СЪСТОЯНИЕ И ПЕРСПЕКТИВИ НА БЪЛГАРСКАТА ЕНЕРГЕТИКА 2019 г.

Петър Попчев, посланик

Предварителна оценка

В продължение на повече от десетилетие българският енергиен сектор работи, като цяло, в съотвествие с политиките, стратегията за енергийна сигурност и енергийното законодателство на ЕС.

Република България има самостоятелност в избора на енергиен микс, стреми се да запази онаследени делови връзки с основния си доставчик на петрол, газ и други енергийни носители, Русия, като взима мерки за диверсификация, особено на  източници на природен газ и ядрено гориво. От друга страна, българската енергетика традиционно е прекалено политизирана (партизирана), без ясни стратегически цели и недостатъчна обвързаност с реалните интереси на икономиката, индустрията и домакинствата. Енергийната бедност е измежду най-високите в ЕС, а опитите тя да се решава частично противоречат на европейските климатични цели. Редица национални и транснационални енергийни проекти се протакат с години, дори десетилетия. Отсъства прозрачност в намеренията и отчетността на похарчени обществени средства от държавни енергийни дружества, много от които остават с прекомерни равнища на задлъжнялост. Няма рационално и убедително обяснение, защо цените на природен газ и електричество у нас продължават да са от най-високите в ЮИЕ и ЕС. Същото важи за цените на дребно на автомобилни горива у нас.

България винаги са е стремяла да бъде активен регионален енергиен играч. Тази амбиция все повече изисква обаче далеч по-професионална енергийна дипломация.

По-натъшното развитие на българската енергетика изисква качествено нови концепции, политики, законодателство, регулаторна рамка и технологии за осъществяване на енергиен преход и адекватна климатична политика в Европейския съюз, в т.ч. Югоизточна Европа. Концентриран израз на тази стратегия е постигането на нулеви нетни емисии до 2050 г. България подкрепи Зелен пакт на ЕС, който стои начело в приоритетите на председателя на ЕК Урсула фон дер Лайен за целия мандат на новата Комисия и по-нататък. Заленият пакт е предназначен да осигури икономически растеж на ЕС при устойчиво развитие, справедливост и включване на различни социални групи на всички етапи от енергийния преход. Нашето общество има нужда от обективна инфорамция за взаимната зависимост между текуща енергетика, енергиен преход, климатична политика и политика за устойчиво развитие – така, както те са развити в Зеления пакт.

Тенденции в световната и европейската енергийна и климатична политика

Енергетиката в днешния свят се развива в условия на енергиен преход, дефиниран като „бърз технологичен напредък в диапазона на различни индустрии, който улеснява стремежа на обществото към постигане на устойчивост на системите при безпрецедента скорост“. Цели се „епохална промяна“ в начина, по който световното население консумира енергия и природни ресурси, под влияние на фактори като декарбонизация; икономически възможности и капитал; достъп до енергия; енергийна ефективност; политически и регулаторни очаквания; нововъзникващи технологии; обществени нагласи по отншение на околна среда и климат.

Енергийният преход е съпътстван от остро противоборство на противоположни стратегически интереси. От една страна, отделни правителства и водещи световни компании за добив на петрол, газ и въглища се отнасят с недоверие и дори активно се борят срещу различните измерения на енергиен преход и целите на Парижкото споразумение. От друга страна, огромното мнозинство от страни по Парижкото споразумение се придържат към неговите положения, въпреки относителния неуспех на СОР 25 в Мадрид. Появяват се дори призиви за повишаване на параметрите, заложени в Парижкото споразумение. По-важно е, че нарастващ брой енергийни, транспортни, строителни и индустриални компании и финансово-кредитни институции увеличават усилията и инвестициите си, с цел да ускорят енергийния преход на пазарен принцип.

Експертната общност продължава да спори за единен сценарий на енергиен преход

В доклад (World Energy Outlook) на Международната агенция за енергетика /МАЕ/ за 2019 г. са представени три сценария. Съгласно (1) сценарий за текущи политики, пазарното търсене на енергия в периода до 2040 г. нараства с 1,3%  годишно. Докато това е значително под впечатляващия ръст от 2,3 % през 2018 г., този сценарий би довел до „постоянно и безкомпромисно“ покачване на вредни емисии от енергетиката,  както и до „нарастващ натиск върху почти всички аспекти на енергийната сигурност“.

В (2) сценарий за заявени политики енергийното търсене се покачва “само“ с 1% на година до 2040. Енергийни източници с ниско въглеводородно съдържание, преди всичко соларни фотоволтаици, осъществяват повече от половината от този ръст, а природният газ, стимулиран от нарастваща търговия с втечнен газ (LNG), съставлява една трета. Бързо върви електрификация на все повече процеси и системи. Търсенето на суров петрол застава на едно равнище някъде през десетилетието 2030 /което ще доведе до значително спадане на международните цени още преди настъпването на този момент/, докато употребата на въглища се срива. Някои страни, особено тези с аспирации за „нетни нулеви емисии“ – като например страните-членки на ЕС - отиват много далеч в преобразуването на всички аспекти на снабдяване и консумация на енергия. От друга страна обаче, енерцията, предизвикана от технологии за чиста енергия, няма да е достатъчна, за да се справи с последиците от нарастваща глобална икономика и увеличаващо се население. Нарастването на вредни емисии се забавя и не би стигнало връх преди 2040 г., но като цяло, при този сценарий светът пада далеч под споделените цели за устойчиво развитие.

На трето място, (3) сценарий за устойчиво развитие чертае пътища за постигане „изцяло“ на целите за устойчиво развитие в енергетиката, „изискващи бързи и широкомащабни промени във всички части на енергийната система“. Този сценарий определя насоки, окачествявани от авторите му като изцяло съотвестващи на Парижкото споразумение. Той е основан на предвиждане за нарастването на глобалнте температури „значително под 2 градуса по Целзий, предвижда действия /но не гарантира успех/ за ограничаването им до 1,5 градуса“ и осигурява „универсален“ достъп до енергия /днес 850 милиона по света нямат електричество/, както и до по-чист въздух.

Още с излизането на годишния доклад на МАЕ се появиха силни критики. Докладът беше определен от няколко независими анализи като „лишен от амбиция“ и като форма на „подкрепа за продължаващо разчитане на въглеводородни горива“. Според критиците, най-амбициозният сценарий на МАЕ предоставял само „66% шанс за ограничаване на глобалното затопляне до 1,8 градуса Целзий“, следователно този сценарий на МАЕ „не е сценарият за 1,5 градуса, насърчаван от Парижкото споразумение“. Нулеви нетни емисии щели да се случат към 2070, а не 2050 г.

Най-сериозната критика, подкрепена с количествен анализ, е твърдението, че МАЕ отделя прекомерно внимание на необходимостта от „по-нататъшно инвестиране както в нови, така и в съществуващи петролни полета като необходима част от енергийния преход при сценарий за устойчиво развитие“. Тази постановка се интерпретира като забавяне на извеждането на въглеводородните горива от системата, което пък от своя страна оставяло място за най-малко 11 трилиона щ.д. комулативни инвестиции в добив на петрол и газ в периода 2021 – 2050 г., в т.ч. 5 трилиона щ.д. за разработване на нови петролни и газови полета.

Основна препоръка на критиците е, целта от 1,5 градуса да бъде поставена в центъра на доклада и МАЕ да насърчи в частност методики, които намаляват инвестициите във въглеводородни горива, а не ги увеличават.

Също в средата на ноември т. г. федералната резервна банка на Ню Йорк заяви, че „климатичните промени не могат да бъдат пренебрегнати“. През последните пет години само преките загуби за икономиката на САЩ са  500 милиарда щ.д., дължащи се на „събития, произтичащи от климата или времето“. Нито банката, нито администрацията на президента Тръмп обаче не предвиждат „застъпване или предоставяне на средства за избор на определен път на енергиен преход“. Това съвсем не означава, че енергиен преход не се случва в САЩ – тъкмо обратното, някои от върховите и най-резултатни технологии и процеси, особено в областта на възобновяемите източници и енергийната ефективност, са открити и прилагат в енергийната система на САЩ, чието предимство е в роботика, изкуствен интелект и наличие на капитал. През 2019 г. соларните инсталации в САЩ са се увеличили с 23% спрямо 2018.

Надделяват привържениците на радикални мерки за справяне с климатичните промени и постигане на устойчиво развитие. На Срещата на най-високо равнище по климата през септември 2019 г. в ООН 70 държави се зъдължиха до една година да увеличат своите т.нар. национално определени приноси (Nationally Determined Contributions, NDCs) към Парижкото споразумение по климата. Други 70 държави и „суб-национални територии“, като щата Калифорния, обявиха строги планове за ограничаване на парниковите емисии до нетна нула до 2050 г. Водещи бизнеси, представляващи пазарна стойност от над 2,3 трилиона щ.д., обявиха нови пътища за конкретен принос към ограничаване на глобалното затопляне до 1,5 градуса над прединдустриалните нива. Компании за управление на собственост, разполагащи с пазарен дял от 2 трилиона щ.д., се ангажираха да имат въглеводородно неутрален инвестиционен портфейл до 2050 г. Финансови институции, представляващи около една трета от световния банков сектор, се задължиха да преустроят своите бизнес-програми в съответствие с целите на Парижкото споразумение.

Двадесет и петата среща на страните по споразумението за климата, състояла се в Мадрид, отчете нови ангажименти на 72 страни, както и споразумение за изпълнение на чл. 6 от Парижкото споразумение.....

Изборът на 2050 за пределна година за постигане на декарбонизация, в т.ч. 100% възобновяема енергия и нулеви нетни нива на въглеродни емисии, не е случаен, а е съобразен с необходимото време за внедряване/„комерсиализация“ на нови технологии. Калифорния и Германия – смятани за най-напреднали в технологично отношение и с огромен практически опит в интегриране на възобновяеми източници в производството на електричество –– изчислиха, че през 2030 могат да постигнат съответно 60% и 65% от целите си за електричество от възобновяема енергия, а 100% - най-рано през 2045 г.

Независими аналитични центрове смятат, че 200-те страни по Парижкото споразумение в най-добрия случай ще успеят да сведят глобалното затопляне до 2 – 3 градуса Целзий до края на столетието (днес светът е с 1 градус „по-топъл“ от температурата през 1900 г.). Същевременно, дори най-големите скептици смятат, че „дните на въглеводородната икономика са преброени“.

Мерките за енергиен преход ще доведат до следните развития (в обобщен вид):

Енергийна политика:  акцент върху налагане на стриктен дневен ред за декарбонизация.

Енергийна ефективност: тези технологии проникват повсеместно, на „всички пазари“.

Ядрена енергетика: ядрената енергия, въпреки отсъствие на парникови емисии, изпада от предпочитания дневен ред „за постоянно“ поради „негативни обществени нагласи и несъразмерно увеличение на разходите“. Делът на ядрената енергетика в световното производство на електричество е спаднал от 17% през 2000 г. на 10% през 2017.

Водород: водородът заема центъра на енергийната система.

Пластмаси (чиято суровина са въглеводороди): увеличават се ограниченията за еднократно използване на пластмасови изделия.

Улавяне на въглеводород: навлизат технологии за директно улавяне/абсорбиране от въздуха и от селскостопански почви.

Електрически превозни средства: при тях се постига паритет с цените на превозни средства с двигатели с вътрешно горене по-рано от очакваното.

Възобновяема енергия: рязка се ускорява спадът на стойността на възобновяема енергия както и на дългосрочното съхранение на енергия, които са взаимно свързани. Доколкото електрификация на все повече процеси и системи ще се осъществява главно с възобновяема енергия, дигитализацията – друг революционизиращ фактор в енергийния преход – става ключово решение за  балансиране на електренергийните системи в национален и регионален мащаб.

Възобновяемата енергия, особено т.нар. концентрирана слънчева енергия, фотоволтаици и вятър, предизвиква преобразования в глобалната енергетика, които ще имат дълбоки геополитически последици. Така както въглеводородните горива оформиха през последните един-два века текущата геополитическа карта, така енергийният преход ще промени глобалното разпределение на сила и влияние, отношенията между държавите, риска от конфликти, както и социалните, икономическите и екологичните фактори на геополитическа нестабилност. Днес 80% от световното население живее в страни, които са нетни вносители на въглеводородни горива. Възобновяемите източници, които имат редица технологични и икономически предимства и са достъпни в цялото земно кълбо, дават възможност на тези държави да постигнат енергийна сигурност, без да прибягват до вносни енергийни носители. Възобновяемите източници и технологии  децентрализират и демократизират националните енергийни системи и превръщат отделните домакинства и общности от потребители във фактор на енергийния преход и управление на климата. Към 2050 г. 70% от световното население ще живее в градове, където благоприятните последици от енергийния преход могат да се приложат най-ефективно. Мегаполисите и други големи градове ще определят тенденциите в енергийната и климатичната политика в света.

Финансови аспекти на енергийния преход

Към момента борбата с въглеводородната енергетика във финансово отношение е неравна: стойността на цялата мрежа от кладенци за добив на петрол и газ, петролопроводи и газопроводи, въглищнин мини, ТЕЦ-ове и т.н. вълиза на 25 трилиона щ.д. и всяка година се прибавят нови материални активи на стойност 1 трилион. Енергийният преход в целостта си ще струва огромни суми. Пълна декарбонизация например на електросистемата на САЩ би струвала 4,5 трилиона щ.д. при днешната степен на технологично развитие (16 трилиона за трансформация на цялата система, според сенатор Бърни Сандърс). При сума от 4,5 трилиона, на домакинство се пада по 35 000 щ.д. или почти 2000 щ.д. годишно, ако декарбонизацията на електросистемата се подчини на 20-годишен план. Огромните разходи при това не са най-големият проблем, а политическата воля, организационната тежест на невиждани в историята на човечеството преобразувания и асимилирането на нови технологии в енергетиката, индустрията, транспорта, строителството, селското стопанство и бита.

В първото представяне на Европейски зелен пакт се споменава сумата от 100 млрд. евро като част от Справедлив преходен фонд (Just Transition Fund), който ще допълвва кохезионните фондове и ще спомогне за имплементиране на Зеления пакт. На практика, ще са необходими няколко пъти по-големи фондове, в т.ч. заеми и грантове. На 14 ноември т.г. Европейската инвестиционна банка /ЕИБ/ взе решение да преустанови финансиране на енергийни проекти за добив на петрол и газ от 2021 г. нататък. Последиците се почувстваха веднага: например, заинтересовани страни-членки на ЕС от добив на газ в шелфа на Кипър и Източното Средиземноморие разчитаха на кредити от ЕИБ. При новото положение проектното финансиране (на т. нар. East Med Gas project) ще претърпи промени с евентуални последици за газовия пазар в ЮИЕ и ЕС. ЕИБ предвижда 1 трилион евро до 2030 г. за „най-амбициозната стратегия за инвестиции в климата“, заяви новият президент на Банката Вернер Хойер.

Европейската централна банка /ЕЦБ/ извършва, за първи път от 2003 г. насам, стратегически преглед, в който по настояване на новия президент Кристин Лагард борбата с климатичните промени се предвижда като „критично важен за мисията на ЕЦБ приоритет“.  Огласяване на решенията предстои.

Под ръководството на Кристалина Георгиева Международният валутен фонд /МВФ/ се ориентира категорично към проблемите на енергийния преход и климатичните промени, които Георгиева (подобно на фон дер Лайен) определя като „екзистенциална заплаха“. Според нея МВФ има да играе световна роля в две области – налагане на данък върху въглеводородните емисии (предвижда се увеличение от сегашните $2 на тон на $75/тон през 2030); и подпомагане на разходната политика, с цел финансовият сектор да стане „по-устойчив“ на предизвикателствата на глобалното затопляне. МВФ очаква съпротива от развиващи се и развити страни на по-високи цени на въглеводородните горива.

Предвид тези развития, както и назначението на бившия управител на Английската банка, Марк Карни, за специален пратеник на ООН по климат и финанси, се оформя отчетлив извод, че  международните финансови институции се ангажират с пряко методологично и финансово подпомагане на проекти, свъзани с реализацията на Парижкото споразумение – досега най-уязвимата му част.

Тези безпрецедентни решения, макар и многобещаващи, са още в зародиша си: това е една от причините 25-та конференция по климата в Мадрид да не прие конкретни финансови ангажименти на богатите страни и международните финансови институции към нуждите на развиващи се страни за справяне с климатични промени.

Актуални предизвикателства на енергийните пазари в България и Централна и Югоизточна Европа /ЦЮИЕ/

Газов пазар:

От 2006 г. насам България е разглеждана от чуждестранни експерти, към които се присъединиха отделни български експерти, като перспективен регионален газов хъб. Обективни предпоставки за това са исторически формиралата се кръгообразна национална газова система, която – веднъж свързана с двупосочни интерконектори с газопреносните системи на Гърция, Румъния, Сърбия и Турция - би опосредствала физически целия регионален газов пазар в ЦЮИЕ, осигурявайки отворен характер, диверсификация, ликвидност, гъвкавост, конкурентноспособност и други пазарни предимства, присъщи на единния вътрешен газов пазар на ЕС.

Оптималният вариант за реализация на тази визия беше в периода 2007 – 2009 г., когато България води преговори и подписа междуправителствени споразумения за Южен поток и Набуко, съответно ратифицирани от Народното събрание. Независимо, че и двата проекта имаха свои критици, именно балансът между тях в количествено отношение - всеки с капацитет от по 31 млрд. куб м. - и несъмненият ефект на диверсификация на източници и маршрути правеха това начинание умерено приемливо за ЕС. През 2009 г. обаче Русия, едностранно и без консултации, предвидени в двустранните споразумения с европейските й партньори, вдигна капацитета на Южен поток през Черно море на 64 млрд. куб. м. Тя доразви тезата, че Южен поток е газопреносна система, а не отделен газопровод, предназначена да снабди с газ цяла Югоизточна Европа и да запълни същестуващата регионална газопреносна система, в т.ч. всички газови хранилища, както и да построи нови. Тези намерения предизвикаха известни опасения у западноевропейски експерти, особено в Германия, най-големият газов пазар в ЕС, които отбелязоха, че такова масирано  присъствие на руски газ извън контрола на основните европейски потребители на газ може да доведе до опити за преднамерено манипулиране на пазара - например чрез освобождаване на големи количества газ от газохранилища в ЮИЕ с цел сриване на цените в ЕС. Двойно увеличеният проектен капацитет на Южен поток имаше за последица най-вече загубата на стратегическото значение на украинската газопреносна и газоразпределителна система, която по онова време транзитираше за Европа над 115 млрд. куб. м. руски газ годишно. Транзитът бе улеснен от подземни газохранилища с над 35 млрд. куб. м. капацитет, които осигуряваха непрекъсваемост на руските доставки при зимни условия. По съшото време Газпром и ОМВ се договориха да поделят 50:50 собствеността на Източноевропейския газов хъб в Баумгартен, Австрия, но ЕК не одобри сделката с аргумент, че тя би нарушила Трети либерализационен пакет и би укрепила монополното положение на Газпром. Впрочем, дълги години Газпром отричаше монополните си практики, докато през 2017 г. ЕК не ги доказа убедително. Предвид голямото значение на руския газ за ЕС обаче – и не без щадящата позиция на България – ЕК предложи извънсъдебно решение, което спести на Газпром глоба от 3 или повече млрд. евро. Газпром прие да компенсира постепенно 8-те „пострадали“ страни в ЦЮИЕ. В момента Булгаргаз води преговори с Газпром за постигане на по-изгодна цена.

Проектът Набуко, предпочитан и подкрепян изцяло от ЕК и ЕИБ, се оказа под двоен огън. От една страна, руски представители изтъкваха, че „бизнес-планът на Набуко е несъвместим с този на Южен поток“ и е следователно предизвикателство за руските интереси. От  друга страна, спонсорите на Южен газов коридор /ЮГК/ използваха всеки повод да поставят под съмнение Набуко, тъй като нямаше достатъчно азерски газ за Набуко и ЮГК едновременно, а плановете на консорциума за Набуко да доставя газ от Ирак и Иран се оказаха нереалистични. Набуко се разпадна през лятото на 2013 г., като по същото време България бе уведомена, че консорциумът, воден от британската БП, е взел решение, Южен газов коридор да мине през Гърция (по Транс-адриатически газопровод, ТАП), а не през България. Няколко месеца по-късно Москва взе решение да закрие проекта Южен поток. Така, България, през чиято територия първоначално се предвиждаше да текат в различни посоки 60 – 75 млрд. куб. м. природен газ /създадоха се и други консорциуми, например за Бял поток, също през Черно море/, остана с Трансбалканския газопровод. При това Газпром предупреди, че ще прекрати подаването на газ по тази транзитна инфраструктура и ще смени точката на доставка на договорените с Булгаргаз 3 млрд. куб. м.  от българо-румънската граница на българо-турската граница, считано от 1 януари 2020 г.

Истинските причини за закриване на Южен поток бяха упоритият отказ на руската страна да се съобрази с Трети либерализационен пакет на ЕК и нарастването на общата стойност на проекта на руска и европейска територия до 41 млрд. щ.д. към пролетта на 2013 г. Когато, през лятото на 2013 г., руската страна най-после заяви, в т.ч. чрез посланика на Русия в София и други официални лица, че е готова да спазва Трети пакет, вече беше късно за Южен поток. Наред с това, Газпром и няколко западноевропейски енергийни фирми вече бяха започнали конфиденциални разговори за Северен поток, по отношение на който Русия не можеше да демонстрира несъгласие с Трети пакет. Във всеки случай, странно е обвинението, че България е прекратила Южен поток, тя нямаше тези права - Южен поток винаги се е разглеждал като единен интегрален европейски газопровод, а не съчетание от отделни тръби на четири национални територии. Обвинението към страната ни беше прието безкритично от правителството на България и дори беше поискана „прошка“. Фактите сочат, че никой в ЕС не е направил повече за Южен поток от същото българско правителство, в частност взетото от него през 2012 г., несъгласувано с Брюксел, ключово решение за издаване на FID – Final Investment Decision за изграждане на Южен поток на българска територия. Окончателно инвестиционно решение се издава, едва когато всички без изключение необходими технически и търговски параметри и банкови гаранции са договорени и писмено оформени, а по онова време отсъстваше, покрай другото, тарифен план и стойност, дори окончателно трасе на Южен поток. Не случайно ЕК посочи в писмен вид юридическата и фактологическата необоснованост на това българско решение. В друго писмо ЕК отхвърли законосъобразността на процедурата за отмяна на международен търг за избор на строител на Южен поток на българска територия, както и сформирането на консорциум от определени български и руски фирми за тази цел. Междувременно правителството падна и друго, служебно, българско правителство обяви отказ от Южен поток и от ангажиментите, поети от предшествениците им. Доколкото този акт съвпадна по време с посещение в София на сенатска делегация от САЩ, отказът на българското правителство бе „обяснен“ от привърженици на Южен поток с външен политически натиск. Отрицателното отношение към Южен поток на сенатор Джон Маккейн не бе тайна за никого, но причината, която накара българското правителство, впрочем с голяма неохота, да информира ЕК, че прекратява участие в Южен поток бяха разпоредбите и изискванията на европейското енергийно и антитръстовско законодателство.

В началото на 2015 г. българското правителство внезапно преоткри идеята /дотогава пренебрегвана заради Южен поток/ за превръщане на България в регионален газов хъб - физическо средоточие на различни източници и обеми газ на наша територия, съчетано с електронна платформа за търговия с тази суровина. Правителството огласи, че предвижда газов хъб Балкан, край Варна, да бъде „захранван“ основно от руски газ /до 24 млрд. куб. м./, от азерски газ /1 млрд. куб. м., договорен още през 2008 г., предвиден за доставка чрез Южен газов коридор и IGB/ и от неопределени количества втечнен и „собствен“ газ. Русия бе помолена и тя даде съгласие, една /15,75 млрд. куб. м./ от двете тръби на Турски поток да доставя газ в Европа през България. Междувременно, в стратегията на ЕК за Енергиен съюз бе обоснована необходимост от „нов регионален газов хъб в ЮИЕ“. Предвид безспорните предимства на географското положение и на газопреносната система на България, ЕК подкрепи намеренията на България за хъб Балкан. От друга страна, Русия настоя Турски поток на българска територия да се изгради и да оперира като „транзитна тръба“ /тази претенция не съответства на европейското законодателство, поради което Булгартрансгаз представи новото трасе като „разширение“ на националната газопреносна мрежа/. Транзитна тръба по принцип не е от полза за функцията на българската газопреносна мрежа на регионален газоразпределител и регионаен хъб. Транзитна тръба от Турция до Сърбия през България не е предвидена и в регионалния план на ЕК за развитие на газовата инфраструктура в ЮИЕ. Противно на първоначалните анонси на българското правителство за ключова роля на руски газ, през лятото на 2019 г.  руската страна открито заяви „отсъствие на интерес“ към хъб Балкан – логична позиция, като се има предвид, че основният интерес на Газпром е към Баумгартен. При това положение, количествата газ, които ще могат да се търгуват през платформата на регионален хъб Балкан, ще са под плановете за оперативен капацитет на хъба. Откриването в края на 2019 г. на газова борса у нас, предвидена да бъде управлявана от компанията, оперираща хъб Балкан, е положителна стъпка, но схемата за стимулиране на пазара – чрез освобождавани от Булгаргаз за свободна търговия силно ограничени количества газ, които да нарастват постепенно през следващите пет години - е типичен пример за административен подход към пазарна цел.

В резултат на ново развитие, САЩ заявяват готовност да превърнат България в „регионален енергиен център“, в т.ч. на основата на /шистов/ втечнен газ, който да бъде внасян през предстоящия за изграждане плаващ газов терминал край Александруполис, Гърция. Терминалът ще се намира на приблизително 35 км. от българската газопреносна система и ще ползва ключовия за ЕС интерконектор Комотини-Стара Загора (IGB). Американската страна заяви интерес към доставки през българската газопреносна система до Сърбия и Унгария, т.е. пазарите, към които се ориентира и Турски поток /!/.  САЩ ще съдействат и за пускане в действие на т.нар. газов коридор Юг-Север /двупосочен/ за снабдяване на пазари, намиращи се между България и Полша, в т.ч. Украйна. Проектният капацитет на терминала за регазификация в Александруполис е 6,1 млрд. куб. м. годишно. През 2018 г., на втория тест за набиране на търговци, желаещи да запазят капацитет на терминала, беше заявен интерес за двойно по-голям капацитет. Втечнен газ до газовия пазар на Централна и Югоизточна Европа може да достигне от следните терминали: Ревитуза, край Атина; новопостроения терминал в Свенойуще, Полша /в процес на разширяване/ и от плаващ терминал с малък капацитет /1,5/ в Клайпеда, Латвия.  Освен в Александруполис, нов регионален терминал за регазификация на втечнен газ се предвижда на остров Кърк, Хърватска. В перспектива нашият регион може да бъде снабдяван с втечнен газ в обем от 20 до 30 млрд. куб. м. годишно /примерно от 30% до 50% от общото потребление/, в зависимост от крайния капацитет на новостроящите се терминали и тези, подлежащи на раширяване, без да се брои потенциалът на терминали за втечнен газ на турския бряг в Мраморно море.

Замисълът на Газпром и партньорите му е Северен поток 2 и Турски поток, заобикаляйки Украйна, да доставят, когато бъдат пуснати в действие през Германия и България, общо 40 – 45 млрд. куб. м. на австрийския хъб в Баумгартен, от където газът да бъде закупуван от „потребители в Централна, Източна и Югоизточна Европа“. От самото начало, в проекта за Северен поток 2 беше предвидено 2/3 от капацитета му /около 38 млрд. куб м./ да се отклоняват през Германия за Баумгартен. Годишното потребление на природен газ на всички тези пазари /в страните, разположени между Черно, Егейско, Адриатическо и Балтийско морета, без Украйна и Турция/ е 55-60 млрд. куб. м., без очаквания за особено нарастване. Очевидно, Северен поток 2 и Турски поток са проекти, предназначени да запазят  присъствието на руски газ в този регион в досегашния размер от 75% - 80% от общото регионално потребление, при отсъствие на конкуриращ газ. Разбира се, пазарните условия за покупка на руски газ вече са по принцип по-благоприятни, предвид съобразяване с европейското законодателство и отказ на Газпром от монополни практики. Все пак, предимство на новите тръбни проекти на Газпром е т.нар. заключващ ефект (lock-in effect) за 30 – 40 години напред. На практика обаче, ако се реализират всички планирани нови терминали за втечнен газ в ЮИЕ /и при нарастващо предлагане на втечнен газ – на първо място от САЩ, но също Катар, Нигерия и много други/, за първи път от присъединяването на ЦЮИЕ към единния енергиен пазар на ЕС ще се получи реална конкуренция между руски и не-руски газ /на професионален език gas-on-gas competition/. Такова развитие е положително за региона, за европейския газов пазар като цяло, в частност за България като ключово звено в регионалния и европейския газов пазар. Втечненият газ изисква усвояване на по-висока технология, достатъчен газохранилищен капацитет /за да се използват предимствата на спот-пазарите/, както и платформи за търговия. Взетото наскоро решение, Хъб Балкан да сключи договор с канадска компания за разработване на търговски стратегии е положителна стъпка, опосредстваща навлизането на втечнен газ у нас и чрез нашата система – на пазарите в региона. Разпространяваните до скоро твърдения за много по-висока цена на втечнения газ спрямо тази на тръбния с 30%, 50%, дори 100%, бяха опровергани от пазарната реалност. За определени периоди, но не непрестанно, втечненият газ може да е по-евтин от тръбния. Във всеки случай, днешната цена на руския газ в България /$266 за 1000 куб.м., смятана за най-висока в региона/ определено насърчава диверсификация с втечнен газ от САЩ, ако имахме достъп до регазификационен терминал. Съгласно прогнози, публикувани и в български специализирани издания, цената на газа на Хенри хъб през 2020 г. се очаква - поради необичайно свръхпредлагане - да спадне силно, до $2 за милион британски термални единици, което се равнява на $75 за 1000 куб. м. При тези изходни данни крайната цена на американски втечнен газ, доставен в ЮИЕ, включваща газификация и регазификация и транспорт, би била достатъчно конкурентна. В средносрочен план доставки на американски втечнен газ ще се търгуват по-скоро на цена от $ 4 - 5 за млн. бр. единици.

Предстои да се види, дали и как Русия ще се пренастрои да влезе в пряка пазарна конкуренция - особено с компании от САЩ - в регион, където нейният газ е доминирал през последните 50 години и където новите снабдителни линии, Северен поток 2 и Турски поток, имат за цел да запазят това положение. Неотдавнашното изявление на президента В. В. Путин, в присъствие на президента на Сърбия, в смисъл, че България забавяла Турски поток на своя територия, макар и несъстоятелно, не е случайно и вероятно има за цел да създаде отново вариантност в реализацията на Турски поток. Трасе на Турски поток през Гърция беше вече отхвърлено, тъй като то удължава пътя почти двойно, за да се стигне сръбска територия от юг или запад, но то пак може да застане на дневен ред по тактически съображения. По-важно е, че руското изявление създава неопределеност и потенциална заплаха за енергийната сигурност на България – доколкото Турски поток е новата снабдителна тръба за доставка на договорените от Булгаргаз годишни количества руски газ. В този контекст, възникват въпроси, защо българското правителство пропусна цели десет години да изгради и пусне в действие предвидените интерконектори в регионалния инфраструтурен план на ЕС за ЮИЕ, който при това беше подкрепен и с европейско финансиране. Днес функционира единствено интерконекторът България-Румъния /румънският газ е по принцип по-скъп, този през Турция още повече/. Работи и интерконекторът между България и Гърция при Сидерокастро, но капацитетът на захранващия терминал Ревитуза е изцяло ангажиран.

Ролята на Северен поток 2 трябва да се разглежда в светлината на функционалността на западноевропейския газов пазар, където се консумират 80% от всичкия газ в ЕС. През 2017 и 2018 г. този пазар, по единодушна експертна оценка, функционира отлично – цените са достъпни и предсказуеми, търсенето и предлагането е съвършено балансирано, като покрива и всякакви внезапни /сезонни/ заявки, независимо от обема им. Последното е постигнато чрез изграждане на система от газохранилища, особено в Германия, чийто общ капацитет стига до 100 млрд. куб. м. ЕК отчита, че този резултат е постигнат преди завършването на Северен поток 2 и Турски поток, а също че делът на Русия в общото потребление на газ в ЕС вече е стигнал 40,2 % /2018 г./, благодарение и на Северен поток 1. През последните три години се увеличиха и доставките на втечнен газ на западноевропейските пазари, в т.ч. от САЩ. Северен поток 2 е заплашен от недопускане на дерогация от европейското законодателство - през май 2019 г. ЕК въведе ограничение за 50%-но използване на капацитета на „вносни“ тръби за доставка на газ за ЕС. В момента консорциумът Северен поток 2 води дело по въпроса в Европейския съд. Според авторитетни западни анализатори, Газпром би пуснал в действие Северен поток 2, даже ако тръбата трябва да работи при режим от 50%. При това положение обаче, ще има последствия за обема на транзита на руски газ през Украйна.

От гледна точка на енергийната сигурност на България и региона, Турски поток налага  по-внимателно отношение. Регламент на ЕС 2017/1983 изисква страната, през която преминава основната част от такъв газопров, да инициира консултации за изготвяне на съвместни оценки на риска, в т.ч. геополитическия риск, приемане на регионални планове за действие като форма на превенция и обмен на информация за всички сключени контракти за доставка на газ. Целта на този Регламент е индиректно да влияе за развитието и използването на нови капацитети за пренос на газ в ЕС, както и да гарантира безпрепятствено снабдяване с газ на четири уязвими социални групи в страни-вносителки. Макар и приятелски страни, Турция с военните си действия в Северна Сирия и претенциите й за проучвания за газ в кипърския шелф, както и Сърбия с видимото увеличаване на интереса й и вече реализирани доставки на тежко въоръжение, не може да не предизвикват загриженост за статута на Турски поток от гледна точка на изискванията на ЕС за сигурност на доставките и евентуални предпазни премии.

През последните три години потреблението на газ в ЕС се увеличи и надмина 480 млрд. куб. м. годишно. Към 2050 г. се предвиждат два сценария за пазарното търсене на газ в ЕС. При преобладаваща консумация на „конвенционален“ газ, потреблението ще спадне под 300 млрд. годишно. При сценарий за повече употреба на „иновативен“ газ /75% от който да бъде произвеждан от възобновяеми източници/ потреблението може да стигне 400 млрд. куб. м. След приемане на съответните законови разпоредби в изпълнение на Европейски зелен пакт, вносът на суров петрол и газ в ЕС ще бъде подчинен на одобрения от Съвета на ЕС механизъм за уравновесяване на въглеводородното съдържание на границите на ЕС (“carbon border adjustment mechanism”). Това би означавало, че износители на петрол и газ в ЕС, включително тръбен руски газ и втеченен газ от САЩ, могат до претърпят намалено търсене и загуба на приходи от въглеводорни такси. В ЕС природният газ ще бъде заместен от водород, био-метан, възобновяем газ и други индустриални решения, „собствено“ производство, като съществуващата мрежа от газопроводи и интерконектори на територията на ЕС ще се използва за техния пренос.

Електроенергиен пазар

Електроенегийният сектор в България е добре развит, с десетилетни традиции и добър  инженерно-технически състав. Процесите на преструктуриране и смяна на част от собствеността в електроенергийния сектор обаче не бяха овладяни и доведоха до незадоволителни финансови резултати и отсъствие на стратегическо мислене. Редица активи с обещаваща стопанска перспектива бяха приватизирани. Балансите на водещи ръководни дружества като БЕХ, НЕК и т.н. показват загуби и високи равнища на задлъжнялост, а всички те са 100% държавна собственост и от тяхното финансово състояние зависи БВП и възможностите на сектора за технологично обновление.

Вече 15 години в България съществува либерализиран електроенергиен пазар, а от няколко години и електроенергийна борса, но редица очаквани ползи за индустриалните и битовите потребители не се реализираха. Енергийната бедност е най-висока в Европа и макар, че са налице редица съвременни решения, правителството продължава да борави с остарели методики, разчитащи на замърсяващи горива. Особено страда подсекторът на индустриални енергоемки потребители /които консумират и много природен газ - около половината от общото национално потребление/. Представители на такива компании многократно са обръщали внимание, че непоследователната електроенергийна политика води до отлив на инвестиции от българската икономика към трети страни, загуба на икономически растеж, невъзможност на българския бизнес да осигури по-високи заплати, и изтичане на човешки капитал към по-конкурентни икономики.

През 47-та седмица на 2019 г. /ноември/ картината в електроенергийния сектор в България изглежда така: средната цена на електрическата енергия спада до € 42,70/MWh. Причините са възстановяване на пълния капацитет на работа на АЕЦ Козлодуй, високо равнище на производство от местни вятърни паркове и ниски цени на електроенергията в съседна Румъния. От Румъния, където повишеното производство на електроенергия от възобновяеми източници е свалило цените, за седмицата са внесени 46,94 GWh. Базовата енергия от АЕЦ и вятърните агрегати са били достатъчни, за да се покрие търсенето у нас, което е нарастнало до 745,11 гигаватчаса /увеличение от 6,13% спрямо предходната 46-та седмица/. Седмичното производство на електроенергия от ТЕЦ на въглища и на лигнит остава стабилно на равнище 385,19 GWh. Нещо повече, с увеличаване на износа за седмицата на достъпна по цена електроенергия – за Сърбия (14.22 GWh), Северна Македония (48.35 GWh), Гърция  (45.09 GWh) и Турция (74.75 GWh) – българската електроенергийна система „подпомага поддържането на по-ниски регионални цени на електричеството“, отбелязва гръцкият институт за енергетика в ЮИЕ.

Преглед на средните цени на електроенергията в България и няколко страни от региона през лятото на 2019 г. /юни/ показва съвпадащи или близки стойности в €/MWh: България – 38,92; Румъния – 36,80; Унгария – 39,42; Сърбия – 39,53; Хърватска – 38,71. Гърция и Турция за същия период имат цени от съответно 68,64 и 65,08, което ги прави, засега,  привлекателни вносители. Турция има амбициозен план за разитие на елетроенергийния си сектор /особено ВЕИ: на пето място в ЕС/Европа по обем на ВЕИ/, с цел да свали цените и да увиличи конкурентноспособноста на икономиката си.

За първи път в петнадесет годишното съществуване на либерализиран елетренергиен пазар в България, през есента на 2019 г. страната ни се присъедини към общия /единния/ европейски пазар на електричество. В регионален план България свърза елетроенелгийната си система  с тези на Хърватска, Словения, Чехия, Унгария, Полша и Румъния. Общо 15 страни-членки образуват този електроенергиен пазар, чиято цел е да стимулира конкуренцията и да повиши ефективността на генериращите мощности в ЕС. Трансграничната регионална търговия с електроенергия в рамките на деня е особено ефективен инструмент за бълансиране на системите и има за цел да улесни внедряването на повече възобновяеми източници в националните системи и ЕС като цяло.

При изслушването в Европейския парламент новият комисар по енергетика, бивщата естонска министърка на икономиката, Кадри Симпсън, заяви, че предвид интереса към ядрената енергетика в редица страни в ЦИЕ, тя няма да заема страна и  ще предостави регулациите и политиките на ЕК да формират националните решения в тази област. В Европейския зелен пакт е запазен принципът на национален избор на енергиен микс, в т.ч. относно ядрена енергетика – по настояване на Франция, Великобритания и страни от ЦИЕ. България следователно има самостоятелност във взимане на решение относно насоките и технологичните, инвестиционните, търговско-икономическите и социалните аспекти на развитие на националната ядрена енергетика. Основният въпрос е, дали АЕЦ Козлодуй да остане единствена производствена площадка, с надграждане на възможностите й за модернизиране и поетапно разширяване, в зависимост от нуждите,  с един или два ядрени блока или да се строи и втора ядрена мощност, АЕЦ Белене. Независимо че правителството преопредели този избор, като заяви на мадридската конференция по климата, че българското решение за декарбонизация ще е изграждането на АЕЦ Белене, дебат тепърва е необходим. Той трябва да започне от по-задълбочен прочит на Европейския зелен пакт, което е възможно едва през лятото на 2020 г., когато излезе „детайлен план“ за увеличение на съкращаването на парникови емисии от 40% на 50% – 55% през 2030 г. Това усилие на страните членки ще доведе до „сътресения по целия диапазон бизнеси и при потребителите“. В случая с България проблемът далеч не е само в прекратяване на определен обем парникови емисии, излъчвани от топлоцентрали на каменни въглища и лигнит – чрез нова ядрена мощност с нулеви емисии – а в концептуализиране и развитие на адаптирана към новите европейски изисквания икономика. ЕК ясно формулира целта: разработване на „всеобхватна стратегия“ за икономически растеж и иновации по отношение на всички без изключение  икономически сектори в Европа, която да стане основа на амбицията на ЕС за намаляване на парниковите емисии. Подобни намерения и най-вече стратегическо мислене отсъстват в проект на Интегриран план в областта на енергетиката и климата на Република България, внесен неотдавна в ЕК. Там дори изрично се посочва, че поради „най-нисък БВП в ЕК“ българската енергетика не възнамерява да се занимава с проучвания и разработки и намира редица европейски политики и технологични нововъведения за „неприложими“. Финансирането ще играе съществена, може би решаваща, роля за изпълнение на Европейски зелен пакт. Т.нар. Справедлив преходен фонд (Just Transition Fund) на стойност 100 млрд. евро, предвиден до 2030 г. за страните от ЦИЕ заради техните ТЕЦ, но също за Гърция, Италия и други, всъщност далеч надхвърля въглищния проблем и изисква много други преобразования в 50 области на 18 страни членки, в т.ч. нашата. При това, „истинските“ пари не са в Справедлив преходен фонд, а в намеренията на ЕК да мобилизираа 260 млрд. евро годишно от институционални и частни инвеститори, за да се постигнат енергийните и климатични цели  на ЕС. Достъп на българската енергетика до част от тези пари вероятно минава и през преструктуриране на държавната собственост и професионализиране на закостенелия мениджмънт на българската енергетика.

Европейският зелен пакт предвижда ЕС да постави акцент върху подкрепата за непосредствените си съседи. Екологичният преход за Европа може да бъде напълно ефективен, само ако непосредствените съседи на ЕС също предприемат ефективни действия. В ход е работата по Зелена програма за Западните Балкани. ЕК и Върховният представител по външни отношения също така предвиждат редица силни партньорства в областта на околната среда, енергетиката и климата с държавите от Южното съседство и в рамките на Източното партньорство.

България и в частност българската енергийна дипломация не могат повече да претендират за енергиен център, ако не се включат – като източник на добри практики и стъпки за интегриране на енергийните политики в широкия регион – в лидерски схеми за прибожения на Европейския зелен пакт не само в ЦЮИЕ, но и в съседското пространство.

София, 17 декември 2019 г.