|
РАЗЦВЕТЪТ НА БАЛКАНСКИТЕ НАЦИОНАЛИЗМИ – ОБРАТИМА ЛИ Е ТЕНДЕНЦИЯТА?
Любомир Кючуков, Директор на Института за икономика и международни отношения
Отново призрак броди из Европа – но сега това е призракът на национализма. Анализирайки обаче националистическите тенденции е необходимо да се направят поне две уговорки: първо, предмет на дискусията е именно национализмът, а не патриотизмът; второ, става дума за проследяване на процеси и политики, а не за осъждане на държави – доколкото никой не е имунизиран срещу националистическия вирус.
Разцветът на балканските национализми е видим и повсеместен. Няма страна от региона, където да отсъстват сериозни националистически настроения. Нещо повече – тяхната динамика е достатъчно еднопосочна и еднозначна – към нарастване. Това е обективна тенденция. И е в хармония с процесите в Европа.
Обективна тенденция
Обективно обусловеният характер на тенденцията към нарастване влиянието на национализмите в региона е следствие от няколко важни обстоятелства. На първо място – отпадна замръзналата, статична стабилност на Студената война и двуполюсния свят, когато всяка промяна на статуквото можеше да доведе до реакция на международно равнище и конфликт между двете системи. Това взаимно сдържане бе заменено от горещата нестабилност на многополюсния свят, където динамиката на промяната означаваше не просто, че всичко се променя, но и че всичко е променимо – включително държави и граници между тях.
Разпадът на Югославия по не-мирен път не само оформи нова държавна конфигурация в западната част на полуострова, но направи много видими и дотогава притъпените от общата държавност разделителни линии, произтичащи от различията в етнос, религия, култура, икономическо развитие и т.н. Примерът с Косово показа, че това променя перспективата и етноси, доскоро приемали за нормално съжителството си в една многонационална федерална Югославия, сега по-трудно мотивират оставането си в национална Сърбия[1].
Разделянето на Югославия и разпределяне наследството на едно общо географско, икономически, политическо и културно пространство не просто се явяваше резултат, но и пораждаше дълбоки и дългосрочни националистически тенденции занапред. Защото национализми се генерираха не само при разпада, но и при синтеза. Те се оказаха твърде продуктивен държавообразуващ фактор. Като самата поява на новите държави не задължително бе свързана с омекотяване или успокояване на породилите я национални импулси – по-скоро обратното[2]. При утвърждаване на новата държавност на тези седем нови международни субекта (и особено там, където става дума за първа модерна държавност – Босна и Херцеговина, Република Северна Македония и Косово) формирането на нов държавен идентитет, национални институции, консолидация на обществото, т.е. уплътняването на новопридобития суверенитет, неминуемо бе съпроводено със засилени националистически процеси. Като правило с два адресата: вътрешен – етническите малцинства; външен – съседни държави, в повечето случаи на първо място Сърбия – като следствие от нейното доминиращо положение в бивша Югославия и военните конфликти при извоюване на независимостта.
Има два достатъчно ясно различими периода в Западните Балкани през последните години от гледна точка на разпространението на националистическите идеи и тяхното влияние върху политическото развитие. Динамиката на процесите през деветдесетте години на миналия век се диктуваше от сблъсъка между стремежа към отделяне на новите държави и противостоящия им стар, традиционен сръбски национализъм, разглеждащ разпада на Югославия като удар и по позициите на Сърбия. Впоследствие, от края на века и до сега инициативата премина в ръцете на новия албански национализъм[3], който, за разлика от сръбския, залага вече не на историята и югославското наследство, а на демографията и трайните вътрешни връзки между хората и спецификата на организация на албанските общности. При това двата подхода също толкова видимо могат да бъдат разграничени и от гледна точка на целите и механизмите на проявление: докато сръбският е основно етно-териториален, стремящ се към обособяването и политико-административното закрепване на територии за сръбските малцинства извън страната, то албанският е етно-демографски, залагащ на етническа експанзия в нови пространства.
В хармония с Европа
Същевременно популистките и националистически тенденции в Европа също се превърнаха в повсеместно явление, уплътняващо все по-активно крайно-десния идеологически спектър. Те са следствие от процесите на глобализация и кризата на националната държава като отразяват наличието на три основни дефицита: на сигурност (национална и персонална, социална и професионална, а и като житейски хоризонт), на справедливост (следствие от нарастващите неравенства – вътре и между държавите, както и цялостното снижаване жизненото равнище на средната класа) и на доверие (в управляващите и политическата класа като цяло, разглеждани като част от статуквото и проблемите, а не като инструмент за тяхното решаване). Като все по-очевидно „чистият“ популизъм на отрицанието обраства с идеологическите постановки на крайно-десния радикализъм и национализма. Към това трябва да се добави и силния катализиращ ефект на бежанската и мигрантската криза, разтърсила европейските общества.
Следва да се отбележи едно важно принципно различие между западно-европейските и балканските национализми. Докато в Западна Европа национализмите са преди всичко ксенофобски и разделят обществата, то на Балканите (а в по-широк план – и в Източна Европа) сме свидетели на своеобразни „одържавени национализми“, изведени в ранг на национална политика, които консолидират държавите. Навсякъде обаче те са резултат от натрупването на реални кризи и проблеми, отрицание на статуквото и търсене на решение (нерядко наказание) в посока радикализация.
Специфични особености за региона
Няколко важни регионални особености способстват за по-различната, специфична динамика на процесите на Балканите, включително и от гледна точка на генезиса, обхвата и проявленията на местните национализми.
Войната се върна на Балканите. Войните при разпада на екс-Югославия не просто доведоха до формирането на нови независими държави, но и поставиха началото на дългосрочни процеси в региона и Европа. Като най-негативният сред тях е, че войната се върна в Европа не просто като факт, а като начин на мислене, че тя отново се настани в съзнанието на хората и се разглежда от политиците като морално допустим и правно легитимен инструмент за решаване на спорове и конфликти и постигане на политически цели. Компрометирайки същевременно универсалността на принципа на националния суверенитет. Което представлява най-крупния регрес и качествен негативен скок в ценностната система и политическата практика през последните седемдесет години[4].
Дезинтеграцията изпревари интеграцията в западната част на полуострова. Падането на Берлинската стена създаде съвършено нова политическа обстановка в Европа, която силно благоприятстваше политическото обединение на континента. За разлика от Централна Европа обаче, където процесите протичаха достатъчно еднопосочно към интеграция в Европейския съюз и НАТО, то на Балканите тази тенденция, също доминираща като политически нагласи и стремежи, бе съпроводена и с паралелен процес в противоположното направление – на дезинтеграция и конфликти. В не малка степен благодарение и на геополитическата динамика тук се наблюдава също така определена тенденция към затваряне в себе си поне на две нива: както като регион спрямо останалата част на Европа, така и като държави една спрямо друга вътре в региона. При това утвърждаването на новата държавност се оказа процес, много по-труден на ниво общество, т.е. там където ставаше дума за формиране на отношения между хората, отколкото на ниво държава, там където се изграждаха институциите.
Несъвпадението на етнически пространства и държавни граници. Това е една от характерните за Балканите особености, имаща като практически резултат наличието на етнически малцинства практически във всички балкански държави[5]. Обстоятелство, което често създава напрежение както вътре в отделните страни с противопоставянето на различните етноси, така и между държавите, служейки като претекст за намеса във вътрешните работи[6]. Наличието на национални, етнически и религиозни малцинства в повечето страни и отношението към тях (не на последно място и като имидж на другия, на различния, в националната история и култура) се очертава като ключов въпрос за бъдещето на Балканите.
Етно-държавни оси. Една от най-специфичните и характерни за политическата архитектура на региона черти е наличието на специфични етно-национални оси, обхващащи практически всички държави от полуострова. Става дума за отношенията Гърция – Кипър, Румъния – Молдова, България – Република Северна Македония, Турция – Северен Кипър, Албания – Косово, Сърбия – Република Сръбска в Босна и Херцеговина. Историческите, етнически, езикови, културни, религиозни връзки между тези двойки страни са съществена част от конфигурацията на Балканите, често лежащи в основата на дългосрочни процеси, противоречия и високо напрежение както вътре в отделните компоненти на всяка ос, така и с трети, съседни страни. Като в повечето случаи по-слабото звено в двойката се явява обект и територия на интереси не само от страна на другия елемент от съответната ос, но и на част от останалите съседни държави. Тази специфика на региона, в съчетание с все още преобладаващата тенденция за директно трансфериране на историята в политика, генерират по-често дестабилизиращ потенциал, отколкото добросъседство и сигурност.
Външна намеса и подкрепа
В началото на новото хилядолетие Балканите се оказаха на ръба на няколко геополитически разлома: континентален (Европа – Азия, а на практика вече и Африка, доколкото глобализацията и революцията в комуникацията, технологиите и мобилността минимизираха фактора „разстояние”), религиозен (християнство – ислям), културен, цивилизационен и т.н. Това сериозно увеличи както значението на региона в геополитически план, респективно интереса към него, така и рисковете за сигурността на балканските страни, повдигайки редица въпроси, включително за такива понятия като национална и регионална идентичност и принадлежност.
Геополитическата конфронтация. Балканите винаги са били по-скоро обект на интереси и инструмент в противоборството между различни големи държави[7]. Ескалацията на конфронтацията в международните отношения на фона на отново засиления интерес към региона от редица глобални и регионални фактори, от една страна, и отслабване интереса на ЕС – от друга, води до нарастване на конфликтния потенциал в региона, генерира допълнителни противоречия и допълнително съдейства за разцвета на национализмите[8]. Това изправя Балканите пред две твърде негативни алтернативи: превръщането на им в зона-буфер, т.е. в сива, периферна зона на нестабилност между различни „тектонични геополитически плочи” или пък в зона-фронт – в изнесено поле за премерване на силите на глобалните играчи[9]. Възможността за предотвратяване на подобни сценарии може да се търси също в поне две посоки – принадлежност (евроинтеграция) и регионализъм. Възстановяването на интереса на ЕС към региона през последните години (с акцент сигурност, а не толкова евроинтеграция) обаче е реактивна, ответна реакция на повишената руска активност и води до ситуация, когато Русия (заедно с Турция, Китай, Саудитска Арабия, радикалния ислям) се превръща в парадоксален двигател на евро-атлантическите интеграционни процеси в региона.
Радикалният ислям. Процесите на ниво общество и формирането на вътрешни разломи не по границите между страните, а в самите държави, са не по-малко опасни за региона отколкото проблемите между държавите. През тази призма основната, външно генерирана, нова, съвременна и реална заплаха за сигурността на Югоизточна Европа произтича преди всичко от радикалния ислям.
Радикалният ислям никога не е бил сериозен фактор в региона. Балканският ислям е умерен. Съществува дългогодишна традиция на толерантно съвместно съществуване между ислям и християнство. Но мюсюлманските общности в балканските страни са логична цел на радикалните ислямисти. Налице са опити за намеса в традиционните вярвания – чрез трансформация на характерната за региона умерена версия на исляма в една по-консервативна негова разновидност, което от една страна би довело до затваряне на ислямските общности вътре в себе си, а от друга би засилило националистическите настроения в страните. Към момента няма основания да се твърди, че съществува необходимото натрупване сред ислямските общности в балканските страни, което да даде тласък за култивирането на местен радикализъм в региона, но се наблюдава наличие на латентни страхове и напрежение сред населението като цяло[10].
Мигрантската криза. Тя постави доста по-различни проблеми пред Югоизточна Европа, отколкото пред страните от западната част на континента. Държавите от региона, които са транзитни и външни граници на ЕС, решаваха проблемите по укрепване на границите и вкарване на процеса в полето на закона (т.е. в Европа да влизат само законни бежанци и ограничаване на икономическите мигранти), способствайки същевременно по-бързото преминаване на вълната през тяхна територия. За страните от Западна Европа, които са крайна дестинация, проблемът бе в устройването и впоследствие в интегрирането на бежанците.
От своя страна това води до различна оптика в оценката за рисковете на ниво държава и в нагласите на ниво общество. В региона на Балканите в началото бежанската и миграционна вълна имаше по-голям ефект върху държавите и относително по-опосредстван ефект върху обществата. Докато в Западна Европа беше обратно: там първоначалният негативен ефект беше върху обществата, докато държавните институции имаха по-солидна защита, за да отговорят на натиска - и финансово по-добре обезпечени, и като нормативна база, и като капацитет на институциите. В Западна Европа опасенията бяха повече от тези които вече са вътре, генерирайки силни анти-ислямски настроения и ксенофобия, от една страна и гетоизирайки мигрантските общности от друга. На Балканите страховете бяха (а и остават) от тези, които чакат отвън – от радикализъм, тероризъм, от бедността на обществата, създавайки сериозни националистически тенденции. Като не следва да се пренебрегва и един допълнителен негативен „утаечен ефект” – разрастване на трафика на хора, корупцията и организираната престъпност[11].
Опит за типологизация
Опитът за една пределно стилизирана типологизация на балканските национализми очертава твърде пъстра картина. Първо, защото за всяка една националност условията и проявленията на съответния национализъм са твърде различни; второ, тъй като самото им характеризиране трудно би могло да се ситуира в „чисти“ категории; трето, предвид обстоятелството, че в редица случаи част от тях попадат едновременно в няколко категории. Независимо от това има определени общи характерни черти, които позволяват да се направи някакво условно групиране:
Етнически национализми - с цялата условност на това понятие. Става дума за национализми, преливащи извън границите на една държава в по-широки етнически пространства. Като такива биха могли да бъдат определени:
- сръбският (в отстъпление) – доминантен като нагласи, със самочувствието за регионална изключителност и историческа роля и значимост;
- албанският (в настъпление) –„най-закъснял“ сред традиционните за полуострова национализми; най-млад, най-динамичен, респективно най-агресивен; заедно със сръбския национализъм - в директен сблъсък, определящ до голяма степен нивото на риска от дестабилизация на целия полуостров;
- в тази категория би могъл да попадне и турският – с допълнението „етно-религиозен“, доколкото идеологията на панислямизма и пантюркизма извеждат исляма като водещ идентификационен фактор, включително и за етническите малцинства в съседните страни.
Великодържавни национализми. Характерно за тази категория е че те са експанзионистични и национализмът е изведен в ранг на държавна политика. Тук попадат:
- турският – имперски по своята същност, разчитащ преди всичко на меката сила, идеологически подплатен с доктрината на неоосманизма, най-могъщ като ресурс в региона;
- румънският – опортюнистки, търсещ възможност за обединение с (присъединяване на) Молдова в сегашната геополитическа конюнктура[12], разчитащ и заинтересован от конфронтацията Европа-Русия;
- албанският – ратуващ за обединение на Албания и Косово[13] (засега чрез фактическо премахването на границите), но и с поглед към други територии, населени с албанци.
Исторически национализми. При тях погледът е обърнат назад, към миналото, като нерядко се прави директен трансфер на история за обосноваване на съвременната политика. Те са характерни за страните с вековна държавност на полуострова:
- гръцкият - със силно изразена „културно-цивилизационна компонента“, реферираща към древността и далеч надхвърляща като адресат ареала на Балканите;
- българският – носталгичен, срамежливо реваншистки и прикрито ксенофобски (основно анти-ромски), страдащ от комплекси, което му придава и определена сателитна насоченост;
- в тази категория повторно се появяват и сръбският и турският национализми.
Младите национализми. Най-характерното за тях е, че те са държавотворни и отговарят на ясно формулирана политическа задача – обосноваване на съществуването на новите независими държави. Като пропагандни политически тези те са обърнати навън, а като цел тяхната насоченост е навътре – към консолидация на съответния етнос:
- македонският – иредентистки по своята същност, стремящ да изгради нова идентичност чрез взаимстване на съседска история, език, култура;
- косовският – двойствен (с косовска национално-държавна компонента и пан-албанска такава, оформяща Прищина като втори, „външен“ албански националистически център в региона), „непрекипял", респективно - носещ сериозен дестабилизиращ потенциал;
- бошняшкият – религиозно-етнически, отграничаващ и капсулиращ, трансфериращ религията в етнообразуващ фактор.
Ревитализирани традиционни национализми. Става дума за междинна категория национализми, отнасяща се до страни със своя самостоятелна държавност в миналото, приглушени за дълъг период от време от присъствието в рамките на югославската федерация:
- хърватският – най-еднопосочен (анти-сръбски – на обществено и държавно ниво) сред всички останали на полуострова;
- черногорският – затворен, проектиран преди всичко в полето на националното самочувствие с цел уплътняване на международната значимост на страната.
Реваншизми. В резултат на многобройните исторически конфликти между държавите в региона и преди всичко вследствие от геополитическата архитектура на Балканите, сформирана след двете световни войни, част от национализмите на Балканите открито или прикрито инкорпорират в себе си и определени реваншистки тенденции, като те обикновено имат точен държавен адресат и териториален обхват. Засега все още като виртуална нагласа, но постепенно обрастващи със своите структурирани носители (политически партии, държавни доктрини и т.н.). Това в една или друга степен се отнася за Турция, България, Гърция, Румъния. Има всички основания да се очаква, че това ще бъде важна съставна част от еволюцията на сръбския национализъм след войните в бивша Югославия и свиване на неговото „приложно поле“.
Обратима ли е тенденцията?
След края на Студената война геополитическите промени изкристализираха в два успоредни и на практика противоположни процеса на Балканите: към интеграция в рамките на ЕС и НАТО (като постигнат резултат за част от страните и като ясно деклариран стремеж за останалите) и оформянето на единно евроатлантическо пространство в региона; към деконсолидация на западната част на полуострова, генерираща дългосрочни проблеми и противоречия между страните.
Динамиката на процесите и тенденциите на Балканите през последните близо три десетилетия очертава възможните посоки на бъдещо развитие: затваряне на региона във себе си, в собствените си проблеми и противоречия, или отварянето му към общоевропейските процеси – с цялата им сложност и противоречивост. Това в много голяма степен предопределя и възможните пътища пред региона: назад към национализмите или напред към интеграция. Новото тук, за разлика от всички примери от историческо естество, свързани с развитието на Балканите досега, е наличието на алтернатива. Става дума за интеграцията в ЕС, където може реално да се осъществи разтварянето, размиването на национализмите (но не на националното) в една по-широка общност, функционираща на базата на общоприети наднационални правила, където в много случаи дори и държавните граници са ирелевантни. Този път изглежда достатъчно практичен и реализуем, дори и в условията на криза, нарастващи националистически тенденции и тежък дебат за бъдещето на самия Европейски съюз, защото той създава достатъчно стабилна икономическа, политическа, правна и институционална рамка за преодоляване на историческите наслоения и конфронтация.
[1] Serwer, D., Y. Bajraktari. Kosovo: Ethnic Nationalism at Its Territorial Worst. Special report. United States Institute of Peace, August 2006. https://www.usip.org/publications/2006/08/kosovo-ethnic-nationalism-its-territorial-worst
[2] MacDonald, D. B. Balkan Holocausts? Serbian and Croatian victim centred propaganda and the war in Yugoslavia. (New Approaches to Conflict Analysis). Manchester. Manchester University Press, 2003. https://www.ssoar.info/ssoar/bitstream/handle/document/27116/ssoar-2003-macdonald-balkan_holocausts_serbian_and_croatian.pdf?sequence=1
[3] The Development of Albanian Nationalism. Wilson Center, March 23, 2005. https://www.wilsoncenter.org/event/the-development-albanian-nationalism
[4] Кючуков, Л. Война или мир – светът пред (не)позната конфронтация?. В: Ново време, бр. 3-4/2018. с. 63-87.
[5] Ristic, M. Boundaries Still Unresolved in ex Yugoslav Countries. Balkan Insight, April 11, 2012. http://www.balkaninsight.com/en/article/boundaries-still-hunt-former-yugoslavs
[6] Fouéré, E. Bilateral Disputes – A Dark Cloud over the Balkans. CEPS Commentary, January 24, 2014. https://www.ceps.eu/publications/bilateral-disputes-–-dark-cloud-over-balkans
[7] Аврейски, Н. Балканският геополитически възел и великите сили. В: Геополитика, брой 1/2008. https://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/94-2008/broi1-2008/1190-balkanskiyat-geopoliticheski-vazel-i-velikite-sili
[8] Павловец, Ю. Кому принадлежат Балканы? EurAsia Daily, 15 февраля 2018. https://eadaily.com/ru/news/2018/02/15/komu-prinadlezhat-balkany
[9] In a New Cold War With Russia, Balkans Become a Testing Ground. The New York Times, April 10, 2018. https://www.nytimes.com/2018/04/10/world/europe/european-union-balkans.html
[10] Кючуков, Л. (ред.). Балканският ислям: бариера или мост за радикализацията? (сборник). С., 2018.
[11] По-подробно в: Kyuchukov, L. Impact of the Refugee Crisis on Bulgarian Society and Bulgarian Politics. Friedrich Ebert Stiftung. Sofia, 2016.
[12] Iohannis: Unirea cu Republica Moldova NU este posibilă în viitorul apropiat. De Ce News, 09 noiembrie 2016. https://www.dcnews.ro/iohannis-unirea-cu-republica-moldova-nu-este-posibila-in-viitorul-apropiat_521866.html
[13] Austin R. Greater Kosovo or Greater Albania. Institute for Human Sciences. Vienna. June 19, 2013. http://www.iwm.at/events/event/greater-kosovo-or-greater-albania/
|
