Българите и корабите в Северното черноморие. Ковачницата на българския елит

Проф. Румяна Миихнева

При преброяването през 2001 година в град Николаев на 3–то място по численост са българите, традиционно населяващи Северното Черноморие и Приазовието. Най-много живеят в бившето с. Терновка, днес квартал на Николаев.

От завладяването на Херсон преди месец градът е сериозна пречка по пътя на руското напредване на Запад към Одеса и границата с Молдова (Приднестровието). По тази причина следя внимателно събитията, които се случват в тази част на близо 4 000 километровия фронт, наричан с евфемизма "линия на съприкосновението".

Николаев е един от знаковите исторически градове на Руската империя в Черноморието. Градът е основан от известния Григорий Потьомкин през 1789 г. като корабостроителен център и до днес остава такъв, което определя и военното му значение. Градът е разположен на територия, която е оградена от реките Ингул и Южен Буг и Черно море. Той е бил любимото дете на княз Потьомкин-Таврически и с претенциите да стане „южната столица“ на Русия. По-късно първенството в съревнованието за главен руски порт е отстъпено на Одеса. Николаев се превръща в град- корабостроителница, люлка на Черноморския флот, град на занаятчиите, един от центровете на корабостроенето в Русия, а след това и в Съветския съюз. През последните 30-тина години украинските власти положиха доста усилия, за да му я отнемат.

Интензивното заселване на Николаевския полуостров започва през последната четвърт на 18 век след поетапното присъединяване на Северното Черноморие към земите на Руската империя. Преди градът да получи официален статут, той се наричаше доста скромно - "корабостроителницата на Ингул". Самото място на корабостроителницата било при вливането на река Ингул в Буг, малко преди неговата делта, по скоро естуар - дълбокото фуниеобразно устие на река, което се влива в океан или морето. Датата 27 април 1789 г. се счита за ден на основаване на Новата корабостроителница, която по-късно става Николаев. Тази дата е вписана в документ на княз Потьомкин-Таврически: "Започнете корабостроителница на Ингул“. Селището получава името си след превземането на Очаков от Александър Суровов, което съвпада с Никулден 1788 г. Така новият град е кръстен на Св. Николай, един от най-почитаните православни светци - покровител на моряците и рибарите: първата църква (1790) и първият кораб, носят неговото име. Става дума за 46-пушечната фрегата „Свети Никола”, който е пусната на вода през август. Година по-късно при нос Калиакра фрегатата получава първото си бойно кръщение. Битката при нос Калиакра е последната морска битка от Руско-турската война от 1787-1792 г. Тя се провежда на 11 август 1791 г. край днешния български бряг. Руската флотилия, която е под командването на Фьодор Ушаков и се състои от 15 бойни кораба и 2 фрегати (990 оръдия) и някои малки кораба. Тя отплава от Севастопол на 8 август. Към обяд на 11 август срещат османско-алжирската флотилия под командването на Хюсеин паша. Ескадрата напредва в боен ред от три колони. При вида на руските кораби Саид Али, командващият алжирските кораби, вдига котвата и отплава към Цариград, следван от Хюсеин паша. Руснаците тогава се обръщат на юг по курс изток-юг-изток построени в линия. Саид Али на предната линия се опитва да измами авангарда на руснаците, но Ушаков го атакува, когато останалата част от руската флотилия наближава. Това става в 16:45 ч. Постепенно турците се обръщат на юг и, когато спусналата се нощ слага край на битката в 20:30, те напускат залива и се насочват към Босфора. Това построяването и маневрите на руската флотилия минимизира загубите (17 убити и 28 ранени, а корабът „Св. Александър Невски“ е повреден). Като тактика на морски бой този подход е възприета от адмирал Нелсън в хода на известната битка при Нил (1798), а в последствие и в битката при Трафалгар (1805).

Животът на града е изцяло подчинен на корабостроенето и флота. Почти сто години тук се намира щабът на Черноморския флот. Както вече споменах на 21 юли 1788 г. по заповед на Екатеринославския генерал-губернатор Г. А. Потьомкин в устието на река Ингул е положена първата държавна корабостроителница на Черно море. Това е и годината на създаването на Николаевското адмиралтейство. “Адмиралтейство расположено по обоимъ берегамъ Ингула. Главнейшія зданія распорложились на левомъ берегу Въ управленіе флотомъ Адмирала Лазарева все адмиралтейство по обеимъ сторонамъ реки огорожено стеною изъ тесаного камня, самой чистой работы, съ пилястрами; оконечности стены продолжены въ реку до глубины непроходимой для человека. Главный входъ в Адмиралтейство съ южной стороны: при входе на право помещается дежурный советникъ адмиралтейства, на лево гауптвахта, на которой содержится постоянный араулъ, далее, на лево, следуютъ громадныя, красивой архитектуры, зданія экипажескихъ и провіантскихъ магазиновъ, литейный заводъ, предъ которымъ устроенъ красивый бассейнъ, какъ для завода, такъ равно для поливки деревьевъ и на случай пожара. На право - красиво построенный павильенъ, - модельная обращающая на себя внімание превосходную коллекцію моделей всехъ судовъ построенныхъ въ Николаеве, въ масштабе 1 дюймъ за футъ”. Тъй като Адмиралтейството се намира на разстояние 60 км от устието на Южен Буг, то се превръща в добре защитена база за строителство и ремонт на военни кораби на Черноморския флот на Руската империя. Първият началник на Адмиралтейството е назначен за бригаден и главен щернкригс-комисар М. Л. Фалеев. С Николаев са свързани имената на изключителни военноморски командири Ф. Ф. Ушаков, П. С. Нахимов, В. А. Корнилов, А. С. Грейг, Ф. Ф. Белингсхаузен, М. Л. Лазарев, Г. И. Бутаков.

От времето на пускането на вода на „Свети Николай” в корабостроителниците на града, а днес те са три, са построени повече от две хиляди кораби и плавателни съдове, включително фрегати, бойни кораби, разрушители, подводници и др. Николаев е един от двата града в света, където се строят тежки самолетоносачи. В сегашната ситуация това и определя огромната му стратегическа значимост и създадената отбрана.

Откриването на търговско пристанище в града през 1862 г. дава тласък за по-нататъшното развитие на Николаев. Този факт е отразен в герба на града, който е одобрен през 1883 г. и възстановен през 1997 г. И така, в проекта „Бележки за герба на военно-пристанищния град Николаев“ изпълняващият длъжността началник на гербовия отдел на отдела по хералдика на Сената заяви: „Тъй като град Николаев е едно от главните пристанища на Южна Русия, оставяйки митрата и жезъла, предполагам да изобразя в герба на този град, освен това и кораб. Още в края на ХІХ век. Пристанището Николаев се нарежда на трето място след Санкт Петербург и Одеса по търговия с чужбина, а по износ на зърно, който се доставя от степните провинции, е на първо място в страната. Самият Николаев се превръща в голям индустриален център.

Бурите на историята не подминават Николаев. В октомврийските дни на 1917 г. го наричат ​​„червеният Питер на Украйна“. През 1918 г. градът за първи път преживява окупация от чужди войски. През 1920 г. тук окончателно е установена съветската власт. По време на Втората световна война Николаев е окупиран от нацистките нашественици почти три години. Но нито един кораб, благодарение на действията на нелегалните групи в града, саботажни и разузнавателни, не напуска порта. В хода на операцията по освобождаването на Николаев, пристанището и съоръженията му са спасени от през март 1944 г. от 68 парашутисти под командването на К.Ф. Олшански. Десантиците удържат близо две денонощия сами позициите си до идването на основните сили. За подвига им всички участници в операцията посмъртно, а и 11 останали живи са наградени със звездата "Герой на СССР" - единствен случай в историята.

С историята на Николаев са свързани имената на много исторически личности от руската история - адмирал Грейг и М. П. Лазарев, откривателят на Антарктида, Ф. Ф. Белингсхаузен и създателят на тактиката на бронирания флот, адмирал Г. И. Бутаков, героите от отбраната на Севастопол по време на Кримската война, адмирали П. С. Нахимов и В. А. Корнилов, съставители на „Атлас на Черно море“ братя М. П. и Е.П. Манганари и авторът на 4-томното издание „Легенда за руската земя“ генерал-майор А.Д. Нечволодов, член-кореспондента на Академията на науките в Санкт Петербург, първият директор на първата Николаевска обсерватория в Южна Украйна К.Х.Кнорре и създателят на първата в света офшорна газотурбинна централа С.Д.Колосов. Именно в Николаев В.И. Дал, докато е на военна служба, започва да създава „Тълковен речник на живия великоруски език“ (“Толкового словаря живого великорусского языка”). Тук, в Николаев, основателят на руската епидемиология, член на 12 западноевропейски академии и научни дружества, Д. С. Самойлович (Сущински), завършва фундаменталната си научна работа, а професор М. Г. Ливанов - първото училище по практическо земеделие в страната. Николаев даде първия опит в политическата борба на Л.Д. Троцки (Бронщайн). Градът е посетен от П.И.Сумароков, А.С.Пушкин, А.М.Горький, В.В.Маяковский, Н.А.Римський - Корсаков и др. В Николаев е написана и първата книга за историята на украинския народ – „История на Украйна-Русь”. Негов автор е Н. Н. Аркас. Роден в Николаев, народен артист на СССР Божий М. М., изключителен астроном, академик Ф. А. Бредихин, изследовател на Арктика Г. Л. Брусилов, известен учен в областта на железопътния транспорт академик В. Н. и изобретател С. О. Макаров.

Град, който е посветил живота си на корабостроенето, не може да не бъде романтик. Ето защо не е изненадващо, че първият голям морски проход е извършен от николаевците още през 1848 г. Тогава адмиралската яхта „Ореанда” потегля от града обикаля около Европа и достига до Кронщат и, след като спечели главната награда на ветроходните състезания, се върна по същия начин. На друга яхта - „Икар“, проектирана и построена от студенти и служители на Николаевския корабостроителен институт (Николаевски държавен технически университет на името на С. О. Макаров), екипът на Николаев от 7 души (капитан - почетен гражданин на Николаев Б. С. Немиров) за първи път в Украйна през 1987 г. обиколи света.

Още един момент свързва града с историята на българите - през 1867 г. е открито училище за децата на имигранти от балканските страни с цел образованието на бъдещ политически елит на Балканите. Южнославянският пансион (на руски: Южнославянский пансион) е специално училище в Руската империя, съществувало в края на 19 век в украинския гр. Николаев и в белоруския гр. Дрогичин. Той е открит с императорска заповед от 10 февруари 1867 г. Ръководител на пансиона е Тодор Минков (1830-1906). Закрит в 1892 г., открит в гр. Дрогичин в 1893 и закрит в 1906 г. Целта на училището е да обучава елита на балканските славянски нации – българи, сърби, черногорци. В пансиона се учат много бъдещи български известни революционери и политически дейци:

Генерал Симеон Ванков, писателят Георги Стаматов, революционерът Панайот Волов, писателят Алеко Константинов, съпругата на Петко Каравелов Екатерина Каравелова, революционерът Михаил Греков, бъдещия социалист Георги Кирков и други. Историята на пансиона и ролята на русенеца Тодор Минков са подборно изследвани в последните години от наш сънародник историк и преподавател в местния университет Владимир Гъмза. Както той пише Историята на пансиона включва два периода: основния, продължил 25 години, в южноукраинския град Николаев (1867 г. – 1892 г.) и белоруския (1894 г. – 1906 г.) в родовото имение на Минкови в Гродненската губерния, като подготвителен клас за военни корпуси. Тодор Минков без прекъсване ръководи учебно-възпитателното заведение до края на живота си.

Няколко години след откриването му Южнославянският пансион вече е средище, популярно по целия Балкански полуостров. Съставът на неговите възпитаниците е мултиетнически, но единен в принадлежността си към православното вероизповедание. Там се възпитават българи, сърби, черногорци, украинци, руснаци, молдовци, гърци, чехи и дори православни араби. Абсолютно мнозинство (близо 80 процента от общо 800-те ученици) в пансиона са били българи от различни градове и села в българските земи, а също от Цариград, Одрин, Браила, Букурещ, Галац, Тулча и Албания. В пансиона се възпитавали деца и от българските колонии в Русия. Тодор Минков успешно интегрира пансиона в обединение, включващо две средни общообразователни заведения – местната гимназия и реалното училище, а по-преди това и основното градско (така наречено уездно) училище.

Пансионът на Минков става ковачница на българския елит през втората половина на XIX век. Като социална микросистема той осигурява условия за младите българите от различни краища да се интегрират помежду си и да укрепят националното си самосъзнание. След завършването на пансиона възпитаниците тръгват по различни пътища, понякога заемат противоположни страни на политическите фронтове в родината си и извън нейните предели, но почти всичките остават патриоти, радеещи за България, и формират една забележителна част от националната интелигенция.

Както вече споменах българите в Николаев живеят най-вече в р-н Централен, където някога е било землището на село Терновка. То е основано в зората на възникване на града през 1794 г. като селище на турски военнопленници, станали поданици на Руската империя, но малко по-късно те се изселват в Крим. През 1802 г. на тяхно място се заселват българи от Османската империя, повечето бежанци от Малко Търновско. Част от градската агломерация селото става през 1949 г. Кварталът е на 8 км. северно от центъра на града, на десния бряг на река Ингул. Близо 1/3 от 10 хиляди жители са български произход. В квартала е работело до скоро българско училище, културно дружество, библиотека и музей на българската култура.