|
Макрорегионалното сътрудничество в Черноморието: път към нормалност, икономически просперитет, взаимно доверие и сигурност
Радослав Деянов, д-р на ист. н.
Обстановката
Факторите на развитие в Черноморието[i] запазват своята динамика и многопосочност в началото на третото десетилетие на 21-я век. Те остават силно зависими от сложното географско положение на района. Той изглежда понастоящем като източна граница на европейската цивилизация, която функционира и като врата на многостранно влияние върху регионалното сътрудничество на черноморските държави.
В Черноморието продължават да се сблъскват амбиции и интереси от различно естество и обхват, вкл. геостратегически съперничества и двустранни конфликти. Това е пространство с определен дефицит на национална и регионална сигурност, вкл. наличието на няколко „замразени“ или „тлеещи“ военни конфрликти, но не до степен, която да може да блокира напълно обединяващия стремеж на всички черноморски страни към икономически просперитет. Във вихъра на политико‑икономическия динамизъм в използване на морето като обща жизнена среда тези държави продължават да търсят ефективни форми за двустранно и регионално сътрудничество. Черноморско-Каспийският регион е богат на природни ресурси, което открива перспективни възможности за икономическо взаимодействие. Това го превръща обаче и във фокус на геостратегическите стремежи на световните сили, всяка от които се стреми към по-голямо влияние в района.
В качествено нова фаза навлезе геостратегическото съперничество между САЩ и Русия в региона през последните две десетилетия, което има не само търговско-икономически, но и важни военно-политически измерения. Русия реагира остро на разширяването на НАТО към нейните граници и непрестанно търси възможности да неутрализира това, което Москва възприема като „сериозно нарастване на външната заплаха“ за националната й сигурност. Продължаващият конфликт в Украйна и особено промяната на държавната принадлежност на полуостров Крим през м. март 2014 г. се превърна в принципен международен проблем, генериращ напрежение между евроатлантическата общност и Русия [ii]. В тази сложна обстановка, САЩ залагат главно на военно-политическите методи на „общуване с Москва“ и активно насърчават укрепването на военно-отбранителния капацитет на натовските страни-членки по продължение на руските граници в Европа. Наред с това, Вашингтон развива процес на отслабване на ключови компоненти на следвоения международноправен ред, което разклаща досегашната стратегическа стабилност и уврежда на сигурността в цяла Европа. Денонсирането на руско-американския договор от 1987 г. за ракетите с малък и среден радиус на действие, например, открива възможност за нова надпревара в ядреното въоръжаване и възникването на опастност от война с непоправими поражения за цяла Европа. Засилените военни приготовления и маневри от двете страни, вкл. в Черно море, увеличават вероятността от случаен военен конфликт, който лесно може да прерастне в упостошителна ядрена война. Тази заплаха засяга пряко и страните в Черноморието.
От своя страна, Китай продължава усилията си за политико-икономическо проникване в европейския континент чрез последователни действия за реализиране на стратегическата си инициатива за възстановяване на древния „път на коприната“ от Азия към Европа. Предвижда се реализирането на пакет от мащабни инфраструктурни проекти в широк „териториален пояс“, пресичащ или заобикалящ откъм юг Черноморието, който открива нови възможности за изгодно сътрудничество в района. Противоборството за глобално икономическо лидерство между САЩ и Китай, вкл. по повод на избухналата пандемия с Ковид-19, допълнително подклажда напрежението на Балканите и в Черноморието. Турция също дава да се разбере, че се стреми към утвърждаването си като сравнително независим от САЩ и НАТО фактор на влияние върху проблемите на сигурността в широките пространства на Черно море и източното Средиземноморие. Възкръсват стари „отомански амбиции“ за величие на сегашните турски лидери, които водят страната към постепенното й превръщане в източник на заплаха, вкл. за черноморски страни от ЕС.
Перспективи за развитие
Курсът на САЩ към по-активно въвличане на България, Румъния и Гърция в проектите на НАТО за милитаризиране на района на Балканите и Черно море, към налагане на икономически санкции спрямо Русия, изострянето на отношенията на САЩ и водещи страни в ЕС с Турция, както и текущата обща борба с пандемията Ковид-19, определено не създават благоприятни условия за бърз напредък на двустанното и регионалното икономическо сътрудничество в района. Това затруднява и забавя хода на реализиране на отдавна започнати съвместни проекти от взаимен икономически интерес на черноморските страни. Страдат главно проекти за инфраструктурно и енергийно свързване на черноморски страни по направлението изток‑запад, вкл. от Каспийския район и Русия, чиято цел е да се съдейства за социално-икономическия им просперитет. Има срочна необходимост от регионално сътрудничество и в редица други направления от общ черноморски интерес.
Регионалното икономическо свързване на страните в Черноморието би било фактор на взаимна икономическа сигурност и стабилност, която може да се превърне в преграда и пред възникването на военен конфликт в района и за възстановяване на нормалността на международните отношения. Принципът е добре известен, например от печалната военна история на днешна Европа, – ако съседни страни развият трайни отношения на взаимоизгодна икономическа обвързаност (както напр. сега Франция и Германия в ЕС), това обективно би играло силно въздържаща роля срещу разрушаване на резултатите от съвместните им инвестиции чрез военен конфликт, а основите на мира биха станали много по-стабилни. Няма основание да се счита, че Черноморския регион не би могъл - в дългосрочен план - да се превърне в зона на траен мир, основан на съвместния просперитет на черноморските държави по пътя на взаимноизгодното им икономическо сътрудничество! С нищо рационално не могат да се оправдае също политика на дискриминиране на черноморските страни в осъществяване на суверенното им право да развиват взаимоизгодни форми на икономическо сътрудничество помежду си, вкл. чрез концепцията за „макрорегионално сътрудничество на ЕС“.
Форми на регионално сътрудничество
Единствената международно институционизирана форма на регионално сътрудничество в Черноморието засега остава Организацията за Черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС), в която членуват всички черноморски страни, а ЕС има статут на наблюдател. Тяхното почти тридесетгодишно сътрудничество в ОЧИС е родило редица конкретни проекти, които следва да бъдат реализирани от заинтересованите страни-членки, вкл. чрез преодоляване на възникналите конфликтни и финансови предизвикателства. Това ще продължи да създава усещане за „общност на икономическите интереси“ на тези страни в съвместното и отговорно използване на благата на черноморския воден басейн. Индиректно, работата на форумите на ОЧИС служи също за важни неофициални контакти и разговори между представители на онези черноморски държави, които са страни по „замръзнали“ или „тлеещи“ конфликти в Черноморието. Това обективно следва да помага за постепенно продоляване на факторите на неразбирателство.
В сегашната сложна обстановка на преобладаващо напрежение в Черноморието обаче постепенният „преход към нормалност в отношенията“ в субрегиона би могъл, на първо време, да се стимулира чрез осъществяване на издиганите от различни страни идеи за подобряване на „инфраструктурната свързаност“ в Източна Европа и за паралелно търсене на работещи форми за реализиране на идеята за „макрорегионална стратегия“ и конкретни политики на Европейския съюз (ЕС) за такова сътрудничество [iii] в Черноморието.
Водеща роля за приложение на макрорегионалната концепция на ЕС за многостранно сътрудничество в Черноморието са призвани да играят България и Румъния, които все още са единствените страни-членки на ЕС в този морски район. С подкрепата на Гърция, правителствата на двете страни следва да продължат да работят активно в институциите на ЕС за разработване в Европейската комисия (ЕК) и одобряване от Европейския Съвет на стратегия на ЕС за Черно море, което предполага оказване и на финансово-политическа подкрепа за съвместно разработени от страните-участнички проекти. Това би била качествено нова стъпка за трансформативно развитие на формите за сътрудничество, лансирани чрез инициативата на ЕС от 2007 г. за „Черноморска синергия“ непосредствено след приемането на България и Румъния в ЕС. Понастоящем, със съдействието на ЕС, черноморските страни постепенно развиват, с участието и на редица неправителствени институции, черноморското си сътрудничество [iv] в посока на изграждане на „синя икономика“, чийто начален фокус е върху морските изследвания и инновации, създаването на умения и професионални профили за рационално използване на морето, и екологическото опазване на морската среда.
Актуални общи проекти
Пример за позитивно развитие на регионалното икономическо сътрудничество в Източна Европа е също инициативата от 2016 г. за „трите морета“, която първоначално обхвана 12 страни‑членки на ЕС от регионите на Балтийско, Адриатическо и Черно море. Нейното осъществяване започна на среща на президентско равнище в Дубровник (2016 г.), последвана от организационно-политически срещи на същото равнище във Варшава (2017 г.), Букурещ (2018 г.), Любляна (2019 г.) и Талин (2020 г.). Инициативата за регионално сътрудничество в „триморието на Източна Европа“ предвижда задълбочаване на икономическата интеграция на страните-участнички чрез създаването на по-голяма свързаност по линията север–юг в областта на енергетиката, транспорта, комуникациите, информационните технологии и бизнеса. Целите на инициативата са: икономически растеж, получаване на инвестиции, енергийна сигурност, определена геополитическа сигурност, дигитална свързаност и борба с климатичните промени. Очаква се това да бъде постигнато чрез насърчаване на развитието на енергийната, транспортна и цифрова инфраструктура на участващите страни.
Политическата и финасовата подкрепа от САЩ на инициативата за „трите морета“ произтича от разбирането, че реализирането на предвидените проекти ще подобри комуникационната инфраструктура в Източна Европа по продължение на границата с Русия, което е в съзвучие с плановете на Вашингтон за укрепване на военния капацитет и способността за маневриране в натовските съюзници. Независимо от този геостратегически акцент обаче, предвиденото инфраструктурно развитие обективно може да съдейства за икономическо израстване на целия район, вкл. на Черноморието. Българските институции са предложили четири инфраструктурни проекти за финансиране в рамките на инициативата за трите морета - възстановяване на проектните параметри на ж.п. линия Русе-Варна, изграждане на тунел под прохода „Петрохан“, разширяване на газовото хранилище в с. Чирен, и изграждане на магистралата „Черно море“ (Варна-Бургас). На срещата в Букурещ бе проведен и първият бизнес-форум като платформа за споделяне на проекти от общ интерес. Подписана бе съвместна декларация за създаването на мрежа на търговско‑промишлените палати. По предложение на САЩ, на този форум бе стартирано „партньорство за трансатлантическо енергийно сътрудничество“ за разрастване на търговските доставки на втечнен газ от САЩ за Източна Европа. Това би съдействало за диверсифициране на източниците на газово снабдяване на тези страни. Създаден бе и Инвестиционен фонд за осъществяване на подготвяните проекти в района.
По време на председателството на инициативата за „трите морета“ през 2021 г. България ще има възможност да даде допълнителен тласък за придвижване на набелязаните проекти за взаимна свързаност. На срещата в Талин, президентът Румен Радев заяви, че България ще предложи включване на „образователната и научна свързаност“ като един от приоритетите на страните-участнички, които са държави със сходно историческо наследство и развитие. Това може да подпомогне „икономиката на бъдещето“ по пътя на изграждане на капацитет и контакти между млади научни екипи, организации и университети. Подобряването на инфраструктурната свързаност се разглежда не като самостоятелна цел, а като средство за достигането на „висок, устойчив икономически растеж и сходен жизнен стандарт с развитите европейски страни, базиран на ускорен преход към зелена и дигитална икономика“. България може да предложи да се разшири географският обхват на инициативата чрез включване на Гърция и Кипър. Това би добавило в предвидената инфраструктурна мрежа важни за България енергийни и транспортни трасета през българо‑гръцката граница, както и залежите на природен газ от акваторията около Кипър.
Форуми за неправителствено съдействие
Международната кръгла маса (София, 5 - 7 юни 2019 г.) на Черноморския институт[v] в Бургас също генерира определено развитие по някои въпроси на крайморското сътрудничество. Това бе форум за политици, дипломати, експерти, учени и представители на гражданските структури от европейски страни, които изложиха позиции и предложиха прагматични решения в тази област. Кръглата маса беше своеобразно продължение на дискусиите на два подобни международни експертно-политически форума[vi] във Варна (1915 г. и 1917 г.), които – при организационното съдействие на фондацията «Фрийдрих Еберт» - анализираха, с участието на редица депутати в Европейския парламент, идеята за изработване на стратегия на ЕС за макрорегионално сътрудничество в района на Черно море. На последния Варненски форум («Thinking Together») през м. май 2017 г. бе постигнат консенсус по параметрите на издигане и осъществяване на възможна инициатива в Съвета на ЕС по време на председателствата на България и Румъния през 2018 г. и 2019 г.. В този контекст, форумът оцени като „благоприятно за започване на работа по установяване на приложимостта на макро-регионална стратегия на ЕС за Черноморието“ актуалното заключение на Съвета на ЕС от 25 април 2017 г., че „Съветът остава отворен да разгледа всяка съгласувана и зряла инициатива от страни-членки на ЕС, изправени пред едни и същи предизвикателства в определен географски район, която е насочена към установяване на нова макро-регионална стратегия на ЕС”. Политическото ангажиране на правителството на България с въпроса за възобновяване на процеса на интегриране на Западните Балкани в ЕС обаче остави на по‑заден план идеята за официално лансиране на концепцията за макрорегионално сътрудничество в Черноморието под егидата на ЕС по време на българското председателство на Съвета на ЕС през първата половина на 2018 г.. Тази идея бе подета и придвижена напред – в една начална форма на «прагматично приложение», без ненужни процедурно-политически усложнения – от Румъния по време на нейното председателство в ЕС през първата половина на 2019 г.
В приетото «Заключение – Обръщение» участниците в кръглата маса на Черноморския институт[vii] посрещнаха с одобрение приемането (Букурещ, 21 май 2019 г.) от министрите на седем черноморски страни[viii] на съвместен документ, озаглавен „Общ дневен ред за Черно море“[ix]. Неговото разработване и одобрение бе резултат на оказаното от Европейската комисия (ЕК) експертно съдействие за реализиране на съответното предложение на черноморските страни в министерската им декларация от 31 май 2018 г. на тяхната среща в Бургас. С този документ бе решено по-нататъшното осъществяване и координиране на макрорегионалното сътрудничество в Черноморието концептуално да следва натрупания в ЕС моделен управленски опит в осъществяване на разработените стратегии и политики на ЕС в четири европейски макрорегиона[x], вкл. два с морски пространства[xi]. Това структурира макрорегионалното сътрудничество в района на Черно море по начин, който улеснява политическата, методологическата и финансовата помощ, която ЕС може да оказва за стимулиране на секторното сътрудничество на черноморските страни. Независимо от това дали и кога Съветът на ЕС ще одобри разработен в ЕК проект за „макрорегионална стратегия на ЕС“ за Черно море, приетите в Букурещ нови методи и форми на сътрудничество и неговото ефективно управление, на практика, превръщат Черноморието в своеобразен прототип на „макрорегион“ на ЕС, който добавя съществена социално-икономическа стойност[xii] към текущото сътрудничество в Черноморието.
Следва да се има предвид, че стратегията на ЕС за всеки макрорегион на Европа нормално се подготвя от Европейската комисия (ЕК) в консултации с локалните страни‑членки. Нейното практическо изпълнение включва и трети страни вън от ЕС, които понякога имат ключова роля за постигане на целите на това сътрудничество. По отношение на Черноморието, това са: (а) икономически и военно-стратегически важните за региона страни, вкл. Русия (напр. целта за завършване на т.н. „Балкански поток“ и създаване на български „енергиен хаб“ като инструмент за диверсификация на доставките) и Турция (напр. целта за контролиране на миграционния поток по суша и море, където ЕС има важна политическа роля); (б) Азербайджан, Армения и Грузия, през някои от които се планира да преминат енергийни канали от Евроазия към Европа, важни за диверсифициране на енергийните доставки за България; и (в) развитието на инфраструктурните проекти на стратегическата инициатива на Китай „Един пояс, един път“, в чието реализиране Пекин вече години наред инвестира активно.
Участниците в кръглата маса на Черноморския институт се обърнаха към Европейската комисия с призив да продължи да оказва подкрепа на регионалните страни в прилагане на принципите и методите на стратегическо макрорегионално сътрудничество в Черноморския регион, с оглед на тяхното мирно икономическо развитие и ефективно преодоляване на общите предизвикателства и рискове пред тях. Това би насърчило безпрепятствено търговско сътрудничество, енергийна диверсификация, гарантиране на енергийните доставки от всички възможни посоки, развитие на „синята икономика“, , безопасност на морските комуникации, разширяване на туристическата активност, деескалация на политическото напрежение и недопускане на опустошителен военен конфликт, регулиране на миграционния натиск, противодействие на терористични заплахи, пресичане на трансфера на наркотици, ефективна борба с климатичните промени, и адекватна екологическа защита на морските региони в Европа, вкл. в Черноморието. Става дума за сектори за сътрудничество от общ жизнен интерес за всички черноморски страни, чието развитие би укрепило връзките им и би създало климат на доверие. Търсеният дългосрочен ефект от такова сътрудничество са мирното социално-икономическо развитие и ефективно преодоляване на общите предизвикателства и рискове в Черноморието.
Съюзна солидарност и национални интереси
Продължават политическите опити по «партньорска линия» - както чрез ЕС, така и в НАТО - да се «възпира» естественият стремеж на демократична България да развива икономически изгодни форми на икономическо сътрудничество в Черноморието. За целта се използват едностранно налаганите от САЩ санкции, прокарвани - чрез двустранен натиск и лобистко политическо въздействие в Брюксел. Оказва се и целенасочен натиск на двустранна основа за въвличане на България в изпълнението на твърде провокативни военни планове на САЩ по линията на НАТО. Съществуват обаче аргументи, с които биха могли да бъдат защитени по-добре интересите на националната сигурност на България по пътя на по-рационален подход към възникващите заплахи за нейната външна сигурност:
▪ Перспективите за благоприятно развитие в областта на геостратегическото съперничество между САЩ и Русия в началото на третото десетилятие на 21-век остават неясни. Не е изключено продължаващите военни приготовления от двете страни да доведат до военен конфликт, който лесно би могъл да се превърне в локална ядрена война в Черноморието и да обхване Европа. Такава война би имала унищожителен характер за европейската територия и цивилизация и никога не би трябвало да бъде водена! Такова развитие пряко засяга стратегическата сигурност и шансовете за оцеляване на България като черноморска държава в ЕС.
▪ Предвид на това, приносът на България към укрепване на собствения й военен потенциал, а и на цялостния военен капацитет на НАТО в Черноморието, следва да се ограничи до форми и методи, които не изискват разполагане на българска територия на значими количества чуждестранни войски и нападателни въоръжения. Такива действия биха могли да породят военна необходимост за Русия – при сериозно международно напрежение или дори военен конфликт - да нанесе ответен ядрен удар срещу нашата страна. При очертаващите се конвенционални военни предимства на НАТО в Източна Европа, Много вероятно става Русия да приложи тактика на «ядрено възпиране» чрез заплаха да употреби първа ядрено оръжие за отблъскване на конвенционално нападение от НАТО. Ето защо, приоритет следва да се даде на непровокативните методи и форми на взаимодействие между САЩ и Русия, вкл. по линия на НАТО. Необходимо и рационално е да се следва един по-сдържан подход към укрепване на военния капацитет на НАТО за съпротива спрямо външна агресия срещу Източна Европа.
▪ В това отношение, необходимо е да се отчита и открито да се подчертава, че рисковете и факторите за гарантиране на националната сигурност на отделните страни-членки на ЕС (а и на НАТО) далеч не са съвпадащи. В някои аспекти те са дори твърди различни! Затова, не е коректно да се говори за общи външни заплахи за сигурността на страните-членки на ЕС и НАТО в Европа, защото тези заплахи варират значително в различни части на континента. Едни са факторите и възприеманите военни заплахи от Полша, трите прибалтийски републики, а и Румъния, а съвсем други са заплахите за външната сигурност на България, Гърция, Италия, Испания, Унгария, Франция, Германия, Словакия, Чехия и Словения.
▪ Севернитe страни в Източна Европа наистина се страхуват от военна интервенция от руска страна, което е свързано с някои твърде мрачни моменти в общата им история. Желанието им да приемат на своя територия чужди въоръжени сили (напр. на САЩ) с тежки нападателни въоръжения, вкл. ядрено оръжие, по протежение на руската граница е тяхно суверенно право. Това вероятно би подложило техните територии и население на значително по-голям военен риск, вкл. като ги превърнат в цел на упостошителна локална ядрена война. Това е неизбежната цена, която те трябва да платят за «екстремните си възприятия».
▪ Нищо в ЕС и НАТО обаче не задължава останалите страни-членки, напр. онези в Югоизточна Европа, да постъпват по същия ирационален начин, особено ако те считат, че това би било твърде рисковано за националната им сигурност и би застрашило техните територии и дори съществуването на народите им. Историята на Европа е пълна със съдбоносни моменти, които поставят страните в различни ситуации по отношение на тяхната сигурност. Възприятията за външната сигурност на страни като България и Гърция понастоящем не им дават основание да се чувстват военно застрашени от Русия и естествено, те не желаят ненужно да превръщат своите територии и народите си в цел за ответен ядрен удар. Същевременно, те все пак могат да проявят «съюзна политическа солидарност» със северните европейски страни като предложат, например, да играят ролята на «посредници на добра воля» за намаляване на политическата конфронтация и равнището на военно противостоене в северната част на Източна Европа. За целта, те могат да използват по‑развитите си политически, икономически, културни, религиозни и етнически връзки с Русия, също резултат от тяхната обща история.
▪ Наред с това, «българският принос» за укрепване на военния капацитет на НАТО в Черноморието би следвало да бъде стриктно непровокативен - например като се ограничи до логистично подпомагане на съвместните войскови формирования на НАТО в тренировъчната им дейност и до събирането на информация за военноморското движение в Черно море. За целта могат да се използват българо‑американските тренировъчни бази в България и военноморския координационен център на НАТО във Варна, за който се предвижда да има аналитични и информационни функции. Там не следва да бъдат разполагани никакви военно значими количества нападателни оръжия, особено на ядрено оръжие, нито Бълггария трябва да участва в ядреното планиране на НАТО и управлението на военни действия. България би могла да приеме на своя територия военно-болнични съоръжения и военно-медицински контингенти на НАТО, които са необходим елемент в защита на общата военна сигурност на Алианса. Българската армия вече има конкретен опит за такъв вид военно съдействие от участието си в операциите на САЩ и НАТО в Афганистан.
▪ България и Гърция виждат съвсем други външни военни заплахи за своята национална сигурност. Те са обезпокоени, например, от нескриваните планове на Анкара да възкреси «отоманското си величие» и да прилага за целта силови подходи. При възможно бъдещо влошаване на двустранните й отношения с България или Гърция, Турция би могла да постъпи с тях по същия начин, както Анкара използва в последно време своите въоръжени сили срещу северната част на Сирия. Възниква тогава основателният въпрос - как и кои страни от ЕС или от НАТО биха се притекли на помощ, вкл. с активни политически демарши (напр. по силата на процедурите на Член 4 от Североатлантическия договор) или дори с военна сила, за да възпрат евентуална фактическа военна агресия от страна на Турция през югоизточната граница на ЕС. Възможни са най-малкото три такива сценария: (а) направлявана от Анкара масивна миграционна вълна през България и Гърция към централна Европа; (б) насочване на значими ислямски терористични групи през югоизточната граница на ЕС към центъра на Европа; и (в) директно навлизане на турски войски под предлог за защита на «правата и свободите» на малцинствени мюсюлмански групи (както сега в Сирия), където преднамерено биха могли да бъдат «насърчени» етнически размирици.
▪ Тези доводи, разбира се, подчертават стратегическата необходимост за България, Гърция и други страни от ЕС да развиват и поддържат добросъседски отношения на Европа с Турция, както и да не се допуска възникването на крайни националистически настроения, които да доведат до провокиране на опасни погранични ситуации. От друга страна, икономически и военно-силни съюзници, или просто икономически партньори от Черноморието, биха могли да инвестират в погранични райони на България и Гърция в по-значими общи проекти, което на практика да играе обективна «възпираща роля» срещу военни авантюри от страна на Турция. Такива мощни страни така биха били силно заинтересовани – в сложни моменти - да окажат политическо, и дори военно-полицейско, съдействие за защита на българската граница и територия от външни заплахи, с оглед опазването на техните значими икономически инвестиции, от които черпят полезни дивиденти.
▪ Не съществува също «бинарната политическа алтернатива» - участие в ЕС и НАТО, които са обединени от общи цивилизационни ценности, или добросъседско сътрудничество с Русия. В сегашната международна обстановка са възможни, и дори са крайно необходими прагматични балансирани подходи за изграждане на външните отношения на всяка една рационална европейска страна. Нейното държавно ръководство следва да се стреми по мирен път, чрез диалог и сътрудничество, да балансира между ценностните фактори, определящи историческата й принадлежност към европейската цивилизация и принципи на държавно устройство, и жизнената нужда и стабилизиращия ефект от поддържане на икономическо и културно сътрудничество с важни съседни страни, вкл. с Русия.
Заключение
Независимо от позитивното развитие на изследванията в неправителствения интелектуален сектор, следва да се очаква, че по-нататъшното пълно разгръщане и прилагане на модерните форми на черноморско сътрудничество на правителствено равнище, вкл. чрез концепцията за «макрорегион на ЕС», ще се окаже един по‑продължителен организационно-политически процес. Вероятно, той ще може да напредне по пътя на малките стъпки по отделни въпроси на секторното сътрудничество в интерес на всички или на повечето страни в Източна Европа вкл. в Черноморието. Това налага, между другото, страните от ЕС да използват всички прагматични възможности за насочване и подобряване на създалата се обстановка. „Очевидно, при наличието на толкова много линии на съприкосновение на конфликтни интереси, подходът за търсене на стабилизация на региона следва да бъде интегрален, а инструментът за решаване на проблемите може да бъде само политически. На първо време, това означава поне две неща - диалог и мерки за възстановяване поне на минималното доверие“[xiii].
Приоритет следва да се даде на поддържане на наличните канали за комуникация и на създаване на нови - дори временни или неофициални – връзки, с цел да се предотвратят и ограничат военни инциденти. Договорът за открито небе (в сила от 2002 г.) и осъвремененият вариант на Виенския документ от 2011 г. все още предлагат най-добрите средства за предотвратяване на военен конфликт и за укрепване на доверието на основата на прозрачност на военната дейност в Черноморието. Съществуващите общоевропейски инструменти и форуми на ОССЕ, вкл. предвидените в тях конкретни мерки за доверие, биха могли да се използват по-активно за избягването на екстремни ситуации. Форумите за диалог между НАТО и Русия също остават на разположение за дискусии по актуалните спорни въпроси на сигурността. Следва да се очаква, че функционират добре и «червените линии» за пряка връзка между висшите военни представители на НАТО в Брюксел и руския генерален щаб в Москва. Добре е да се помни, че неадекватното възприемане и тълкуване на военните приготовления неведнъж е играло решаваща роля за възникването на кризи на сигурността, вкл. в Черноморието.
За дългосрочна промяна на международната обстановка и връщането към нормалност на отношенията по разделителната линия в Европа е необходимо да се разгърне многостранен диалог между евроатлантическата общност и Русия за пътищата и средствата за поддържане на взаимна военно-политическа сдържаност и за гарантиране на сигурността, вкл. на черноморските търговски пътища. Подходящ кординационен механизъм в Европа би могъл да съдейства за укрепване на териториалната и морската сигурност и в трите морски субрегиони на Европа - Балтийския, Адриатическо-Средиземноморския и Черноморския. Обективни политически наблюдатели, вкл. от западни страни, отдавна издигат интересни идеи за урегулиране на ситуацията около Украйна и п‑в Крим на основата на сдържаност, стремеж към разбирателство и взаимни компромиси[xiv].
В такъв контекст, научният институт СИПРИ в Стокхолм специално отбелязва в своите изследвания на аспектите на сигурността в Черноморието[xv], че исторически евроатлантическата общност нееднократно е подценявала силно изразяваната загриженост и решимост на Русия да гарантира своята сигурност пред лицето на бързото разширяване на НАТО и военните му приготовления покрай западните руски граници. Същевременно, Москва традиционно е проявявала исторически обусловена склонност да надценява военната заплаха срещу руската територия от страна на Запада. Това води до кръговрат в генерирането на взаимно недоверие и несигурност. Изводът е, че започването на диалог за подобряване на начина на възприемане на предизвикателствата пред националната сигурност в Черноморието би била много полезна и необходима мярка за възстановяване и укрепване на доверието и за постигане на разбирателство. Паралелно с това, развитието на всички възможни направления на двустранно и субрегионално сътрудничество на черноморските страни, вкл. със съдействието на ЕС, ОССЕ и ОЧИС, би било благоприятна предпоставка за постепенно стабилизиране на ситуацията в Черноморието. Постепенното укрепване на регионалното сътрудничество в Черноморието за посрещане на общите предизвикателства само по себе си има голям потенциал да сближи народите срещу възникващите опасности и да създаде съвместен интерес за избягването на конфликти.
Мирът е всеобщо благо в цивилизована Европа, което не трябва да бъде застрашавано по никакъв начин. Въпросите на войната и мира стават все по-сложни и съдбовно важни за всички европейски народи. Тяхното изследване не трябва да бъде оставено само на военни изследователи и геополитически стратези, които търсят решения на изкуствено създадени международни проблеми предимно по военен път. В 21-я век съществува екзистенциална опасност за самото съществуване на европейските народи в случай на възникването на военен конфликт. От такава война в Европа не може да има победители, а всички участващи в нея страни биха станали жертви на ядрен конфликт с огромни поражения върху цялото човечество и климата на планетата. Механизмите на строг парламентарен контрол и „двоен ключ“ при използване на каквато и да е «съюзна военна сила» в демократичните държави на Европа, особено когато има вероятност да бъдат въвлечени ядрени оръжия, трябва да функционират безотказно в интерес на оцеляване на европейското население, свързаната икономика и общото културно наследство.
Преди 57 години, веднага след «щастливото» за човечеството приключване на «кубинската ракетна криза» в геостратегическото противостоене на САЩ и Съветския съюз, тогавашният президент на САЩ Джон Кенеди определи мира в света като «най‑важният въпрос на Земята». По този повод, той събра невероятна - за вътрешно-политическата реалност в САЩ - политическа смелост и държавническа дързост, за да произнесе в една своя политическа реч историческите думи: «Човечеството трябва да сложи край на войната, преди войната да сложи край на човечеството»[xvi]. Държавите‑членки на ЕС и миролюбиво мислещите страни от НАТО в момента се намират в сходен исторически момент, който изисква от тях да проявят подобна - по интелектуалната си сила и стабилизиращ ефект - политическа зрялост, държавническа отговорност и стратегическа дързост.
София, 4 ноември 2019 г.
[i] За целите на макрорегионалната тематика, терминът «Черноморието» символизира икономико-политическото пространство около Черно море. Наред с черноморските води, то обхваща териториите на шестте крайбрежни страни (България, Грузия, Румъния, Русия, Турция и Украйна) и четирите «асоциирани» страни (Aзербайджан, Aрмения, Гърция и Молдова). Втората група страни свързват - географски и функционално-икономически - Черно, Каспийско и Средиземно морета, които са част от по широкия морски басейн, чийто брегове мият Европа, Азия, и Близкия изток.
[ii] Например, „From Estonia to Azerbaijan: American Strategy After Ukraine“, George Friedman, Geopolitical Weekly, 25 March 2014 (https://worldview.stratfor.com/article/estonia-azerbaijan-american-strategy-after-ukraine)
[iii] „Макрорегионалната стратегия“ е интеграционна концептуална рамка, одобрена от Съвета на ЕС, чието практическо реализиране може да бъде подпомогнато от Европейските структурни и инвестиционни фондове, с цел да бъдат посрещнати общите предизвикателства на страните в определен географски район, обващаш както страни-членки на ЕС, така и трети страни, които по този начин могат да постигнат по-голямо икономическо, социално и териториално сближаване. Такива страгегии на ЕС са също инструменти за по-рационално използване на наличните за сътрудничество финансови ресурси и за оптимизиране на ефективността на регионалните инвестиционни политики на Съюза.
[iv] https://www.euneighbours.eu/sites/default/files/publications/2019-05/EU%20support%20to%20Black%20Sea_factsheet.pdf
[v] Черноморският институт в гр. Бургас е неправителствена организация, чиято дейност е насочена към Черно море и черноморския регион. Мисията му е „да работи за опазване на Черно море, за развитие на черноморския регион и за подкрепа на усилията България да заема достойно място в политиките за черноморския регион“ (http://blacksea.bg/).
[vi] „“Thinking Together” Varna Forum 2.0: The Black Sea - Confrontation or Cooperation?“, conference documentation, Friedrich Ebert Stiftung, May 2017, документи публикувани от спонсориращата немска фондация „Фридрих Еберт“.
[vii] http://blacksea.bg/novini-statii/kr-gla-masa-mezhdunarodna-obstanovka-i-s-trudnichestvo-v-akvatoriite-na-baltiisko-sredizemno-i-cherno-more-pravni-ikonomicheski/ - сайт на Черноморския институт.
[viii] България, Грузия, Молдова, Румъния, Руската федерация, Турция, и Украйна
[ix] https://blackseablueconomy.eu/sites/default/files/ministerial_declaration_on_the_common_maritime_agenda_for_the_black_sea_-_final.pdf
[x] Съветът на ЕС е одобрил и от няколко години сe прилагат четири специфични стратегии за макрорегиони в Европа - районите на Балтийско море, р. Дунав, Адриатическо-Йонийския морски басейн, и Алпите, които представляват неразделна част от политиките за многостранно сътрудничество в Съюза. В макрорегионалния живот на тези субрегиони вече участват 19 страни-членки и 8 страни, вън от ЕС. България е участник в макрорегионалното сътрудничество в района на р. Дунав. В тези документи са включени и изискванията на Съвета за ефективно планиране и използване на съответните фондове на ЕС за подпомагане на макрорегионалното сътрудничество в Европа.
[xi] Council conclusions on the European Union Strategy for the Baltic Sea Region (doc. 13744/09); Council conclusions on the European Union Strategy for the Danube Region (doc. 8388/11 + ADD 1 REV 1); Council conclusions on the European Union Strategy for the Adriatic and Ionian Region (doc. 13503/14), and Council conclusions on the European Union Strategy for the Alpine Region (doc. 14613/15);
[xii] Council conclusions on added value of macro-regional strategies, General Affairs Council meeting, Luxembourg, 22 Oct. 2013
[xiii]«Предизвикателствата в Черноморския регион», Любомир Кючуков, директор на Института за икономика и международни отношения, научна конференция "Морето: граница или врата - от митовете и легендите за водата до синята икономика”, 2018 г., гр. Бургас.
[xiv] Например „Don't Arm Ukraine” by John J. Mearsheimer, New York Times, 8 Febr. 2015
[xv] https://sipri.org/publications/2018/sipri-policy-papers/rebuilding-collective-security-black-sea-region
[xvi] «Mankind must put an end to war before war puts an end to mankind», реч при откриване на Американския Университет във Вашингтон (10 юни 1963 г.)
|
