|
"КОГАТО СЕ НАЛИВАХА ОСНОВИТЕ"
Сашо Стоянов – Карайбряма
Едни спомени от началото на 90-те , които не съм споделял публично, които вече мога / не всички/ и които може би ще са интересни за някого. А и годините ми напредват. Надявам се да не засегна никой. Ще разкажа накратко случки свързани с първите наши и комшийски МИНИСТЪР ПРЕДСЕДАТЕЛИ, с ДПС, със „СВОБОДНАТА ТЪРГОВИЯ“ , запечатали се в паметта ми и личния ми архив , някои от които илюстрират онези времена „когато се наливаха основите“.
От 1982 г като офицер от Военното разузнаване работех под прикритие в една от най-големите външнотърговски фирми , която се запази след промените през 1989, и до 1994 беше още държавна. След уволнението ми през 1992 г, когато министър Луджев уволни десетки и повече колеги от военното разузнаване / и съсипа службата/ продължих да работя във фирмата до 2007. През1990 бях назначен за директор дирекция „Нефт и нефтопродукти“ , а от 1991 до 2000 г бях зам.генерален директор, отговарящ за търговията с нефт и продукти. От самото начало на „демокрацията“ у нас се „втурнаха“ представители на най-големи европейски и американски фирми и банки да „опипат“ почвата. Обикновено от Министерството на външната търговия и други ведомства ги пращаха на разговори и в нашата фирма, където ги приемахме с шефа и колегите или шефът ми нареждаше да ги „преслушам“. В този период бях и заместник председател от наша страна на Българо-турския съвет на деловите среди и участвах в първите съвещания на ЧИС /Черноморското икономическо сътрудничество/. След създаването на „Топенерджи“ фирмата ни стана за известно време акционер в дружеството и участвах в съвещания в София и Москва.От тези позиция имах възможност за контакти на най-различни нива у нас и в чужбина и за първите разисквания по проекти, като „Бургас-Александруполис“ , „АМБО“ и др.
ЩЕ ЗАПОЧНА НАЙ-НАПРЕД С НЕЩО ПО-ЛЕКО - за смях, а може би и за плач - „СВОБОДНАТА ТЪРГОВИЯ“- няколко по-безобидни , дребни и весели случки за „зарибяване на читателя“. За по-големите и по-сложни , най-вече нефта /Ирак,Иран, Нигерия, Русия/ по-нататък.
През 1994 Гърция затвори снабдяването на Македония с горива. Сключихме договор с рафинерия Скопие и доставихме над 10 000 тона мазут и дизелово гориво с автоцистерни /по жп от Бургас до Радомир и от там с автоцистерни/. Тази операция се разчу в югозападна България и един ден ни посети известен местен бизнесмен / той навреме се изнесе със семейството си във Виена и остана жив за разлика от свои „колеги“ – да е жив и здрав/ С типичният си местен диалект атакува директно „ Бате Сашо имам в едни складове хиляда тона мазут. Хайде да ги продадеш на комшиите, ще ти се отблагодаря добре.“
Отговорих му, че по принцип няма проблеми , да ми даде необходимите документи, сертификати, фактури и т.н. „Бате Сашо то така като искаш няма как да стане, пък и келепирът ще е по-малък. Виж измисли нещо. Щото ако сега ми кажеш за три дни три ТИР-а с цигари ще ти прекарам през границата, ама от този мазут да му е..м нищо не разбирам“ Не можах да помогна на човечеца, но след месец разбрахме, че количеството в един от складовете на "Петрол" в онзи край е „изконсумирано“.
По време на ембаргото над Сърбия навсякъде се чуваше, че нощно време , а и денем влакови композиции с цистерни пресичаха границата на път за Белград. Вероятно количествата не бяха достатъчни за комшиите. През това време фирмата ни по договор с ООН доставяхме дизелово гориво с автоцистерни и с танкери по Дунава за Комитета по бежанците. Отдавна не ми се бяха обаждали колегите от Югопетрол, когато ме изненадаха и поискаха среща. Поканих ги в София или аз да отида при тях в Белград, но те предпочетоха среща на границата. В уречения ден спряхме с колата на КПП Калотина. Още като ни видяха нашите граничари ми казаха колата с шофьора да остане там , а аз ще мина пеш и че там ме чакат. Подадох си паспорта, но ми казаха да си го прибера. Пресякох пеш до Сърбия, където ме чакаше сръбския граничар , който ме заведе в малка официална приемна. Генералният директор на „Югопетрол“ с колегите чакаха и си поставиха въпроса възможно ли е да товарим и експедираме както другите наши "колеги" /ние да мислим как да стане в положението на ембарго, а доларите нямапроблеми/. Не им отказах директно поради това че сме държавна фирма, но все пак обсъдихме вероятни варианти. Разделихме се тяхна молба срещата ни да остане дискретна. Не можахме този път да "помогнем" на комшиите, но лично останах доста изумен от отличното „взаимодействие“ на граничните и митническите служби на двете страни. А влаковете нощем вървяха … След време щях да стана свидетел на още по- добро „взаимодействие“ но на „Капитан Андреево“
След приватизацията на „Нефтохим“- Бургас, фалита на „Плама“ – Плевен и появата на пазара на много нови местни и чужди компании вече не бяхме единствените и бизнесът стана по-труден. С дин колега решихме да разширим гамата и на основата на старите ни връзки с Турция да се намесим на пазара на плодове и зеленчуци. Стари и нови познати от Турция често ме търсеха за подобен бизнес и приех да разговарям с едни млади момчета, които ми гарантираха най-добри цени . В уречения ден се качих сам на колата, отпраших към Турция/имах многократна входна виза/ и спрях в едно малко градче на 30-тина километра след границата . В големи складове на края на града ме чакаха сайбиите „Мерхаба, бай Стоянов, хош гелдиниз“ и пр. Седнахме след задължителните салтанати и добър обяд с най обичаните от мен „Кузу пързола“ – агнешки пържолки на скара. След обяда на каймаклия кафе преминахме към бизнеса. Казах им ,че като начало искам да взема един ТИР комбиниран товар от мандарини и портокали, а след това и зеленчуци. Обсъдихме идейно някои цени, които ми се видяха високи преди обмитяване, но ме успокоиха, че няма проблеми .Те уреждали всичко срещу 4 000 марки на камион, които се плащат на границата /стоката на тях е платена отделно ,предварително/.На въпроса ми „как така на границата, на кого“ ми отговориха, че те там си знаят сами ще намерят шофьора и ми показаха един закрит 10 тонен камион с пловдивска регистрация, който товареше в момента в склада. Разделихме се с уговорката да уточня количества и транспорт. Имах малко работа в Одрин и вечерта към 21 ч се наредих на опашка от 10-тина коли на нашия паспортен контрол за леки автомобили . И докато си слушах музика от дясно на колоната гледам преминава онзи пловдивски камион по съседната лента /също за леки автомобили/, на бариерата изскочи един нашенец, дигна я и пловдивчанинът без да спира отпраши в страната. Такива ми ти работи.
С колегата ни дошубя да минем по пътя на 4 000 хиляди марки /които със сигурност се „избиваха“ при такъв вид внос, но за спорт ли защо ли решихме все пак да се пробваме, коскоджа ми ти бизнесмени завършили външна търговия, задграничен опит, продавали стоки за милиони и т.н. Договорихме с един от собствениците на борсата в кв. Дружба , грузинския княз Шеваршидзе /лека му пръст хубав човек беше/ да му доставим един камион цитруси, които да продаде. /Преди това го водихме в Истанбул на зеленчуковата борса да види, че този пазар май е по – сложен от енергийния/.
Наш турски колега от химическия бранш се съгласи и той да влезе в авантюрата и да осигури стоката на прилични цени. Изпратихме камиона , снабден от нас с всички разрешителни, документи и пр. Инструктирахме шофьора да минава границата по пълния и точен ред, а нашият партньор да натовари с всички истински фактури, сертификати и т.н. Обявихме обмитяване на митницата в Горубляне След два дни шофьорът се обади от Свиленград . На границата в „Капитан Андреево“ когато представил целият пакет документи – декларации, сертификати и т.н. с печати подписи и пр. на полиция и митница никой не посмял да го проверява, дори санитарният инспектор не взел проба от мандарините. Отидох на митницата в Горубляне, където служителките явно бяха информирани. Те светкавично освободиха товара и категорчно отказаха да вземат две щайги мандарини, които аз съвсем добронамерено им предложих. Явно всички по веригата се усъмниха, че това е "провокация", което изобщо не сме имли предвид. За съжаление едва успяхме да „затворим“ сделката на "нула". Сигурно много колеги имат „по-богат опит“ , но в онези години , а и много след това, нещата бяха такива.
Пак по това време товарехме от Русе танкери с дизелово гориво за Белград,за нуждите на Комитета по бежанците/избегалците – както казваха сърбите/ на ООН. Сутринта си пиех кафето на терасата на хотел „Рига“и се наслаждавах на „тихия син Дунав“, когато ми казаха че ме търсят – пред мен застана двуметров руснак и „Г-н Стоянов /научил ми името/искам да купя дизелка“. Отидохме до порта където седеше закотвен плавателен съд , вероятно бивш речен военен катер без въоръжението. На палубата беше заварен кръгъл резервоар от сухоземен склад с обем няколкостотин кубика и най различни варели и баки. „Танкерът“ с нежното име „Натали“с регистрация Санкт Петербург. Имахме свободни количества и му подхвърлих една цена за 700 тона, той прие, заведох го в банката, където брои кеш 30-40 хиляди долара и му натоварихме черупката, която щяла да плава към Белград.На другия ден от гранична полиция разбрах, че „Натали“ е закотвена срещу Силистра. Тричленният екипаж се напили и се сбили. След 20-тина дена „Натали“ пак се появи в Русе и огромният капитан ме попита от къде може да купи 200-300 м маркучи мощна помпа. Насочих го към „МЕТРО“и след като му натоварихме пак черупката полюбопитствах за какво му е маркуча. Той ми разказа чистосърдечно, че изобщо не отиватдо Белград , а се връщат на изток в делтата и оттам през морето влизат навътре по река Днестър и пред всяко украинско крайбрежно село опъват маркуча и помпат дизелката на местните във варели, кофи туби и пр. – /мито , акцизи-непознати думи/
ЧАСТ ВТОРА
Преди 30 и повече години, както сега се говори за природен газ и газопроводи на дневен ред беше суровия петрол и нефтопроводите. По картите се чертаеха проекти, строяха се трасета.
От опита си в Турция, където отговарях основно за износа на българска химическа продукция, след това като началник отдел „Търговски договори“ и като съветник на Генералния директор имах поглед върху българската химическа промишленост. През 80-те години тя се модернизираше и разширяваше, главно с технологии от най-известните белгийски, немски, австрийски, швейцарски, японски, южнокорейски и други фирми. Основно инвестициите се изплащаха по дългосрочни договори за изкупуване на продукцията на заводите в които договори участваше и фирмата. Благодарение на това , например при посещения с шефа в Токио и Сеул ни приемаха директори и президенти на компании, като Марубени, Мицуи, Мицубиши, Сумитомо, Деу, Лъки ГолдСтар и др.
„Избухването“ на демокрацията завари България с три рафинерии. „Нефтохим“- Бургас , построена от руснаците с капацитет за преработка на около 3 млн.тона годишно суров нефт до горива. След това българските инженери са я разширили до голям нефтохимически комплекс с капацитет на преработка до 12 млн. тона. Основните нефтове, които преработваше, бяха СЕС/Съветска експортна смес/ известна като „Юралс“, Иракски тежък и лек, Ирански тежък и лек и някои други видове.
Рафинерията „Плама“ – Плевен с капацитет около 1 млн тона годишно беше предназначена основно за производство на масла и поради това се нуждаеше от специални високопарафинови нефтове, като Долнидъбнишкия, Грозненски/от Грозни- Чечня/ и североафриканските от Либия, Тунис и Алжир /Амна, Зарзаетин, Сарир и др./.
Най-старата рафинерия „Бимас“- Русе е била построена през 1932 г от „Шел“ за производство на катран, смазки и др. Интересно е , че е получавала суров нефт по тръбопровод от Гюргево по дъното на Дунав./През 1992 министър Пушкаров ме назначи за контрольор на Бимас-съвместно с работата ми- и съм виждал помпената станция на брега, където излиза тръбата/. Рафинерията произвеждаше масла на базата на суровини/базови масла/ от Нефтохим или от внос и битуми.
До 1990 нямаше проблеми с подсигуряването на нефт за рафинериите. От СССР получавахме количества, както пряко от пристанище Новоросийск, така и нефт от други страни производители, които дължаха нефт на СССР по насрещни доставки. Цените към СССР бяха твърди в рубли без котировки и т.н. Освен това получавахме и нефт от Иран, Ирак и Северна Африка срещу вземания за строителни дейности на наши инженерингови фирми , както и продажби на специална продукция. Фирмата ни отговаряше, преговаряше и сключваше всички договори, касаещи нефта.
Когато настъпиха промените на-напред по различни причини започнаха да се нарушават доставките от СССР.За разлика от соц.страните от Централна Европа, които получаваха нефт по нефтопровода „Дружба“, ние можехме да получаваме само с танкери до пристанищата Бургас и Варна.Премиерът Андрей Луканов въведе ежеседмични заседания в голямата зала до кабинета му , където директори и шефове от различните отрасли на икономиката докладваха.В повечето случаи съвещанията се ръководеха от вицепремиера Чудомир Александров. На тези съвещания присъствах с шефа и всеки път докладвах кога и къде се товари всеки танкер/ставаше въпрос за 60-хиляди тонните „Струма“ и „Места“ и 100-хилядника „Хан Аспарух“/ и кога ще е в Бургас. С влошаването на времето „Нефтохим“ започна да спира, да се очертава криза за бензин. Често ме викаха вечер по телевизията да съобщавам кога се очаква следващия танкер. По това време може би няколко пъти съм бил накратко при Луканов в кабинета му /не го познавах от министерството/. По-близките ми контакти станаха по-късно, когато той вече беше директор на „Топенерджи“. Тогава станах свидетел на събития, като скандала в Москва „Кой да кара влака“ с Илия Павлов. Също така случайно обядвах с него и имахме интересен разговор два дни преди да го застрелят. Но за това по-нататък.
В края на 1990 следваше да сключим годишния договор за 1991 със“Союзнефтэкспорт“/тогава за първи и последен път кракът ми стъпи в СССР/. Както споменах до тогава купувахме нефта с фиксирани рублеви цени. Този път руснаците ни изненадаха , като за първи път включиха в договора формула, обвързваща цената с международните котировки/Брент и кошница/ и в американски долари. Освен това вече плащането трябваше да е с акредитиви. Естествено всичко това още повече затрудни доставките/ „Нефтохим“ беше в постоянна липса на средства/. Ирак започна войната с Кувейт, а след това се проведе „Пустинна буря“ и иракският нефт също стана недостъпен. Пак по това време изтеглихме последните танкери от Иран с които те се издължиха за доставени стоки от България. Кризата с нефта се задълбочаваше.
И в този период започнаха да се появяват най-различни посредници/в кавички и без кавички/ , които се“докопваха“ до по-високи или по-ниски нива от управлението с уверения за връзки и възможности за доставки на нефт / и за „някои други обещания“/. Една случка ми се е запечатала. В края на работното време ми звъннаха от президентството да се явя към 20 часа при вицепрезидента генерал Семерджиев./Семерджиев е бил добър приятел на баща ми – той е бил капитан в пехотния полк в Марица през 1951 г , когато баща ми става командир на полка/. Но аз не го познавах по тази линия. Скоро след като стана вицепрезидент с него ме запозна един от ранните дейци на СДС – Оббов. Отидох в уговореното време през служебния вход и Семерджиев ме заведе в кабинета на Желев. Там на бюрото още стоеше „червения“ телефон за пряка връзка с Москва.Чакахме позвъняване от другата страна и той ми обясни, че ще има интересно предложение за доставка на нефт от много високо ниво. Наистина проведох разговор горе долу с моя все още слаб руски/в последващите години го поусъвършенствах/ с някакъв, така и не разбрах точно кой от Съветското правителство. Още от началото ми стана ясно, че на онзи от другата страна нищо не му е ясно , но карай да върви. Замазах положението пред генерала за да не го разочаровам, че не е успял да „помогне“ на икономиката. И тогава и сега си мисля, че все пак той наистина беше воден от чисто алтруистични подбуди, за разлика от повечето с които съм имал взимане даване по тези въпроси.
ЧАСТ ТРЕТА
Малко след като на власт дойде правителството на Димитър Попов, бяхме повикани с шефа в Министерски съвет. Новият министър председател не беше направил някакви съществени промени в кабинета на първия етаж над входа,само някои размествания на мебелите. При Димитър Попов, освен сътрудник имаше още двама души - българин и чужденец. Българинът – роднина/племенник или нещо такова/ на премиера и негов колега англичанин. Двамата бяха дошли с предложения за доставка на нефт от Нигерия. Премиерът с въодушевление ни обясняваше, че господата имат връзки на най-високо ниво. Още когато чух Нигерия се усмихнах леко скептично , но шефът ме сръга/при премиера сме , нека слушаме/. Продължихме разговорите във фирмата. Англичанинът се занимаваше с търговия на оръжие – редовно и втора ръка, основно в африканските държави Може би седмица имахме разговори и срещи включително и при Димитър Попов- и вечеря с него. Елегантно се опитвах да обясня, че нигерийски нефт не само в Черно море , но не е доставян и в Източното средиземноморие, но господата твърдяха, че връзките и влиянието им стига до президента и Попов беше напълно омаян. Наистина в София се появи и посланикът на Нигерия в Букурещ, който, отговаряше и за България /той ни издаде и визите/. В резултат се взе решение държавна делегация начело с вицепремиера Александър Томов да посети Нигерия. В състава бяха включени зам.министри, шефове на фирми и държавни чиновници , моя милост и по мое настояване един от моите колеги – специалист. Съответно посрещане на високо ниво в Лагос, резиденции, хотел Меридиан и салтанати. Томов се срещна на ниво премиер, не помня президентът дали го прие. Имахме и среща с министъра на петрола и шефът на NPC – петролната компания. Както очаквах имаше обещания, меморандуми /няколко за различни отрасли на икономиката/ - позната обстановка на такива посещения. Все пак нефт евентуално ни беше обещан , като дори секретарят на президента- генерал Бабангида постави едно условие. Красивата млада жена на генерала беше написала книга. Президентът настоявал Софиският университе на присъди почетната титла „Доктор Хонорис Кауза“.
Малко за нефта. Нигерия е в десетката на производителите с добив около 2 млн барела дневно.Леките нефтове B-B-Q от делтата на река Нигер са висококачествени и скъпи. Основен и естествен пазар са САЩ и част от Западна Европа. Производството се държи от многонационални компании и в онези времена куриозното/и нормално а такива страни/ беше, че имаше недостиг на бензин. Както споменах нигерийски нефт не беше доставян по нашите ширини, поради най-простата причина – скъпо и неефективно. В София продължих да се срещам с Димитър Попов, дори мога да кажа че ме прие близко, кани ме няколко пъти на семейни вечери – той и жена му. Обичаше механата на хотел Шератон / входа отзад от вътрешния двор/. Много кротък и обикновен човек на когото наистина подхождаше възклицанието, което му се приписва „За бога братя не купувайте“. Когато вечеряхме се движеше само с един човек охрана и го отпращаше в друго сепаре. Общо взето – готин , но не и за премиер. А сагата с Нигерия продължаваше. Посланикът ми звънеше от Букурещ за президентшата, дори идва специално веднъж. Сашо Томов вече се беше елегантно отдръпнал. От Университета естествено отказаха, но после май поискаха някаква сума – не помня /20-30 хил. долара/. Двамата юнаци- племенникът и англичанинът убедиха Попов пак да ме прати в Лагос с колегата и то спешно. Нямах виза, но той ме увери, че онези приятели ще ме оправят. И през нощта се изръсихме с колегата на летището. Там наистина с табела ни чакаше полицай,взе ни паспортите, изведе ни навън , качи ни в кола, където чакаше англичанина, обикаляхме час около летището – вече се притесних, но на края ни донесоха паспортите вътре с тримесечни визи със задна дата. Въпрос на 200-300 долара. Цяла седмица висяхме в приемната на министъра на петрола и по живо по здраво се прибрахме със сувенири и интересни преживявания от дневния и нощния живот в Лагос / но това е тема на друг разказ/. И в обрабоено стъкло вградена една голяма капка нигерийски нефт, която дълги години украсяваше бюрото ми. /Някой я сви/
Ще прескоча правителството на Филип Димитров – с негоне съм имал личен контакт, но пък се случиха някои трагикомични събития, за които по-нататък.
С професор Беров се запознах съвсем мимоходом на едно тържество- годишнина на прохождаща българска частна фирма в една от малките зали на НДК. Запомнил съм весела случка от вечерта. На тържеството беше поканена да пее Лили Иванова. Когато запя песента „Не всичко е пари, приятелю“ тя се запъти към професора, вдигна го от масата и изтанцува с него цялата песен.
В познатият кабинет ни повикаха пак за предложения, този път за иракски нефт – български бизнесмени, имали връзки и пр. Обясних на премиера, че имаме официален договор от 1989 в който иракската страна потвърждава че ще изплати с нефт вземанията ни от над 1 млрд долара, че разговаряме със SOMO – петролната компания, но сга в ситуацията на ембарго и т.н. ,т.н..
Почти бях забравил за този случай, когато късно една вечер ми звънна телефона в къщи „Стоянов , Беров съм“ Подскочих „Слушам господин премиер!“ И започна да ми обяснява, че има едно много интересно предложение на добра цена да пратя един танкер да натовари Иракси тежък от Басра. Отговорих му, че зная за тези цеени, че съм ги виждал окачени в централата на петролната компания в Багдад и го попитах „Аз ако изпратя танкер Вие ще „знаете ли““, господин Беров ?“, „А н, не, не все едно, че не знам нищо“. Аз продължих „Господин, Беров на носа на изхода на Персийския залив има една американска база и от там всеки ден излитат два хеликоптера и ей така наблюдават кой минава. Миналата седмица там потъна един малък руски танкер, натоварен в Басра“. Така приключихме и с банкера.
По време на „голямата екскурзия“ Турция наложи ембарго на редица наши стоки. Тогава изнасяхме значителни количества изкуствени торове от Димитровград. Трябваше да се „справим“ с ембаргото, а и клиентите ни оттатък чакаха с нетърпение. Един от най-простите и широко известни начини в търговията е смяна на документите , особено за произход. Но в случая нещата трябваше да се изпипат добре и направихме няколко сложни и скъпи хватки, но цената си заслужаваше. Товарехме влаковите композиции в Димитровград и ги пращахме в Димитровград- Сърбия. Там бях открил еднно окумуш момче от Скопие, който ми казваше „Бате Сашо аз съм югославянин, защото баща ми е хърватин, майка е сръбкиня, а аз съм роден и живея в Скопие“. Раотеше във „Фершпд“ и го обучихме да сменя всички документи. И враковете тръгваха от Димитровград – Сърбия, с документи за произведени и натоварени там и без проблем влизаха в Турция. Много бързо този младеж се трака, направи фирма в Скопие, разви бизнеса и стана един от най-успешните и влиятелни хора в новата държава. Бяхме започнали да работим сериозно с македонската рафинерия и често се срещахме. По този повод нашият човек ми се обади и ни кани с шефа на важна среща. Що да не се разходим до Скопие? И там младежът ни запозна с министъра на вътрешните работи Фръчковски. На следващия ден бяхме заведени от министъра в кабинета на Бранко Цървенковски. При него стояхме повече от две часа, като през повечето време моят шеф му даваше доста съвети. Изобщо личеше ентусиазъма на новопрохождащите политици /които са си боси в тази област/ и поведението и приказките му бяха като на неговите колеги у нас по това време./Естествено, нали сме си едно /.
И накрая в потвърждение на скобите горе : В рафинерията в Скопие веднъж един от големите шефове ме дръпна настрана „Сашо , нали ти си ходиш често до Сопот, можеш ли да занесеш 200 марки на сестра ми в Карлово ?“ , аз изненадано „Панде, няма проблеми, ама как сестра ти от Карлово, а ти…?“. Той само си сложи пръста на устните „Ш-т,моля те“. Разбрахме се.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
/Луканов, Световната банка и др./
Както споменах в началото Андрей Луканов не го познавах от министерството, а когато беше премиер съм влизал няколко пътив кабинета му на съвещания. Фактически се запознахме по късно, когато вече беше директор на „Топенерджи“. За „Топенерджи“ много е писано, но и много не е и не е известно на широката публика. Лично аз, независимо, че разполагам с протоколи, програми и др. не съм запознат и не съм имал желание да знам подробности по принципа да не се набутам там където „Атовете се ритат“.Достатъчни са само имената на основните играчи „Газпром“, „Мултигруп“, „Булгаргаз“ и лица от руското и българското правителство за да мисли чеовек какво приказва.Основните акционери в дружеството бяха изброените по горе три компании. По това време написах докладна записка до Жан Виденов, която бе одобрена от нашия управителен съвет „Защо нашата фирма трябва да стане акционер в „Топенерджи“ „.Виденов я утвърди и влязохме с минимален процент, но достатъчен да натежава везните в една или друга страна при вземането на решения. По време на заседанията се запознах с Луканов и разговаряхме често – той беше близък с шефа ми.. Всеизвестно е колко ерудиран човек беше и какъв „опитен играч“ както в политиката , така и в икономиката. Той подготвяше и изнасяше докладите по работата и плановете на дружеството, разработваше стратегията.Владееше перфектно английски и руски. Както се случва обаче, при наличието на две силни личности винаги може да прехвърчат искри и да възникват конфликти. Така и се получи между него и Илия Павлов и веднъж станах свидетел на заседание в един дворец на „Газпром“ в Подмосковието, когато Павлов поиска отстраняването на Луканов от залата . Сцените не бяха лицеприятни и трябваше да се намеси Боздуляк- един от заместниците на „Газпром“. До тогава не бях виждал Луканов така бесен да крещи пред мен и шефа в коридора и да сочи“Виж го тоя колко хиляди носи всеки месец на ….“ т.н. Може още много да се разказва за този човек.
След време под натиск на „Булгаргаз“ и правителството фирмата ни излезе от „Топенерджи“ и повече не бях срещал Андрей „Карлович“. Един обед шефът ми подхвърли „Сандо, хайде да идем да хапнем в „Рила“.. когато влязохме в ресторанта видяхме на една маса сладко , сладко да си лафят Луканов и един бивш Генерален консул в Одрин. Луканов ни видя и махна да седнем при тях. В завързалия се разговор ни спомена, че заминава за САЩ /показа си билета/ и след като се върне ще донесе новини от особена важност за цялата държава. След два дни жена ми беше минала сутринта покрай затворената от полицията улица „Латинка“ /близо до нашата махала/ и гръмна новината. Не знам защо когато разбрах в главата ми се появи скорошния случай за четиримата нашенци на входа на моста на „Босфора“. За съжаление си отиде един от малкото хора, които наистина могат да оказват влияние/независимо в каква насока/ върху развитието на държавата. След него си отидоха Илия Павлов, Емил Кюлев и други, като че ли се разчистваше терена за нови големи играчи.
Бях споменал по-горе, че не съм имал контакти с Филип Димитров, но индиректно по негово нареждане имахме случай да се смееш ли да плачеш ли. И при неговото управление кризата с нефта продължаваше, задълбочаваше се и общоикономическата криза. Тогава Световната банка отпусна на България заем за преструктуриране . Схемата беше с отпуснатите пари да се закупи суровина /нефт/ за“Нефтохим“ , той да преработи нефта , да продаде горивата на пазара и получените средстваа отново да се внесат в хазната за преструктуриране на индустрията.
Световната банка направи проучване между българските търговски фирми и възложи сделката на нас. В продължение на 9 месеца обявявахме търгове до най-известните фирми производители и търговци на суров петрол,обявявахме победителя, Световната банка потвърждаваше и откриваше акредитива.
„Нефтохим“ преработи нефта, продаде горивата на пазара и понеже имаше недостиг на оборотни средства не внесе постъпленията в хазната , а почна да ги „върти“. Никой и не потърси тези средства, макар , че Иван Костов , като министър беше на ясно и д дори впоследствие имахме открит дебат по телевизията.
Една сутрин както обикновено в началото на работния ден си пиех кафето в кабинета на колегата зам.генерален, когато вратата се отвори с трясък „Никой да не мърда !“ – един въоръжен до зъби от спец частите и един цивилен. Аз отговорих „Ами ние както виждате си седим и изобщо не мърдаме“. Ти как се казваш, ти как се казваш, когато отговорих, „Ела ти ни трябваш, заведи ни в кабинета си“. Излязохме в дългия коридор и видях на всеки ъгъл и всяка стая момчетата в черни униформи, с качулки, бронежилетки, десантни „Калашници“, гранати и димки и уоки-токи. Когато минахме покрай един от тях започна да вика по радиостанцията „Горе на покрива има радиопредавател и работи“. Прекъснах го „Не е предавател , а е сателитен приемник“. Всички влязохме при генералния директор където водещи прокурор и следователите обясниха, че искат всички документи по Световната банка, защото имало съмнения, че сме откраднали 150 млн. долара. Със следователят се качихме в „Трейдинг рума“, където работеха 12-те компютъра. Той поиска да ги изгасим, но го попитах дали ще носи отговорност за загубените данни /това си бяха глупости от моя страна, тъй като разбрах , че си няма понятие – след няколкомесечната ни съвместна „работа“ станахме и приятели, а той се специализира, напусна следствието и постъпи на работа в една банка/.
Тогава ние имахме една от първите локални мрежиот 13 компютъра. Още нямаше интернет и компютрите се използваха нормално за текстообработка и сметки. По спътник от Хюстън срещу скромните 100 хил. долара годишно получавахме в реално време работата на нефтените борси в Сингапур, Лондон и Ню Йорк и на екраните излизаха и мигаха светкаха и пр. графиките , покупките , продажбите, което беше впечатляващи за външен зрител и толкова. Отделихме 10 –тина папки, които заключихме и запечатахме двамата със следователя. Не ги търсиха няколко месеца, после когато им дадох копия реагираха, че то всичко вътре пишело само на английски и ако можем ние да ги преведем /смях/. Това трая няколко години и за първи път ходих два-три пъти в Главно слдствие. /След години пък ме викаха за нефта от Ирак/.
Въоръженият отряд беше изпратен от министър Соколов по нареждане на Филип Димитров. Същият заявил, че там има едни страшни компютри и един червен бутн, с който можели сме да изтрием цялата информация. Вечерта когато попитаха по телевизията Соколов защо изпраща 40 тежковъоръжени бойци срещу 400 жени, същият отговори, че се очаквал въоръжен отпор, тъй като може би в мазето имало автоматично оръжие базуки.
Още когато влязоха някоя от секрет рките успяла да се обади в телевизията и до полоин час довтасаха. А един наш чуждестранен партньор ми разказваше, че идвал към нас видял , колите и въоръжените хора, помислил че става военен преврат, хванал таксито и правво на летището.
Окупацията продължи 4-5 часа. В това време нашите мацки /а имахме много засукани/ започнаха да се бъзикат с момчетата, да им предлагат кафе, чай и пр. инакрая всички бяха свалили качулките и на цигарка и кафе чукаха сладък лаф.
Така спец частите не можаха да намерят в мазетата 150-те милиона долара, които бяхме надиплили в буркани от използвани химикали.
Освен следствието проучване започна и Министерството на търговията начело с Валентин Карабашев и една хубавичка млада депутатка от СДС /забравих името/. Естествено бяха толкова боси по материята, че можеше да ги будалкам, но не го правех, а и имаше защо. Когато сядахме да ме разпитват в министерството депутатката винаги беше срещу мен в стария изтърбушен фотьойл и винаги се виждаха хубавите й крака и сините гащички – винаги сини.
Правителството на Филип Димитров ямаше как да смени управителния съвет, но ни назначи надзорен съвет от педани седесари,много далеч от търговията. Нейсе, повечето не се бъркаха, идваха редовно да си получават добрите заплати и толкова. Имаше обаче една нахъсана мадама, която после стана депутат. Тя два пъти ме притискаше директно /аз бях и член на управителния съвет/“Ще трябва да гласуваш да свалим шефа, ако не знаем кой си , че си офицер от РУМНО и ще го изкараме на показ“, на което и двата пъти й теглих по една майна и това беше. /Седесарите не го направиха , но комисията на Станишев , го направи/.
ПЕТА ЧАСТ
Шансът през първите години „Когато се наливаха основите“ ме срещна и с една от най-важните фигури на прехода и на българската политика и до днес. В последните месеци на 1989 и началото на 1990 помним как по улиците имаше манифестации против връщането имената на турското неселние. След това последва и учредяването на ДПС. Вече не съм сигурен точно кога беше това събитие в началото на 1990 , но мисля че беше преди учредителната конференция на ДПС. С един приятел, мой колега с който служехме в Истанбул /лека му пръст/ попаднахме на едно мероприятие Не мога да си спомня точно как разбрахме за това събрание, но съм сигурен , че не бяхме изпратени от командването , а после докладвахме и давахме обяснения. В салона на театър „София“, препълнен до края, като болшинството от присъстващите бяха от българските турци /май и турски бизнесмени и вероятно и хора от турското посолство/ и доста българи, се проведе събрание за създаване на нещо като българо-турско дружество за приятелство, сътрудничество и пр.
Събранието се ръководеше от Юнал Лютфи /видях го за първи път/. Ахмед Доган/него също тогава не познавах/ не присъстваше. В поредицата от бурни изказвания взех думата и говорих дълго и подробно за взаимните търговско икономически връзки между двете страни, перспективи и пр.
/В това отношение бях доста подготвен, защото от края на 1988 до есента на 1989 г работех в Министерството на външната търговия като референт за Турция/. Моят приятел също взе думата на тема културните връзки между двете страни. На края бе взето решение за избиране на нещо като управителен съвет на бъдещото дружество в който влязоха турци и българи, и по предложение наЮнал Лютфи бях избран за отговарящ по икономическите въпроси. След това събрание ,обаче не последва нищо, а беше създадена партията на Доган.
През следващата година наистина създадохме българо-турски и турско български комитет на деловите среди с председател от българска страна Константин Димитров, а аз бях негов заместник и председател от турска страна – президента на „Пента дъш тиджарет“ Фарук Еркоч. Съвет работи активно дълги години и се вля в ЧИС /организацията за черноморско икономическо сътрудничество/.
Но да се върна към темата. В началото на 1992 заместник председателят на Народното събрание Кадир Кадир ни повика с шефа в кабинета и в парламента . Темата беше икономическа, търговия, международни връзки. Човекът си попълваше знанията. Много благоразположен. По време на разговора му звънна телефона и разбрахме , че разговаря със сина си, който бе с българско име. Внимателно му зададох въпрос/все пак тогава това още бяха много чувствителни неща/ , но той най-спокойно ни отговори, че синът и дъщерята му след връщането на имената не са пожелали да си възстановят турските и са си останали с българските имена.
Година по-късно беше съ състоя и първата ми среща с Ахмед Доган. Пак се обадиха от парламента, че председателя на групата на ДПС ни кани на среща. Отидохме с шефа в кабинета му където разговаряхме , може да се каже – поточно ние говорихме повече от час, а той слушаше. Темата беше вземанията на България от Близкия Изток и Северна Африка и Либия.Тъй като повечето задължения на тези държави за изпълнено строителство от нашите фирми и доставки на стоки и услуги се изплащаха с доставки на петрол, а ние кто единствената държавна фирма осъществявахме тези доставки, се явявахме нещо като координатори по вземанията и работехме в тясно сътрудничество с Орешарски в министерството на финансите. Доган повечето време слушаше и задаваше уточняващи въпроси. Впечатлението ми беше, че попива всичко. Голям интерес прояви към Либия /беше се осведомил, че шефът е бил търговски в Триполи/ работата ни националната петролна компания, количествата нефт и т.н. Определено беше много подготвен , ерудиран човек, умеещ да слуша и да вниква в дълбочина/поне от този едночасов разговор/.
През следващите години имах няколко срещи, основно на обществени мероприятия и винаги на приемите на турския посланик на 29 октомври
/от 1991 до 2000 г бях в протоколната листа на турското посолство и почти не пропускахме с жена ми приемите/.
При всички тези срещи провеждахме няколко минутни разговори. Помня веднъж /той обикновено се движеше със свитата си – най-близките му колеги от партията/ , се спряхме и той започна както обикновено да ме разпитва за бизнеса , за икономиката, а апапите зад него му си лафят и се смеят.Той се обърна към тях , привика ги „Я, млъкнете и елате да слушате какво говори специалиста. Колко пъти ще ви припомням, че политиката е концентриран израз на икономиката“.
Още в онези първи години ми стана ясно, че освен доброто образование и подготовката, която е получил и в Първо главно/това поне се говори в медиите/ той е човек с много остър ум , памет и ерудиция.
Дори мога да кажа, че хипотетично, ако не носеше турско име би бил един много добър висш държавен ръководител за разлика
И няколко думи за Жан Виденов. Лично съм го виждал два пъти на обществени мероприятия в Бояна. И двата пъти директно го попитах защо не идва редовните сбирки на клуба на гимназията и това, че е премиер не го оправдава. Отговаряше , че е зает но обеща че ще намери време /така и не дойде нито веднъж/. И другата ни среща беше по сериозна. С двамата други колеги зам.генерални директори на фирмата поискахме официално среща с него и не след дълго чакане тя се осъществи. Разговаряхме повече от час като основно поставихме някои наши проблеми за разрешаване. Освен това си позволихме от позициите на все пак специалисти, а и на „батковци“ от гимназията да дискутираме икономическата политика на правителството. На срещата присъстваха и двама сътрудници/между другото негови съученици/. И то слушаше внимателно, записваше си и пр. Интелигентно младо момче.Повече нямам впечатления.
След провала на правителството поне от приказки съм чувал , че освен личните грешки ,се е доверявал много на съветниците си. Дори и да не е така той се върна при даскалската си заплата , а някои от съветниците му успешно навлязоха в бизнеса, но това е друга тема.
Това бяха хора от най-високите етажи на властта, които „наливаха основите“ на новата България.
Мога да дам и други плачевни примери. В кабинета на Филип Димитров за известно време министър на търговията беше едно младо 28 годишно адвокатче от Гоце Делчев. Всеки сключен от нас международен договор следваше да се одобри от министъра. Бяхме сключили годишния договор
/последния/ със „Съюзнефтекспорт“ за доставка на руски нефт и занесох договора в кабинета му. „Г-н министър моля да утвърдите този договор“. Той-„Как да го утвърдя ?“,аз – „ Ето в горния ляв ъгъл напишете „Да“ , отдору се подпишете и днешна дата“. ….
По време на правителството на Филип Димитров бях чувал за един ТИР от Турция,натоварен с три бани/фаянс, мивки, кранове, вани – пълен комплект луксозно изпълнение/.Към края на 90-те /вече имаше нов премиер/ мой турски партньор от много години, собственик на голяма фирма на приятелска вечеря само двамата в Истанбул извади папка документи /фактури, товарителници и др./. „Сашо , ето искам да ти дам тези документи, може да ти потрябват“ и ми разказа как преди няколко години на частно посещение му били трима министри от новото правителство, които след салтанатите и си харесали и направо си поискали подарък по една баня, като му обещали пълни съдействия на фирмата . Човекът се замислил чисто търговски , притеснил се и че „новият вятър“ ще отнесе старите му връзки от „комунистическо“ време и направил подаръчето / а и за комшиите рушветът си е нещо в реда на нещата/. Но, нашите се върнали и просто го забравили. Наистина се замислих малко, двама от тях бяха ми тропали по бюрото, че ще ме уволнят/когато бяхме още държавна фирма/, третият пък ме беше „изритал“ от войската , но после му казах „Ф.,няма смисъл приятелю, няма да се занимавам с такива хора“.
ЧАСТ ШЕСТА
Имах намерение да включа в тези мои писания и някои други случки и събития , несвързани с известни личности, но реших да спра до тук.
Естествено е да драсна и няколко неща за партиите и политиците в този начален период на „прехода“. Ще отбележа, че не от гледна точка на някакво „застраховане“, а просто по необясним инстинкт от една страна и поради това , че в много случаи не бях „допускан“, рядко се случваше да приема и разговарям с представители на политическите партии във фирмата. С това се занимаваха шефа,икономическия шеф и др. Още от самото начало редовно се „изреждаха“ почти всички новосъздадени политически формации , вкл. и преименуваната БКП. Всички искаха пари. Когато СДС бяха на власт, те просто можеха да се възползват от държавната фирма. Срещал съм се със „зелените“ на А.Каракачанов, БСП – веднъж, Томов и Боков, по-късно с Томов вече като социалдемократ.Нямам спомени, обаче представители на ДПС да са ни посещавали, явно те си имаха своя система .
И преди да завърша накратко за два проекта,в които бяхме ангажирани и които също илюстрираха икономическата ситуация в онези години.
Малко известно е, че за нефтопровода Бургас-Александропулус се заговори още през 1992-93. Тогава получихме спешно задание да направим оценка на нефтопровод по това трасе, като ни бяха дадени общи параметри – дължина, капацитет и пр. Веднага събрах моите момчета и момичета да смятат. Идеята беше руският нефт от Новоросийск, който се изнасяше с танкери през проливите да се пренасочи през тази тръба. От времето на СССР нефтът се изнасяше през тръбопровода „Дружба“ за Централна Европа и през пристанищата Вентспилс/Латвия/ и Новоросийск , а по късно и малки количества през порт Туапсе/Черно море/. Целта на нефтопровода беше и да се избегнат проливите в случай, че Турция затвори Босфора /поради претовареност или други причини/. Изчисленията показаха, че тръбата ще бъде нерентабилна от разходите спрямо навлото на танкерите. Това беше и нашето становище. Но натискът от руска и гръцка страна продължаваше и както е известно продължава и до днес. А още в онези години имах случайно шанса да разбера някои от истините за проекта. Трябваше да участвам в редовна среща на ЧИС в Атина /К.Димитров отсъстваше/. Няма да забравя интересно преживяване.Бях командировка в Техеран и от там през нощта излетях направо за Атина. Кацнахме към 7 сутринта – достатъчно време за срещата. Но на излизане от летището ме посрещна пустош. Комшиите пак бяха спретнали трнспортна стачка - рейсове, таксита – нищо. Все пак убедих един местен с колата си да ме откара срещу прилична сума не в драхми. На срещата където освен черноморските страни участваха и Гърция, Армения и Азърбейджан , гъцкият представител –самият Лацис ми разказа за проекта. Техният интерес беше най-голям защото планирали да се разшири пристанището, да се построи рафинерия и изобщо да живне този североизточен район на Гърция, който по това време беше нещо като сегашния наш северозападен. Руснаците също имаха интерес за увеличаване количествата за износ. Само за нас нямаше значение, освен риск за замърсяване.
По същото време имах среща с една от най-големите американски инженерингови фирми и представители на „Шеврон“. Те настояваха за осъществяване на проекта АМБО /Албания, Македония, България/ за изграждане на петролопровод от Бургас през Скопие и Албания и под Адриатика до италианските рафинерии. Така ще се захранва Нефтохим, Скопската рафинерия и албанската. Освен това „Шеврон“ ще може да транспортира добивания в Каспия нефт чрез руската мрежа нефтопроводи през Новоросийск. Но този проект остана само идея.
В заключение- позволих си да плагиатствам в заглавието/в кавички/ от Пеню Пенев за да илюстрирам какви люде – лаици и специалисти, волно или неволно разбиха старите и „наляха едни нови кухи темели“ /отговарям и на моя приятел Лъчо/, резултатът от което е красноречив и сега в наше време.
Иначе в продължение на 25 години работа в търговските фирми и за кратко в министерството имам доста интересни случки, които някой ден може би ще седна да оставя на хартия. Като се започне от 1980 в „Рудметал“ където отговарях за Югославия , за номерата на сръбските власти и УДБ-ата и за представителите на югославските фирми с които се разделих с песента „Е, мой Саша , где си сада любав наша..“. Операция „Халва и локум“ за Политбюро и Първият. Пътуванията ми през пустинята в Ирак, срещите с Хасан Садам – племенник на Садам Хюсеин, сделката „Нефт срещу храна“ и разпитите в Главно следствено по въпроса. Посещенията ми в Техеран , „аетоласите“ и нощни обаждания отвъд океана с предупреждения за „скъсяване“ на ръста ми с една глава Доставките на маслини от Турция/въобще за Турция трябва да разказвам може би отделно/ и турските контрабандисти на българска фотохартия на „Фохар“. Прелитането два пъти над Северния полюс. Минус 40 градуса в тундрата и плюс 40 близо до екватора. Раждането на руските олигарси и т.н.
Накрая специално искам да отбележа един факт. След като през 1987 се завърнах от работа в Истанбул, още следващата година започнах да посещавам Турция по бизнес въпроси. Общоизвестно е, че във всяка страна местните органи или точно знаят или най—малко се досещат с какво се занимават чуждите официални представители. Още от 1988 до 2000 г когато се пътуваше за Турция с визи турското посолство не ми е правило никакви спънки. Много често съм отивал при търговския им представител и докато си пием кафето консулът ми е поставял визата. Малката ми дъщеря , която завърши тюркология известно време преподаваше български и френски на членове на семействата в посолството, включително и на децата на военния аташе, който редовно ми пращаше поздрави. Всичко това го споменавам, защото „противникът“/до разпускането на Варшавския договор все пак бяхме противници/ проявяваше т.нар. „колегиално“ отношение. За разлика нашата държава, която най-безцеремонно ни „заклейми“ и ни постави всички онези, които сме работили само за сигурността на Родината наравно с най-долните доносници.
Сашо Стоянов - Карайбряма
05.07.2020 - Сопот
ФЕЙСБУК
|
