Путинизмът – две обяснения

Фьодор Папаяни

Когато говорим за днешна Русия, еднозначно подразбираме нейния постсъветски курс, който беше взет по време на президентството на В. В. Путин. Затова, когато казваме „съвременна Русия“, ние безусловно имаме предвид „държавата на Путин“, според израза на В. Сурков в статията му „Дългата държава на Путин. Какво се случва?“.

А когато казваме „Путин“, имаме предвид съвременна Русия с всички нейни постижения и недостатъци. „На Путин изцяло принадлежи политическото настояще на Русия", справедливо смята А. Дугин. Близка е и тезата на Председателя на Държавната Дума В. Володин: „Има Путин - има Русия, няма Путин - няма Русия“. Затова темата за Путин просто е обречена да бъде под постоянното и най-съсредоточено внимание на експертната общност.

Феноменът Путин е толкова значим за Русия, че ще бъде интересен, докато съществуват самата Русия и руският народ. Според М. Хазин той е „човек, който сам създаде себе си, като много грамотно изгради система от отношения с различни персонажи“ в структурите на властта. Този исторически феномен очевидно стана значим не само за Русия, но и за целия свят. Въпреки това, засега той все още остава не съвсем разбираем за своите съвременници. Путин е нееднозначен и даже противоречив. Както, впрочем, и всеки руски феномен от типа на Иван Грозни, Петър Велики или Йосиф Сталин.

А. Дугин отбеляза в своята статия „След Путин може да започне гражданска война“: „Това е дълбока и по същество половинчата линия на управление“. И пак той в „Путин или свръх-Путин: „Днешният политически режим в Русия, който се оформи при Путин, е компромис. Компромис между всички полюси и действащи сили в държавата и обществото“. Поради този компромис или по друга причина, но Путин остава не съвсем понятен за патриотите, вероятно защото, както каза и В. Аверянов, „все още е принуден да лавира и маскира своите стратегически планове“.

Подобно мнение изразява и В. Расторгуев: Нашият лидер никога не е споменавал какво общество заедно (или поотделно?) строим. От неговата уста не прозвуча нито „капиталистическо утре“, нито поне мъгливото „постсъветско“ или интригуващото „посткапиталистическо“. Какво се крие зад това - похвален професионален навик да пази тайна или нейното отсъствие? Няма отговор“.

Въобще, аксиологичната оценка на национален лидер съвсем не е лесна работа. Тук винаги се изисква да се разберат плановете и очакванията на силите, които са го довели на власт, същността на вътрешните и външните предизвикателства, с които се е сблъскал лидерът, училището на личния му живот – и едва след това да се оценят неговите дела, които имат едни или други последици за страната.

По мое дълбоко убеждение има само една рецепта за повече или по-малко обективна оценка на лидера - това е методът на „везните“. Върху тези „везни“ трябва да сложим, колкото е възможно по-обективно, неговите държавни дела. На едното блюдо условно делата с положителни последици за страната, а върху другото - с отрицателните. И след това да видим кое ще натежи повече.

За да оценим В. В. Путин като политик и отговорен лидер, е достатъчно е да сравним Русия през 2000-та и 2019 година. Положителното ще натежи с цялата група държавни показатели (от БВП до нивото и продължителността на живота на гражданите, от публичния дълг до величините в Националния фонд за благосъстояние на Русия и т. н.). Затова присъдата за оценка на дейността на Путин може да е само положителни. Всъщност, Путин спаси Русия точно в онзи драматичен момент, когато изглеждаше, че е неизбежно рухването в бездната на небитието на някога могъщата световна суперсила.При Путин беше възстановена военната мощ на държавата. Тя позволява на Русия не просто да оцелява, не само да възстановява своя суверенитет - но и да се развива и договаря на равни условия с конкуриращите империи и държави за справедлива зона на очертаване на интересите, като дипломатически решава множество международни проблеми. Спомнете си външнополитическото кредо на император Александър III: "Русия няма приятели, страхуват се от нашата огромност. Русия има само два надеждни съюзника – нейните армия и флот". Путин напълно осъзна това царско кредо. Той разбра, че само военната сила може да спаси Русия – затова именно нея възстанови на първо място. Това може да се смята за истинско чудо, ако си припомним плачевното състояние на въоръжените сили през 2000 г. По този начин Путин осигури главното, макар и не достатъчно, условие за възхода на Русия. В. Коровин правилно добавя това, че по време на управлението на Путин „беше изрязан олигархичният цирей, който използваше икономически инструменти за влияние върху политиката и борбата за власт; бяха създадени държавни корпорации, които концентрираха останките от недоразграбената държавна собственост в няколко приоритетни области“.

Въпреки всички травми от либералната смута (алюзия за Великата смута от 1598-1613 г. б. пр.), Путин успя да съхрани героичния дух, който помага на руснаците да побеждават през цялата ни хилядолетна история.

При Путин ролята и влиянието на Православието се разпространиха толкова, доколкото стигаха силите и възможностите на самата Църква. И нещо повече, както отбелязва И. Казенас: „Нашата страна показва на целия свят основата на нов цивилизационен модел за човечеството, за разлика от губещата Глобализация и в неин контраст“. Всичко това, взето заедно, е твърде високо постижение.

Но както лъжицата катран разваля каца с мед, така всичко се разваля заради нашата несбъдната надежда, която възлагахме на Путин. И причината тук е, че „ранният Путин беше надежда, алтернатива, герой, спрял краха на Русия“ (А. Дугин). От него очаквахме по-нататъшни решителни действия. Става дума за онова полезно, би могъл да направи за Русия – но, кой знае защо, не го направи. Обръщам специално внимание на доста тънката граница между „президентът можеше да направи“ и „президентът трябваше да направи“. Например, В. Янукович през 2013-2014 гг. не въведе ред в Майдана, както би сторил отговорният президент – и в крайна сметка това доведе до трагични последици за Украйна.

След резкия патриотичен подем в Русия през 2014-2015 г. , само няколко години по-късно, през 2018-2019 г. последва либерален откат (или дори реванш). В резултат се появи несигурност и дори униние сред истинските патриоти, причинено от безнадеждността на ситуацията. Проблемът е, че либералните пропагандисти, продължават да се угояват за сметка на държавата – а патриотичните пропагандисти едва свързват двата края. Те нямат общ дневен ред, нямат лидер, нямат партия. А най-важното е, че, за разлика от либералите, нямат държавна подкрепа.

Нещо повече, дейността на такива изтъкнати авторитети на Руския мир (понятието „Русский мир“ по-точно може да се преведе като „Руски свят“, но тук предпочитаме аналогията с такива исторически термини като „Пакс Романа“ или „Пакс Американа“ - б. пр.) като О. Платонов (директор на Института за Руска цивилизация) до голяма степен е пресечена от съдебни производства по изкуствени поводи, създадени от „петата колона“.

Според О. Розанов, сред патриотите настъпи апатия, защото „да подкрепят либералната улична опозиция е глупаво и безсмислено, а на патриотичния фланг всичко е изчистено до стерилен блясък“. Създаде се впечатление, че талантът на патриотите (публицисти, блогери, икономисти, учени) и творческата енергия на волята на руския народ не се разбират и не се търсят от Кремъл.

Да, Путин не позволи да бъдат унищожени Русия и руският народ (както и цялото руско семейство от народи) – това е самата истина. Но програмата за ликвидиране на руския народ, която стартира през 1990-те години, не е напълно спряна. Може да се каже, че е само забавена. Тя премина от твърдата фаза на унищожаване (каквато беше през 1990-те в цялото постсъветско пространство, и особено след 2014 г. в Украйна) в своята мека и бавна фаза. Конституцията на РФ от 1993 г. не е променена, в нея така и не се появи понятието „руски народ“. Това доказва юридически, че елцинската антируска и русофобска програма все още не е зачеркната от Путин. „Той не одобрява държавната идея, не дава институционален израз на курса си, не създава нов държавен елит, не формулира стратегическия път на Русия“ (А. Дугин).

Затова руските патриоти в Русия (и особено в Донбас) се намират в депресивно състояние на духа. Според С. Глазиев, „десетки милиони образовани и квалифицирани хора се озоваха на социалното дъно и загубиха смисъла на своето съществуване“. Още по-сурово звучи тревогата на В. Аверянов: „Вместо доверие и надежда, сред народа днес се наблюдава депресия и все по-нарстващо озлобление“. Както е известно, в депресивно състояние живите същества се размножават слабо. Затова раждаемостта в Русия закономерно спада и никакъв майчински капитал или семейна ипотека не могат да помогнат кой знае колко. Либералните нагласи все още разлагат морално хората и продължават да спъват икономическото развитие, особено в дълбоката провинция, където се намира основният трудов потенциал. Според С. Глазиев „настоящата система на управление на икономиката в Русия е безперспективна. Нейното съхранение обрича страната на безкрайни вътрешни конфликти и външна зависимост, обществото на деградация, а народа - на изчезване".

С него е съгласен М. Делягин, който смята, че „всеки би искал президентът да промени мнението си и да осъзнае, че политиката за унищожаване на Русия с помощта на либерални социално-икономически методи, която Силуанов (финансовият министър – б. пр.) прилага, е погрешна и, че руската икономика трябва да се развива, за което да се правят инвестиции поне от бюджетните резерви, за да гарантират на гражданите жизнения минимум и така най-после да се изпълни Конституцията“. Чиновниците, колкото и да ги вкарват в затвора, продължават да крадат до самозабрава, защото такава е същността на нашата „демократична система“, създадена още през 1991 г. Путин не промени тази система. Тя постоянно, като в инкубатор, възпроизвежда рушветчии, корумпирани служители и крадци. Като цяло, руският дух е разбит, но никак не ми се иска да вярвам, че е задълго.Затова, въпреки положителния превес на Путин в „сравнителните скáли“ на хората, нивото на тяхното доверие във властта, както и рейтингът на самия президент, постоянно намаляват през последните две години. Според О. Розанов апатията, „безразличието, равнодушието, понякога дори пренебрежението към властта“ закономерно са довели до „спад в рейтинга на управляващата партия и на първото лице в държавата“.

Путин в по-голяма степен от преди започна да се асоциира с либералния икономически блок на правителството, с влиятелни либерали от президентския апарат и с олигарсите (винаги либерални по дефиниция). Това са много резки и крайно отрицателни оценки. Но те са налице и до голяма степен са справедливи. Как да разберем и обясним това противоречие?

Дейността на Путин, каквато е сега, с всички очевидни плюсове и с нашите неосъществени надежди, според мен може да има две обяснения.

Обяснение първо.

Патриотът Путин насочи главните си усилия извън Русия (а не навътре в нея), изхождайки от далновидна геополитическа сметка (т. нар. „хитър план на Путин“). Ако веднага се започне патриотична борба вътре срещу либералния руски елит, може да бъде загубена както вътрешно-политическата схватка, така и геополитическата битка за самата Русия. Известно е, че либералният руски елит (условно: „колективният Чубайс") е зависим от международната олигархия (условно: „колективния Ротшилд").

Да се воюва едновременно против „колективния Чубайс“ (вътре) и „колективния Ротшилд“ (навън) е много рисковано и опасно. Още повече, че интересите на „колективния Ротшилд“ са защитени с цялата сила на империята на англосаксите и с мощта на всичките нейни „подгрухтяващи й“ (по израза на Путин) сателити.

Война на два фронта е винаги почти безнадеждна.

Да си спомним как Николай II, в състояние на едновременна война с Германия и с вътрешните врагове (либерали и социалисти от всякакви бои), загуби геополитическата битка за Русия. Понеже Путин разбира много добре това, може да е решил първо да победи навън англосаксонската империя, която е сформирала единен политически и икономически център за антируска, русофобска и антипутинска политика. Политолозите често наричат ​​този център „вашингтонски консенсус“ или „вашингтонски обком“ (алюзия за някогашните областни партийни комитети, обкомите – б. пр.). Същността на всички русофоби, които „подгрухтяват“ на този „обком" е, че те страхливо „подгрухтяват“ на тази сила, която е актуална в момента. Затова, докато САЩ щати остават водеща сила на планетата, те ще им „подгрухтяват“ - но щом Русия стане такава, това грухтене ще престане.

Напълно е възможно Путин, с цел да възстанови реда в своята страна, да е взел имперското решение първо да укрепи военно-промишления комплекс (ВПК) и да разруши влиянието на „вашингтонския обком“ (като основен източник на всички проблеми на Русия) – а вече след това да се заеме с „колективния Чубайс“ и с други вътрешни проблеми. Именно в идеята за преобразуване на външнополитическите успехи във вътрешни (включително вътрешно-икономическите) К. Мончар вижда „здравия план на Путин“. Според този план Путин е избрал правилната последователност за решаване на задачите, пред които е изправена Русия. Защото трябваше да се започне с „укрепване на суверенитета на страната, с усилване на армията и отбранителната способност“ - а вече после да се премине към решаването на всички останали проблеми.

Самата последователност за решаване на задачите пред Русия е може би следната: 1. Укрепване на отбранителната промишленост, отбраната и суверенитета; 2. Външнополитическа борба и победа над хегемонията на САЩ; 3. Решаване на вътрешните проблеми на Русия.

Реализирайки този план пред очите на целия свят (в Крим, Сирия и Венецуела), Русия възроди своя някога забравен статут на световна империя (било тя царска, било съветска), като в същото време разруши репутацията и предишния статус на империята на англосаксите като единствен център на сила. Да обърнем внимание, че тези външно-политически събития доведоха до западни санкции срещу много руски олигарси и до недоволство от тяхна страна заради действията на Путин. Тоест, съвсем очевидно е, че Путин е действал тук не в интерес на „колективния Чубайс", а в интерес на Русия според своя план за нейното спасение. Някога такова мъдро геополитическо решение е имало в историята на Древния Рим (припомнете си известния апел на римския сенатор Марк Порций Катон: „Картаген трябва да бъде разрушен!“). Картаген, като център на световното зло, като център на идеологическото и политическо влияние на аморалната „парична цивилизация“ трябвало да бъде унищожен, защото бил главен източник на злото и на проблеми за Рим. Малка е ползата да се тича с мрежа за пеперуди подир всяка пчела, заразена с опасен вирус; много по-ефективно е веднага да унищожите кошера със заразната пчела-майка, която неуморно възпроизвежда заразата. „Империята на англосаксите“ - това е съвременният (или новият) Картаген, който разпространява идеологическа зараза и поради това трябва да бъде унищожен в сегашния му вид като единствен център на силата, източник на злото и на проблеми както за Русия, така и за целия свят.

Укрепвайки военната мощ и външнополитическия суверенитет, Путин направи Русия сериозен силов център, защото военната сила в имперските „разчиствания на сметки“ е най-съществената. Ако съдим по това как бившите американски васали от Азия, Персийския залив, Южна Америка и Африка внезапно през 2019 г. тръгнаха да се кланят на Путин, той в момента надделява над „вашингтонския обком“ в много отношения на международната сцена. Още повече, че в самите САЩ назрява сериозна икономическа криза и настъпи разцепление на елитите.

Времето работи за Путин. Открито и смело настъпвайки срещу машинациите на САЩ по всички фронтове на конфронтацията, той в обозримо бъдеще може да принуди „вашингтонския обком“ да стесни своята зона на влияние до границите на самите САЩ. На „вашингтонския обком“ скоро няма да му бъде до Украйна и до цялото постсъветско пространство, дори не до Европа, а още по-малко до агентите на своето влияние - руските олигарси. Както е речено: „Лаком задник глава затрива“. Затова и Тръмп беше докаран на власт от „колективния Ротшилд“, за да могат световните олигарси да спасят своите капитали и активи, както и страната на основното си местоположение - Съединените щати, от неумолимо приближаващия крах.

Така става ясно защо Путин, знаейки колко много хората мразят „колективния Чубайс“, не прави нищо, за да го отстрани. Но В. Аверянов е много прав, че рано или късно днешният руски либерален елит ще трябва да бъде пожертван – защото Русия няма друг изход, няма друг исторически път. Обаче Путин засега не прави нищо в тази посока не защото не разбира това, а понеже е твърде рано.

И тук най-интересното е, че след пълната и безусловна външно-политическа победа на Путин над глобалното доминиране на САЩ, нашият „колективен Чубайс“ дори не се налага да бъде унищожен като втръснал вампир, надебелял от народна кръв. Достатъчни са плавни реформи, например бавно и системно възвръщане на държавното имущество, „прихватизирано“ (алюзия за израза „прихватить“ - заграбя; б. пр.) през 1990-те години. Вариант за това е чрез обратно изкупуване, справедливо за държавата). Следват оттегляне на Централната банка на Руската федерация от подчинението спрямо МВФ; отхвърляне на долара в международните плащания; изгодно кредитиране на реалния сектор на икономиката; връщане на държавната собственост върху природните ресурси; въвеждането на прогресивен данък върху дохода и пр. - за което непрекъснато пишат изтъкнати икономисти като С. Глазиев, М. Делягин, В. Катасонов, М. Хазин и др.

Тогава, в тези нови условия „колективният чубайс“, напълно загубил подкрепата на „вашингтонският обком“, веднага като хамелеон ще промени либералния си цвят в патриотичен, ще прехвърли доброволно всичките си властови позиции в патриотични ръце, а богатството, придобито „с непосилен труд“ - на държавата. Защото рано или късно всичко народно ще бъде върнато на хората. По-добре е да стане доброволно. Без помощта на „черните гарвани“ нощем, без класова революция и „експроприация на експроприаторите“, без гражданска война или други катаклизми, тоест безкръвно и легитимно – точно, както беше възвърнат Крим.

В. Аверянов смята, че „доброволното самопоправяне е соломоновото решение за офшорния елит, за да се избегнат неприятностите, свързани с държавното насилие и преследване заради корупция и причиняване на политически и икономически вреди на обществото.“   В този модел на обяснение става ясно защо Путин се нуждае от концентрация на власт, почти същата както тази на монарх.

Напоследък хибридната война между Съединените щати и Русия все повече преминава в своята „гореща“ фаза. А на война може да се победи само при строга централизация на властта у върховен главнокомандващ. Тоест, на единовластен владетел, фактически – монарх. Концентрацията на власт е необходима и за разрешаване на всякакви други извънредни ситуации. Никога не е имало и няма закони за всички случаи, понякога няма време за свикване на парламента. И само монарх, независим от законодателните недостатъци (както и от партии или други влияния), може бързо да реши критични проблеми в извънредни ситуации. А Путин и Русия сега се намират в най-извънредни обстоятелства. Забележете, как точно като монарх Путин реши кримския въпрос през 2014 г. - за което руският народ ще му бъде вечно благодарен.

Обяснение второ.

То е пряко свързано с причините за идването на Путин на власт, както и с поставените му тогава условия и възможни ограничения.

Според М. Хазин (някога близък до кремълските коридори на властта) бившият подполковник от КГБ Путин е избран от руския елит далеч не случайно. За това били определящи неговата способност и опит да „разрешава” междуклановите противоречия в криминално сложния през 1990-те години Санкт-Петербург. Именно това качество на В. В. Путин да бъде „вътрешно-елитен арбитър“ било необходимо за постигане на стабилност в олигархична Русия, където противоречията в елита достигнаха към края на 1990-те критичния си максимум на фона на увяхващия Б. Елцин с неговия разрушителен курс и кадрова неразбория.

С тази най-главна задача Путин се справи, при това блестящо, като премахна самата възможност за улични олигархични размирици (т. нар. „цветни революции“) от украински или грузински тип. В крайна сметка той постигна равновесно междуелитно състояние, като се превърна в авторитетен междукланов арбитър. Според В. Аверянов, веднъж попаднал в олигархичните властови кръгове, Путин през всичките си години на власт е бил принуден да „създава комфортна за себе си власто-олигархична среда“.

Путин създаде оригинална, ако използваме думите на В. Сурков, „путинска система на управление“. От олигарсите на 1990-те малцина изпаднаха в немилост – само онези, които открито посегнаха към върховната власт (Б. Березовски М. Ходорковски и др.), останалите бяха условно „строени“ от меката сила на Путин.

Спешното и изключително силно укрепване на военната мощ и завоюването на външнополитически статут на водеща суперсила дава възможност на руския елит да стане равнопоставен със Запада. Вместо да бъде в позицията на второстепенни местни олигарси, чиято собственост може да бъде конфискувано по всяко време по решение на който и да е съд от който и да е регион от англосаксонската империя. По тази логика укрепването на армията, силовите структури и суверенитета на Русия спомага за укрепване на имуществената и лична сигурност на руските олигарси. Нещо повече, това е много редкият случай, когато интересите на Русия и нейните олигарси съвпадат.

В този модел на обяснение се вписват много неща. Така например, става ясно защо „колективният Чубайс“ продължава да се угоява за сметка на държавата. Защо либералите продължават да извършват своята пропаганда, като им се плаща от държавата (опозиционното русофобско радио „Эхо Москвы“ се финансира от „Газпром“ - б. пр).

Защо управляващата класа, както и преди, свободно изтегля от Русия между 100 и 200 милиарда долара годишно.

Защо във всички държавни структури (с изключение на властовите) абсолютно доминират либерали, които плавно унищожават цялата система за социална защита на населението.

Защо правителството демонстративно не спазва указанията на своя президент (при това, забележете, абсолютно безнаказано!).

Защо патриотите са подтиснати и разделени, а партиите в Държавната дума създават само видимост за опозиция на властта.

Това е олигархията – такава, каквато е.

В този втори модел на обяснение също става ясно защо Путин се нуждае от монархическа концентрация на властта. Междуелитният арбитър трябва да бъде не просто авторитетен сред властовите елити. Той е способен да изпълнява качествено функцията на арбитър само, когато има реална власт, поне достатъчна за насилствено влияние върху онази елитна (властова) група, която не е съгласна с решението на путинския арбитраж.

Путин трябва да се издигне над властовите групировки както цар над боляри или както генерален секретар на ЦК на КПСС над членовете на Централния комитет. Иначе желаният арбитраж по принцип не е работоспособен. Но дори и при такова второ обяснение позитивната перспектива на „путинизма” (по термина на В. Сурков) остава. За бъдещето на Русия В. В. Путин вече направи най-важното: концентрира властта в едни ръце, при това за цели 19 години (което само по себе си е твърде недемократично); укрепи армията, флота и ВКС; възстанови външнополитическия суверенитет на Русия, както и нейния статут на световна свръхдържава и признат център на сила.

Ако се запитаме дали Путин може да стане руският Гай Юлий Цезар, ще видим, че Путин направи за Русия повече, отколкото някога Цезар е направил за Рим. Това, което Путин не е завършил, може да бъде завършено (както и в случая с Цезар) от неговите потомци-последователи-съмишленици. Тук наум идва оптимистичния стих на Р. Рождественски: „Това, което бащите ни не са построили – ние ще построим!“

А. Проханов абсолютно правилно забеляза в „путинизма“ на В. Сурков най-важното (почти метафизично) чувство, че „руският народ непрекъснато създава тип власт, която може да се нарече сталинизъм, или путинизъм, или русизъм, или империализъм“. А. Проханов каза, че вижда Путин в бъдещето, като вярва в превъплъщението на неговия статус. Ако по „превъплъщението" на Путин се разбира политиката на неговите последователи-съмишленици, такава вяра е логична и оправдана. Такива „превъплъщения" на Цезар (Октавиан Август, Константин Велики и др.) са превърнали демократичния Рим в монархически, превърнали го в еталонна империя, която ограничавала и сдържала злото в света.

Не Цезар, а неговите последователи изградили от Римската република онзи имперски Рим, който олицетворява имперското величие, дух и сила. Същият този Рим, който с право претендирал за всеобщо политическо, културно, а след IV век и за духовна значимост, дори за абсолютно превъзходство.

Ами путинската концентрация на власт?

По-горе бяха дадени две обяснения за дейността на Путин. Те са различни. Но което и да приемем, необходимостта от концентрация на власт е очевидна. Тази концентрация може да се разбира като подготовка на почвата (без значение дали принудена или планирана) за монархическа форма на управление. Някога Цезар направил същото за Рим.

Но добре ли е това за Русия?

За да разберем, като начало трябва да се признае, че всички съвременни демокрации са създадени съвсем наскоро. И те са създадени със сила (чрез революции и войни), с активното съдействие, помощ и в интерес на „колективния Ротшилд". Време е да разберем, че рано или късно всички демокрации започват да работят в интерес на олигарсите, а не на държавите, още по-малко на хората. Време е да разберем, че както показва историческият опит, само монарсите могат да контролират олигарсите.

Монархията е шанс Русия да консолидира суверенитет и стабилност във всички сфери на обществения живот. Това е шанс Русия да бъде остров на реда в един свят, където „либералната демокрация“ („паричната цивилизация“, по израза на В. Катасонов) се доближава до своя залез и навлиза във всепоглъщащ, тотален хаос. Само монарх в Русия може да промени идеологическия курс от либерален и републикански към традиционен и имперски. Само цар може да обедини различните групи руски патриоти (идеологическите „партизани“, обречени на безсилие без подкрепата на центъра) в едно единствено национално-освободително движение (по израза на Е. Федоров), като лично го ръководи. Монархията не е достатъчно, но абсолютно необходимо условие за разцвета на Русия.

Между другото, в „путинизма“ (като „добре функциониращ метод на управление“) на В. Сурков ясно „се чуват“ монархически „нотки“. Те се усещат включително и в неговата фраза: „Обществото се доверява само на първото лице в държавата“. Наистина, руският народ не само винаги се е доверявал на своя цар, но също така се е надявал на неговата защита против олигарсите, били те князе или партократи. Затова монархически „нотки се чуват“ сред много руски експерти и мислители, макар и често завоалирано. И тази тенденция не може да не радва, защото, имайки власт като монарх, руският президент може така да се „вживее в образа“, че да започне да се държи като истински Самодържец и да разбие всички либерално-демократични пречки по пътя на Русия.

Тогава всички пътища на света отново ще водят към Рим. Към руския Трети Рим.

Превод: Любомир Чолаков