Защо трябва да познаваме историята на американската империя?

Симеон Симеонов*

Империята – или империите – никога не съществуват във вакуум. Те винаги са предмет на дискусия, на критика, на анализ, както от вътрешноимперски агенти, така и от чужди империи, така и от анти-империалисти. Дори критици на империята, съзнателно или несъзнателно, използват нейния език или легитимационни системи в опитите си да я делегитимират.

Един такъв имперски език, една такава имперска легитимационна система, например, е расизмът. Расистки стереотипи срещу семиноли, мексиканци и филипинци са част от имперския арсенал на американски политици и публицисти в навечерието на семинолските войни (1817-1818; 1835-1842), войните срещу Мексико (1846-1848) и Испания (1898). Американски експанзионисти излагат превъзходството на бялата раса като аргумент за нейното географско разширение и за доминирането на други, „по-низши“ раси. Едновременно, критици на тези имперски интервенции използват расистки аргументи срещу военна агресия, излагайки опасността от расова амалгамация като основен недостатък на придобиването на нови територии обитавани от предимно цветнокожо население. Така че, вместо да разглеждаме расизмът само като компонент на империализма, историята ни учи, че е по-логично, емпирично издържано и аналитично целесъобразно да разглеждаме расизма като семантично поле, върху което империализма изгражда своите легитимационни позиции и което предоставя подходящ език за критика на империализма (или по-точно, критика на определени негови аспекти).

Както мнозина учени и критици на империите и империализма в исторически план подчертават, империите често пъти са идеологично легитимирани. Испанската империя, например, използва като своя легитимация „откриването“ на Америка и разпространяването на християнството, докато Френската империя пропагандира своята „цивилизационна мисия“ да разпространи европейски научни и културни достижения в колониалните си владения, а Британската империя, най-сетне, легитимира себе си чрез мантрата на „свободната търговия“, защитата на своите презокеански капитали и аболиционизма (премахването на търговията с роби). Това са само основните щрихи на имперски идеологии, като често различните имперски агенти прибягват до смесица от подобни идеологически стратегии, за да легитимират икономически, политически или дипломатически интервенции.

Характерна черта на американската империя е идеологията на американската изключителност (американския ексепционализъм). За разлика от европейските империи, чийто наследник се явява американската, в Съединените Щати до последните десетилетия доминира доктрината, че северноамериканската република е не- или дори анти-империалистично политическо образувание, което само в определени исторически моменти (гореспоменатите Мексиканско-Американска и Испанско-Американска войни, например) се поддава на имперски амбиции. Според това вече остаряло виждане, политическата, идеологическата и социалната рамка на американската история са несъвместими с империализма.

Именно историците са тези, които първи ревизират подобен прочит на американската връзка с империализма. Най-радикално в преразглеждането на тази американска генеалогия на империята изглежда е третирането на най-ранната национална история на САЩ. Контрастът между по-ранните и по-скорошни исторически трудове върху външната политика и дипломацията на ранната американска република (ок. 1776-1865) не може да бъде по-явен. По-старите исторически трудове третират създаването на северноамериканската република като еманация на анти-империалистични тенденции, породени от изконно автономните стремежи на приспособените към самоуправление северноамерикански колонисти. За разлика от тях, подсиленото внимание на историците от последните две поколения към взаимодействията между атлантически империи (трансимпериалната школа и „заплетената история“) и отношенията между колонисти и коренното американско население (постколониалната и субалтерната школа) внушава, че имперският дискурс е всъщност дълбоко заложен и основен катализатор в исканията за независимост на американските колонисти. Идеята, че демокрацията е своего рода анти-империалистична сила, макар и дълбоко заложена в политическата реторика на такива движения като нео-консерватизма, всъщност е дълбока историческа структура, чието „натурализиране“ подплътява имперски амбиции.

Тук следва да споменем, че докато американските историци са тези, които успешно установяват идеята за ранната американска империя в американската обществено-интелектуална сфера, те далеч не са първите, които я формулират. Действително, може да се каже, че в този аспект поне американските историци са с няколко десетилетия след техните източноевропейски и латиноамерикански колеги и публицисти, които разглеждат североамериканския империализъм като историческа даденост много преди това да стане прието и разпространено на запад. Десетилетия са нужни на американската историческа професия, за да възприеме тя изначално марксистката критика на „бащите основатели“ на американската нация като имперски агенти. Характерно е, че подобна критика от „изтока“ или „юга“ често среща пренебрежително отношение сред западни експерти преди в крайна сметка част от тях да я емулират и превърнат в своя. По този начин, макар и да са истинските носители на новаторския поглед върху американската история, източно- и южноевропейски и латиноамерикански марксисти и до днес си остават низвергнати в северноамериканските академични среди, като техните достижения са или забравени или присвоени от титуловани северноамерикански учени. По-умерените северноамерикански марксисти се явяват своего рода носители на неудобни, но в крайна сметка не иманентно подривни, послания относно историята и характера на американския империализъм, а техните южни и източни колеги, по-радикалните и прогресивни критици, които застрашават съвременните блага произтичащи от империалната структура.

Един от по-новите научни трудове, които може да приведем като пример за това разпространено и повтарящо се явление, е книгата на италианския учен Доменико Лосурдо „Либерализмът: Една Контра-История.“ В нея Лосурдо, под силно полемична форма, задава простичкия въпрос: Томас Джеферсън, Джордж Уошингтън и Джеймс Мадисън („бащите на американската нация“) либерали ли са? Без съмнение, макар и провокативни, подобни въпроси са интересни, тъй като поставят под съмнение какво всъщност е и следва да бъде либерализмът. Империализмът, например, може ли да бъде съвместен с либерализма? Показателно за пренебрежителното отношение на презокеанските академици към пободна на пръв поглед коварна, но всъщност изключително провокативна и интелектуално стимулираща, гледна точка, е критичното мнение на Дженифър Питс за труда на Лосурдо. Като водещият американски учен в областта на „либералния империализъм,“ Питс подлага Лосурдо на унищожителна критика, която негира приноса на италианския учен към историческата наука и към обществения дебат. Несъмнено, Лосурдо пише за широка аудитория, за която например може би е непознат фактът, че Томас Джеферсън, един от „бащите основатели“ на САЩ и едър робовладелец, е подигравателно наричан от своите съвременници „Черният президент,“ тъй като е избран в следствие на конституционално заложени механизми, които привилегироват робовладелческите южни щати. Публичното излагане на такава информация е несъмнено важно, тъй като илюстрира факта, че американският либерализъм, например, за чийто последователи се считат и Джеферсън, и Уошингтън, и останалите пет от първите осем американски президенти (всичките робовладелци от Вирджиния), може да бъде окачествен като такъв само с огромна доза историческа предпазливост.

Всъщност, ако следваме Лосурдо и приемем либерализма като идеология на свободата, то следва да определим всичките тези президенти като анти-либерали, тъй като в основата на тяхната визия, включително и в джеферсъновата „империя за свободата,“ е разпространяването на робството. Тъй че, може да приемем критиката на Питс към Лосурдо като ограничена от нейната институционална и териториална обязаност и дори до известна степен като мета-илюстративна именно за това, което Лосурдо критикува в ранния американски либерализъм: неговата изконна склонност да разглежда по-радикалните либерални идеологии като по-застрашителни и от неговия архивраг, консерватизма. Неслучайно, либералните медии и академици в САЩ – до голяма степен доминиращи обществените дискусии – окачествиха потенциална победа на радикалния марксист Бърни Сандърс над либералния фаворит Хилари Клинтън като едва ли не единствения път на изолациониста Доналд Тръмп към Белия Дом. Пример за тяхната миопия е, че радикалните им източно- и южноевропейски и латиноамерикански колеги бяха (и са) далеч по-резервирани към Клинтън и виждат именно нея като основен симптом за кризата в ляво.

Въпросът тук е не дали по-умерените или по-радикални либерали са „прави,“ а по-скоро дали и как лявото пространство в Щатите, а и отвъд тях, трябва по-успешно да интегрира въпроси за американската империя и нейното геополитическо значение в публичната дискусия и обществената памет. Именно тук историята може и следва да даде своя принос, тъй като архивът на американската империя е богат и пъстър. Неговото познаване със сигурност поставя нови акценти, създава нови перспективи и може да предложи нови решения пред съвременните и бъдещи дипломатически и политически лидери.

*/ Авторът и докторант по история. Тема на дисертацията: Консулство, суверенитет и империя в революционния Атлантически океан (1778-1848). Стипендиат на Центъра за ранноамерикански изследвания на Макнейл, 2019-2020. Има редица публикации и участия в международни конференции в Германия, Великобритания, САЩ и др.