, никакви инициативи, освен да дадем оръжия. Неспособност на българския "елит" да осъзнае и формулира българския интерес. Когато избухват само сърдити лозунги, тогава разумът бяга.

Далеч по–разумно щеше да бъде Народното събрание да се обедини по няколко точки в една декларация, които съответстват на скромните ни, но реални възможности: Първо, България е доставяла и продължава да доставя за Украйна военна продукция от българската отбранителна индустрия. Второ, България е готова да проведе обучение на украински военни. Трето, България дава своя принос в реализация плановете на НАТО по укрепване на източния му фланг.