Контравъпросите на един интервюиран и предупрежденията му за газта, войната, отговорността, омразата и цената
Иво Христов
Разбира се, че можем да живеем без руски газ. Въпросът е на каква цена. Нека първо видим как, откъде, в какъв срок, с какъв ритъм и на каква цена бихме получавали газа, договарян от Кирил Петков по време на посещението му в САЩ. Трудно ми е да повярвам, че геополитиката може да отмени географията.
Да вземем предвид дистанцията, от която ще трябва получаваме този газ, пътните разходи, разходите по втечняване и газифициране. Трудно ще излезе това уравнение. Да оставим настрана, че към схемата се появява и посредник.
Откакто Радев е президент, съм чул по негов адрес обвинения, че е „руски наместник“, след това - че е „триморец“ и „американски генерал“. Напоследък тези две тези съжителстват и се сменят от сутрин до пладне. Не им обръщам особено внимание. Това са пропагандните тези на враждебните към президента политически сили, които не проявяват кой знае какво въображение и даже нямат грижа да ги направят правдоподобни.
Президентът се придържа към една абсолютно реалистична линия на невъвличане на България във войната.
Налице е организирана и омерзителна кампания, целяща да дамгоса всеки трезвомислещ човек, враг на войната, миролюбец, като враг на демокрацията и враг на Европа. Нима е необходимо Путин да каже на някого, че трябва да е срещу войната, защото той няма да се сети сам? Всеки нормален човек би желал близките му да са живи и здрави; домовете ни да останат цели.
Напълно в духа на Оруел, който казва: „Войната е мир“, в момента ни се внушава, че доставките на оръжие са проява на хуманност, а миролюбието е вид отклонение от демокрацията и патология.
Това може да платим скъпо. Още в деня, в който парламентът гласува военно-техническата помощ за Украйна, се стигна до сблъсъци по улиците на София. Оттогава навсякъде има напрежение. Това беше лесно предвидимо. Ясен е градусът на напрежение и екзалтация от двете страни. Ясно е, че зад всяка от страните стоят и външни сили.
Анализът на украинската война се свежда до упражнение по инфантилизъм в момента.
Ясно е, че агресорът е Русия, както и е истина, че жертвата е Украйна. В този анализ, обаче, липсва предисторията на конфликта. Липсват трети страни. Липсва позицията на САЩ.
Когато виждаме фланелката на Зеленски, продадена на търг в Лондон, Зеленски на наградите „Грами“, все пак си задаваме въпроса кой и защо устройва тази световна кампания по утвърждаване на украинската кауза.
Смущава ме позицията на западните съюзници, част от които сме и ние. На срещата в Рамщайн бе обявена война до победен край. Това значи, че колкото повече успява нашата стратегия, колкото повече Русия е на прага на поражението, толкова повече тя ще бъде изправена пред съдбовен избор да употреби или не ядрено оръжие. Имаме ли интерес от това? Лесно ли се постига победа над ядрена сила? На какво разчитаме, за да не употреби ядрено оръжие? Сами се поставяме на произвола на решението на Москва.
Никой не адвокатства на Путин, а отговорността за този конфликт ляга върху този, който е предприел първата стъпка. Така ще бъде записано в историята. Значи ли това, че България трябва да се саможертва за чужди интереси?
Очевидно е какви гигантски интереси са ангажирани в този конфликт. В Европа газовият пазар преминава от Русия към други доставчици. Това е многомилиарден пазар. Нефтеният пазар също. Трябва ли България да бъде на първа линия в конфликт, в чието разпалване не е участвала?
Абсурдно е съревнованието кой ще достави повече оръжие. Иронизира се позицията на тези, които се обявяват за невъвличане на България във войната; наричат я „снишаване“ - по аналогия със „снишаването“ на Тодор Живков. Всеки, който е чел бойния устав на българската армия, знае, че когато летят снаряди и куршуми, единственото правилно решение е да се снишиш. Нищо няма да постигнеш, ако се изложиш на куршумите.
Да не се опитваме да решаваме глобалните въпроси, като поканим кризата у нас. Ние трябва да имаме логично поведение, каквото президентът дефинира - да оказваме пълно хуманитарно съдействие на бедстващите, на хората, които пристигат в България и имат нужда от нашата помощ. Това е огромна роля. Но не е необходимо да се превръщаме в цел.
През 40-те години на миналия век цар Борис не праща войски на Източния фронт. Тогава го обвиняват, че не е направил точния цивилизационен избор. Проф. Цанков казва: „Как може такова нещо?!“ А днес всички благодарим за това решение. За разлика от унгарци, румънци и прочее, които са жертвали армиите си на Източния фронт.
Необходим е здрав разум, което не значи да сме враждебни към Европа или демокрацията, или да сме „путинисти“, както внушават пропагандистите. Да съхраним своята земя и инфраструктура, човешкия живот на българите.
Не съм от хората, които си обясняват подобна глобална криза с психическото състояние на някой от актьорите (що се отнася до психическото състояние на Владимир Путин). Очевидни са раздвижванията на световния петролен пазар. Става въпрос за глобално пренареждане на пластовете. В този смисъл, психиката на един човек може да бъде рисков фактор, но не може да бъде универсално обяснение.
Запис от интервю в предаването „Лице в лице“ по БТВ на 11.05.2022
|