Българските храмове зад граница – много родолюбие и търпение и малко помощ от държавата и църквата

Симеон Николов

На фона на изчезващите църкви в Германия осветеният на 11 май т.г. нов православен храм „Св.Св. Кирил и Методий” в Хамбург от митрополита на Средна и Западна Европа  Антоний за 35–те хиляди българи в този град е забележително събитие. Дългият и труден път до такива редки радостни събития отваря темата за родолюбието на българите в миграция и грижите на Държавата и църквата за тях.

Българските православни църкви зад граница са под юрисдикцията на Българската православна църква и се намират в две български епархии: Българската източно православна епархия в САЩ, Канада и Австралия със седалище в Ню Йорк и Българската източно православна епархия в Западна и Средна Европа със седалище в Берлин. Те се разрастнаха особено в края на 20–и началото на 21 век по понятни причини, свързани с емигрирането на българските граждани.

Независимо от доста различните данни за броя на българите по света, може да се твърди, че най–компактните маси от българи в Европа се оформиха в Германия – 220 000 души / неофициално се твърди за 370 000/ и Испания – 140 000 души /неофициално – 220 000/. В Италия те са 142 000. През 2016 г. общият брой на българите в чужбина е бил близо 2 млн.

Разбира се, че новосъздадените църковни настоятелства и храмове не могат да обслужат всички българи, но истината е, че те не привличат само вярващите, които са значително по–малко от посочените тук, а една много по–широка част емигрантския ни контгингент. Нови църковни настоятелства се появиха в Лион /1997 г./, Барселона /1997 г./, Лисабон /2001 г./, Рим /2004 г./, Сеговил /2006 г./, Хамбург и Манхайм /2009 г./ и др.

След 2011 г. нови църковни общини се появиха в Люксембург, Кьолн и Цюрих.

За целта са били приспособявани помещения, предоставени от местните власти и църкви. Т.н. църквата в Берлин е бивш гробищен храм, а  българската църква в Лондон е в помещение–гараж в двора на посолството на Република България. Помещение в жилищния комплекс на посолството ни във Виена също е предоставено за тази цел, а след 2013 г. се събират пари за нов храм. В Рим Ватикана ни предоставя «Св. Павел ала Регала», действаща през седмицата като католически храм. Една от най–старите църковни общини е тази в Будапеща, която води началото си от 1916 г. Български православни църкви има в Букурещ, /Св.Илия/, в Прага /Св.Св. Кирил и Методий/, в Хага /Св Архангел Михаил и Св. Архангел Гавриил/, в Одрин /Св. Стефан», в Истанбул   и др.

По–малко известно е, че броят на свещениците е недостатъчен. Много от тях обслужват два и повече храмове, като например Милано и Люксембург, или Рим и Малта, или Женева, Цюрих и Берн, или Стокхолм, Малмьо и Осло. Един свещеник обслужва например Лондон, Уелс, Шотландия и Ирландия. Финансирането от 500 евро не стига за наем и подръжка на църквата. Затова нашите свещеници работят като строители, болногледачи, чистачи и др. Финансови помощи се събират от българите към съответната църковна община.

Историята с осветения храм в Хамбург дава основание за извода, че нещата стават изключително бавно. Преди 16 години стартира подписка за изглаждане на храм. Преди 11 г. българите започват да събират финансови средства за тази цел. Българското правителство отпуска скромната сума от 30 000 евро, останалата част събират местните български емигранти и след дълги преговори започва преустройството на протестантската църква в български парвославен храм. Ако погледнем историята и на останалите църкви, ще видим че и те са се появявали след един продължителен и мъчителен процес. Не малко перипетии имаше и при намирането на храм за българската православна църква «Св. Цар Борис Покръстител» в Берлин, или българската православна църква «Рождество Богородично» за района на Кьолн–Бон.

Значението на църковните храмове за всяка православна мигранстска общност се определя от няколко основни маркери:

– езикът като средсво за предаване на културна и национална идентичност;

– консолидиране и стремеж към укрепване и развитие на мигрантската общност на религиозна и културна основа;

– социално подпомагане.

Окло всяка църковна община възникват различни инициативи, училища, организации и групи– танцови или певчески, които поддържат връзките между българите и връзките с Родината. Както в случая с Хамбург, така и в други градове и държави, в отбелязване на празниците с включват децата от местното българско училище, в което учат 150 деца.  От църковните общини се раждат идеи за някои неразработени ниши, особено в областта на културата. Таня Станева от Белгия например посочва обаче, че за съжаление на писмата до МВнР, Министерстовото на културата и др. с молби за съдействие от години няма положителен, а вече и никакъв отговор. «Никой не разбира, че ние не искаме пари от тях.», отбелязва Станева. Не само българските църкви се посещават и от други православни вярващи от различни страни, но и културните състави се превръщат в притегателен център за местните граждани, които завинаги ставата приятели на България. Лора Стайкова, която от 7–8 години е в Дания, споделя за музикална група «Балкан Транзит», на чийто представления датчани и българи пеят народни песни , танзцуват и плачат заедно.

Негативно отражение имат някои решения в София. Така например, отказът да се даде български паспорт на кмета на българския град в Молдова Тараклия. На герба на града с цвета на българското знаме и изображение на лъв е написано «Българският дух е непобедим!», но униженият от българските чиновници кмет пише във Фейсбук– «Няма да направя това отново.» В Болград в Украйна пък къщата, в която е учителствал Христо Ботев остава празна, защото няма съдействие от България за експозиция с цел превръщането й в музей. В Мюнхен имаме  имаме църковно насотятелство, но изгелжда куца социалната му роля. Вестник «Нойес Дойчланд» писа за Христо Ванков, който от 13 г. живее на улицата, но не е получил съдействие за настаняване в приют и умира от усложнения от диабет.

Българските общности и преди и след 1989 г. са били разделени. Управляващите са имали както положителни, така и отрицателни преживявания, когато са ги посещавали. Министър председателят Борисов едва ли е забравил неудобните въпроси в Лондон. Българите в Ню Йорк пък ще помнят срещата с президента Радев, защото никога дотогава не е имало такова масово посещение, такъв дебат и емоции. Там прозвуча и едно добро предложение на президента– да се направи картотека на българите в чужбина и сдружение, което да представлява техните интереси.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                      При последните си срещи с българската диаспора вицепрезидентът Йотова имаше доста прагматичен подход, но и обещанията й бяха сериозни и тя сигурно съзнава, че тепърва предстои по–трудното– изпълнението им. А понякога нещата не зависят само от българската страна– например закона за езика, обявен в Украйна, който подкопава всички досегашни обещания за изучаването на български език.

Понякога е много важен ангажиментът на българските посланици, тяхната активност в координиране на подкрепата на държавата, църквата и местните власти в съответната страна. Каквато беше активността на българския посланик във Виена Александър Караминков в недалечното минало и тази на почетния консул Имайер в Хамбург през последните 4 години.

Но във всички тези усилия като че ли липсва видимото присъствие на Българската православна църква, ако изключим героичната понякога мисия на нашите свещеници в двете православни епархии зад граница. Амбициите й са да продължава да открива нови храмове за нашите сънародници.

Защото, както пише българинът Стасилав Генов в своето Послание до българите по света: «Вие сте нашата дипломация!»