От древността към бъдещето – Българите и Крим

Инж. Дочо Шипковенски*

Идеята на този проект е един интердисциплинарен подход при изследване на древните корени на нашите предци населяващи Черноморския район, като предпоставка за преодоляване на проблемите на съвремието и развитие на културните и икономически връзки в региона и ролята на българската народност. Регионът ще наричам понтийски за да подчертаем древния му характер.

Акценти на изследванията и обобщаващите проучвания за древността на Черноморския н Понтийски регион са изложени в предишен доклад.

Древни предания представят митични събития и образи, които транспонирани в днешната ни познавателна система добиват съвсем реални, но често различни представи. Извънземният разум и негови представители реалност ли са? Те вземали ли са участие в цивилизационните процеси на Земята? Въпроси, които все повече се дискутират, а се появяват и нови факти. Но нека подходим кратко и практично, свързано с днешния ден и бъдещето ни.

Изследването на последните 100-10 хг. п.н.е, направените археологически открития, премълчани събития и неопровержимите доказателства, през последните десетилетия, за присъствието на НЛО, налагат изясняването на извънземната намеса, включително ментална и генетична, в развитието на съвременната цивилизация. Споменавам тази теза, защото и в книгата на „Енох” и в епоса на древните българи „Сказание за дъщерята на хана” се говори  за ангели и алпове, чието присъствие трябва да се преосмисля всеки път когато се появяват нови сериозни изводи по тези въпроси.

Спираме се на Потопа, за който почти няма съмнение, след изследванията на проф. Петко Димитров от Варна и американските учени Питман и Райан, че той е станал в Черно море – древният Понт. Дори се определя годината 5508 п.н.е и тя съвпада с началото на древния Български календар. Случайно ли е това?

Защо Потопът е изключително важен за настоящето изследване?

Понтът (древното название на Черно море) е бил огромен затворен басейн с ниво, което през следващите геологични периоди е станало 90 – 100 м. под нивото на световния океан. Басейнът на Понта е бил своеобразен анареоробен оазис с добър климат, в който населението там, както и в заобикалящите го територии в рамките на поне 500 км., логично е да се е развивало пълноценно, както в битов така и в технологичен аспект.

В тези периоди Каспийско и Аралско морета са се захранвали предимно от Кавказките и Алтайски реки, докато водният баланс и нивото на Понта се захранва с минимално постъпление от заледената Северозападна Европа, а изпарението от водната му повърхност създава отрицателен баланс.

Потопът и свързания с него катаклизъм неминуемо е предизвикал една мощна миграция от района на понтийския басейн. Миграцията на запад и север е била ограничена заради преданията от отминалите заледявания, затова миграцията е преди всичко на изток и юг. Очевидно е че са се оформили две големи направления. На юг и югоизток, към Анатолия, Египет, поречията на Ефрат, Тигър и Инд. Другото направление е на североизток и изток, а това са просторите на северното Причерноморие, Южна Русия, Волга, басейните на Каспия и Аралск, Ферганската долина, до древната планина Имеон (Западен Памир), до Памир, Тарим и още по на изток. Миграциите от предизвиканото събитие се превръщат в процес. Много малко вероятно е отседналото население живяло в топъл анклав на морското ниво, в района на Понта, да се премести отседнало да живее във високо заснежени плата на 1 – 2.5 х.м. височина. Отделни родове е възможно да останат в тези райони, но повечето са мигрирали към по-топли и добри за прехрана райони. Така миграцията се насочва към долините на Кавказ и на юг към днешните Кюрдистан, Ирак, Иран, Афганистан и Индия.

От тези събития няма преки писмени извори. Времената са без писмени и единствено легенди, по късно библейски предания, вероятно митът за Атлантида, Фестоският диск и други изчезнали късни извори стават основа хилядолетия по-късно автори като Херодот да представят народите и техните превъплъщения, живели и мигрирали по тези земи. Българите са просто част от този древен народ.

Обобщавам изследванията на българите Н. Владикин, проф.Д.Саселов, Г.Ценов, П. Мутафчиев, арх.Слави Дончев, проф. Р. Рашев, ст.н.с. П. Добрев, проф.В. Василев,  доц. д-р П.Голийски, акад.проф. Д.Денев, акад. С.Иванов, акад. В.Цонев, проф, д-р Я. Шопов, С.Стоилов, проф.Делев,акад.Чернев, както и най-последните публикации на акад.Гълабов и проф.Д.Тончева и др. Разбира се изследванията на Н.Гумильов, много други руски и европейски автори и особено средновековния български епос създаден в Поволжието, описаните събития, предания, археологически изследвания и открити артефакти в различна степен и варианти потвърждават тези миграции. Не мога да си позволя изброяването на изследователите от Русия и Волго уралието, не само защото познанията са ми скромни, но и защото те са стотици. Нещо повече всички досегашни изследвания  потвърждават взаимните влияния на понтийските племена с местните общности по пътя на миграциите, както в езиково, така и в генетично - антропологично отношение. Особено изследванията на Фархат Нурутдинов потвърждават продължителното заселване на тези миграционни вълни както на запад така и в малоазийските и далечните азиатски ареали. Поради различни причини векторите на последващите миграции имат най-различни посоки.

Особено важни са лингвистичните изследвания, с които е богата руската историография, включително и на волжко-българския лингвист от ХІІ в. Сюлейман Ибн Дауда Ал Булгари. Остава не достатъчно изяснен въпросът за автентичния древен език на българите и защо на Волга българите възприемат български тюрки, а на Балканите приемат словенския – български славянския? Защо още нямаме речник между двата езика? Така ще излязат всички общи думи, синоними и омоними, което само по себе си ще продуцира богати на съдържание изводи!

Особено интересен е фактът, че предците на българите мигрират, срещат се с други етноси, приемат за комуникация други езици, но винаги запазват битови характеристики и твърдият звук „Ъ” в говора си. Той присъства и в българският-тюрки в няколко разновидности според проф. Ахмет Рахимов - Уфа.

Ползвайки съвременните компютърни технологии може да се изтегли и обобщи речниковият фонд на народите живели по тези земи. Така езиковата близост изразяваща се чрез общи битовизми, топоними, етноними, хидроними и епоними се оказва най-показателна за  родовата и племенна близост между две общности с различни достигнали до нас наименования, живели в различни географски райони, предвижвали се по различни миграционни вектори. Дългогодишните изследвания по тази методика на проф. Явор Шопов, дир. на Института за древни цивилизации-София, недвусмислено налагат този подход, със силата на неоспорими доказателства.

Изключително интересни са изследванията на физика Любомир Цонев за мегалитните структури (менхири, кромлехи и най-вече долмените) в България, Балканския регион и по света. Долмените, като най-развита структура са познати и в Кавказ, Армения и Странджа планина.

Проучванията на тези структури са много ограничени. Структурите в изследвания регион са различни от тези по френското крайбрежие. Изводи насочват появата на структурите към 6 хг пне, свързват се с древните ни понтийски предци, а изграждането им с обредни цели е продължило хилядолетия. Долмените от камерен тип са предшественици на по-късните куполни „тракийски” гробници-могили. Ако в България могилите са над 20,000, то те могат да се срещнат и в Башкирските простори и да се видят в музея на Уфа. Интересен паралел може да се направи между мегалитните структури и Стоунхедж, където „грамотният проектант” с подръчни материали, „местна работна ръка” и сериозна „строителна техника” предлага непознати за древния човек астрономически знания и идея или ползва идея за създаване на комплекса. „Кой е този строител?”, кога е строен комплексът? Има ли връзка с понтийската цивилизация?

Наскоро проведох проучвания на тези структури, особено на долмените с тяхното храмово развитие в пред историческите селища на талайотите  на о. Минорка (от Балеарските острови), на нурагите в о. Сардиния, при древните храмове на о. Малта, където в един от тях са постигнали същите астрономически измервания както при Стонхендж. Много интересни изводи се крият в проучванията и на връзките на етруските живеещи в близост до Рим с при понтийския народ. Изследвания, които имат изключителен потенциал за културни и икономически връзки. Изследвания, които трябва да поемат нашите деца и внуци.

Навлизайки в писмената епоха, когато пергамента и хартията понася всякакви воле излияния на автори, които от незнание, неумение или съвсем целенасочено премълчават или изкривяват истината и историческите факти и като резултат те се представят погрешно. На Балканите най-добре знаем какво представлява историята на българите представена от гръцки автори. Същите проблеми се срещат и в други региони. Единствено мулти дисциплинарният подход и многостранно засичане на фактологията и кореспондиращите изводи могат да гарантират с по-голяма вероятност резултати по-близки до истината.

В някои от разселилите се вече понтийски родови общности през древността са започнали да ползват руни, а по-късно и пиктографско писмо, естествено само сред посветени лица от общностите (виж изследванията за тракийското писмо на Стефан Гайд-Гайдарски- почина 2013). В някои общности са познавали минералите и се развива древната металургия. А това е присъщо само на отседналите мислещи общности. Наименованията на отделните общности, независимо че са от една  или близки етно културни групи, че живеят в непосредствена близост, се различават и са свързани с географски или племенен белег, а най-често с името на вожд. С течение на времето общностите (дори в едно племе) освен генно и антропологично единство, придобиват и някакъв идентитет, свързан с обичаите, облеклото, битовата практика, култове, езиковите наречия и т.н. Акцентирам на родовата общност, защото тя е била тази най-малка структурна единица в общността, която е самостоятелна и поддържа език, традиции, родова памет, спазва правила във взаимоотношението си с другите родове при създаване на племенни съюзи, във война, миграции и природни бедствия, а това е важно за следващите изводи.

Така стигаме до представянето на народите в разглежданите райони през следващите „писмени” векове. От второто хилядолетие п.н.е. до наши дни различни наименования за населението живеещо на една територия се появяват през вековете и изчезват. Представяни са от автори, цитиращи още по-древни източници и естествено всяко препредаване внася фонетични, езикови и писмени различия и грешки. Миграции има, но народите (общностите) не изчезват, само по ред причини имената се променят. Появяват се наименованията: пелазгите, траки, даки, фраки, мизи, бриги, фриги, гети, готи, масагети, скити и т.н., пеони, кикони, меони, мирмидони,… едони и до тях мак-едони (което означава „малките-децата на едоните”, а самите те живеят в съседство –Д.Хайдутов). Така повече от 200 общности са обединени под общото наименование траки и илири и това е предимно от Дунава в южно направление. В северно направление съседите им са траки-гети, станали готи движейки се към Бавария, скити движещи се на североизток (а това са гетите, които са наречени по древния глагол „скитам” заради  скитането им из при черноморските простори) стигнали чак до Кавказ и станали известни като маса-гети (означаващо „малките на гетите”-ДХ), същите имат наименования саки, сакалиби и т.н.

В потвърждение на горе казаното никой историк не е отговорил до момента на въпроса, защо Дарий през 513 г.п.н.е предприема „скитския поход”, организира 700 х армия да преследват масагетската царица Томирис, която преди 17 год. е убила неговия тъст Кир Велики край Сър Даря (около 1500 км от построения от него мост на Дунав)! Дарий вече е направил един опит да я преследва през Кавказ, но тя му убягва и тогава тръгва в обход, който е повече от 1000 километров през тракийските земи. Той минава през понтонен мост на Дарданелите. Срещу богати дарове минава през земите на одрисите и гетите - Долна Скития (Добруджа), построява втори мост на Дунав и влиза за 60 дни в Горна Скития – днешното Северно причерноморие, за да преследва масагетите! Походът е неуспешен, нашите предци изтощават армията на Дарий, той изоставя по-голямата част, гладна и болна и бяга през запазения дунавски мост. Изобщо трако-персийските връзки от VІ-V в. п.н.е крият изключително много тайни свързани с изключително богатите археологическите находки, имащи  персийски характер открити по нашите земи. (Това е отделно изследване на Б.Петков и Д.Шипковенски).

Още от времето след потопа миграционната вълна достига долините на Тигър и Ефрат. Развива се богата цивилизация с писменост. Археолозите откриват доказателства и за технологични достижения. Може би някой за пореден път ще зададе въпроса защо там, а не другаде и ще има основание? Много автори представят в изследванията си сходства в наиме-нованията, в обичайте, в пантеона на боговете от тези земи с тези на Балканите (Я.Шопов). Авторите посочват района на Балх като място където се заражда наименованието българин, станало нарицателно за тази общност отличаваща се със знания, морал и достойнство. Градове като Персеполис показват в същото време, че развитието, възхода и края на древните цивилизации са зависели много от климатичните промени, от между общностните и икономически отношения. Миграциите винаги са предизвиквани от търсенето на по-добри условия за живот. Така наследниците на понтийските сскиталци, независимо от доброто съседство отново се включват в поредна миграционна вълна. Дори може да се каже, че за българските общности е характерна черта да мигрират когато са притиснати от моментни обстоятелства, независимо дали са край Волга и Кама, край Днепър и Кубан или Дунав, Вардар, Морава и Марица, включително и днес. Характерно за българите от древността до днес е че където се застоят те винаги създават държава с наименование България.

През хилядолетията странствания на понтийските потомци десетки са сродните общности, които те създава. Много са изследванията (на Фархат Нурутдинов – Казан, Н.Гумильов и др.) посветени на ролята на българи при тези процеси, съвместно с хазари, маджари, кумани, огузи, оногундури и т.н., и само едни интердисциплинарни анализи ще отговарят на възникналите въпроси.

Трудно е да се отговори на въпроса какво е привлякло странниците към Балканите? Каква е била срещата на понтийските потомци-траките винаги живели на Балканите с понтийските потомци – първо скитали по света и върнали се с ново наименование като българи  отново по тези земи? Може би древната родова памет? Може би това, че Балканите са възможно най-привлекателната част от понтийския басейн? Може би, че сред тях има и потомци на тракийците-македонци, наследници на войните на Александър Македонски останали в Согдиана? Изследванията ще се опитат да отговорят, чрез многоаспектно изследване на процесите на сливане на различните общности от понтийския ареал с тези от волжко-уралските, европейски, азиатски и далеко източни райони, всяка с характерните си антропологични характеристики. Изследванията ще продължат да предлагат нови подробности, но възникват и нови въпроси към древната история на предците ни. В момента има няколко отговора кои са тюрките. Но само прилагането на мащабни генетични изследвания  с една обновена методика за гнездово проучване, ще позволи нови изводи, по-точни обхващащи голям времеви хоризонт на древността и конкретни географски области. Вижте последният литературен източник, като отговор в това направление.

Самото създаване на Източна Римска империя, след един внимателен анализ се оказва, че е последното издихание на разяжданата от проблеми Римската империя и е началото на втория етап на християнизация на Балканите. В началото на ІV в. Рим се оглавява от тракиеца Константин Велики, който с помощта на малка римска администрация, военно началници и строители и главно местните тракийски вождове и тракийските си легиони изгражда столицата Византион и администрацията на Източната римска империя. На практика можем да кажем, че това е последната тракийска държава, която от 320 до 610 г., е с императори тракийци и няколко испанци, а и столетия след това няма гръцки императори, но има повече от 15 тракийци от Македония, започвайки от Юстин и Юстинян Велики. Официалния език е латинския, а масовият тракийски. Християнството се налага на латински и постепенно се преминава на гръцкия език, след 610г. Населението е от траки и родствените българи, а ромеец е просто новото наименование на местните жители станали „римляни”. Така както траките зад Дунава стават „даки”, както гетите отишли нагоре по Дунава готи и т.н. Това е отделна и пространна разработка на автора.

Изразът „византийски“ („византийска“) в съвременния му смисъл се среща за първи път у Йероним Волф през 1557 г. и става традиционен за историческата литература след издаването на Парижкия корпус – Corpus Byzantinae historiae (1645-1711 г.).

Българската изследователка Татяна Немска (2010г.) прави запис на мелодия край езерото Байкал, която българки от Родопите в България я припознават като характерна „своя” песен и веднага я запяват с български думи. Възможно е, това да е случайност! Но предстои проектът, който да обедини музиковеди, лингвисти, историци, етнографи и генетици за проучване на този и подобни факти. Още една причина, поради която трябва да предадем на нашите деца и внуци любовта и уважението към нашето общо минало и културно наследство.

Невъзможно е да се обхванат стотиците теми от общ интерес, свързани със средновековната и по нова история на нашите народи живеещи в днешните Крим и България, в понтийския ареал. Ще се спра само на няколко показателни факта.

Хилядолетия покрай Понта е живеело население известно като траки, скити, сармати, хазари и руси. Характерно за тези северни общности, е че като етноси са много близки. Те са говорели „словели” (от тракийския глагол за говоря) на един език. Днес само Словения и Словакия са запазили тази етностна идентификация на държавно ниво. Общото словене става  нарицателно и започват да ги наричат с общото наименование „слОвЕни” преминало в „слАвЯни”. Известно е, че променливото „О” и променливото „Е” са характерни за говора на Балканите и в Русия, за славяните.

Нашествието на Атила (Vв.) в ранното средновековие е внесло някакви етносни и речеви изменения. Интересно е за българските общности, които мигрират от изток, че носят битови, фолклорни и социални характеристики на етноса си и с тях се включват в Атиловите войски. Те запазват част от езика си (битовия), но допълват и език за комуникация. В днешния български изобилстват значения, които имат славянска дума и отделно българска (любов и обич, отец и баща, дори бащъ и т.н.). Оказва се, че каквато и нова норма да им се наложи, твърдият говор характерен със звука „Ъ”, в бита, фолклора и социалния живот с характерни само за тях белези се запазват трайно. Жизненият апогей на тази амалгама от скити, словени-славяни, българи и други сродни общности е „Велика България”, просъществувала кратко, но оставила трайни следи. Столицата Фанагория и множество селища и крепости на Кримския полуостров, възникването на град Киев, на града на кан Мосха – Москва, казаческата общност, говорят достатъчно. Разпадането на Кубратовата Велика България на мюсюлманска България (край Волга и Кама), на източно православна (край Дунав и Вардар) и католическа (край Салерно-Италия) става факт през VІІ век. Самите погребения на Кубрат и Аспарух в центъра на огромния й ареал в Малая Перещепина и Вознесенка потвърждават казаното до тук.

Религиозната експанзия на юдеизма (VІ в.) преименова част от скитските общности в хазари, но азбуката на Кирил и Методий им запазва идентичността. Делото на Кирил създал Глаголицата и трансформирането й в по-практичната азбуката на словените като Кирилица, е началото на духовния апогей и третият окончателен етап на християнизация на всички словени от Алпите до Кавказ и от Средиземно до Балтийско море. Златният век на цар Симеон в Търново, делата на Олга в Киев, на Владимир в Крим, на Киприян и Григорий Цамблак стигнали до Москва и Балтийско море и т.н. и различните форми на междудържавни отношения в тия времена най-добре илюстрират отношенията между тези оформили се вече като народи славянски общности.

В следващите векове на средновековието, експанзията на исляма (ХІVв.) се съчетава с нашествието на монголските орди от изток и така трайно се въвежда тюркският говор по тези земи, като основно средство за комуникация със завоевателите. Същевременно се внасят и етносни изменения повече сред североизточните общности. Постепенно се налага унизителното нарицателно „татари” за членовете на тези общности, които трайно живеят във Волго уралието и Крим. Близостта на тюркския и селджукския говори създават и трайни връзки между татарските общности от северното причерноморие и средновековната турска държава.

Цитирам статия  на ЧУЛПАН БУЛГАРИ. Санкт-Петербург-2010г.: „Чингизхан, придя к власти в Монголии устроил кровавую резню в 1202 году над татарами за то, что они отравили его отца. «В результате татары практически перестали существовать не только как военная сила, но и как народ. … Однако благодаря историческому заблуждению и прочно установившейся традиции имя их и сегодня сохраняется на этнической карте нашей страны, хотя современные татары не имеют никакого отношения к народу, обитавшему в средние века на границе с Китаем» (Егоров В.Л. Золотая Орда: мифы и реальность. М., Знание, 1990, -63 с., с. 13, 14). Таким образом, в Европе никогда не было татар и их цивилизации.

Днес болшинството от тъй наречените „татари” открито и настоятелно отричат това наименование и се борят за признаване на ново наименование почиващо на народностната им българска принадлежност.

Днес сме свидетели как еднаквата религиозна принадлежност към исляма, близостта между тюркските говори и турския език, солидни финансови вложения и политически заигравания на Турция с тези общности в Крим, Гагаузия, бивши съветски републики и настоящи автономии и области в РФ , водят към приобщаване и опит за асимилация на тези общности от страна на Турция.

А в България се стигна до там, че протурски емисари задължават всеки мюсюлманин, генетичен българин, дори не знаещ и турски език да се самоопределя за турчин.

Направеният до тук обзор представя вековната близост между общностите живеещи около Черноморието. Елинските, римски и венециански колонии по крайбрежието не внасят съществени етносни и езикови изменения .

От времето на Екатерина Велика (1783) Крим става стратегическа Черноморска област към Русия и се заселва с руси от вътрешността на страната. Така християнското не тюркско население става доминиращо на полуострова.

Последвалата Кримска война, редицата политически промени и разрухата от Втората световна война, само засилват руския характер на Крим. И това е характерно за руската народност, че всяко тежко и жестоко военно, демографско или икономическо изпитание винаги укрепва патриотичния дух, моралната и икономическа мощ на държавата и съставните и региони. И това се дължи преди всичко на богатата душевност, осъзнатата историческа народностна принадлежност, на народните традиции и развиваща се култура. В този контекст връзките с близките народи, „словещи”  на разбираеми близки езици добиват нови измерения и нов смисъл.

Днешните социални и политически условия в при понтийския регион не се отличават със спокойствие. Напротив нови изпитания от различен характер. Изучавайки историята и правейки съответните изводи, трябва да продължим с познатите подходи за културен, спортен, научен, туристически и икономически обмен, които укрепят, развиват и стабилизират нашите държавни структури и между държавни отношения. Провежданите ежегодни традиционни фолклорни фестивали могат да прераснат в периодични фестивали  на всички  български, славянски и други етносни общности в различните административни области. Подготвянето на театрални, спортни, телевизионни и други по характер срещи предполага наличието на достатъчни финансови средства. Именно за това трябва да се обърне повече внимание на развитието на икономическите връзки, като източник на финансов ресурс.

Разработването на общи научни и стопански проекти е залог за перспективно мислене и осигуряване на дългосрочна възвращаемост на вложените усилия. Залагане на трайни връзки и възпитаване на последователи в следващите поколения с енергични носители на дух, умения и традиции, е неотменна задача.

В далечната 1909г. ръководителите на юнашкия Съюз на българските гимнастически дружества решили да направят посещение на Русия. Това станало на Петровден. Идеята за тази екскурзия била посрещната от българското и от руското правителства, от обществеността, от всички юнаци и обществото с голям ентусиазъм.. Определено било екскурзията да бъде до гр. Одеса, с престой от 4-5 дни. Участвали са 37 юнашки дружества с 1385 юнака и 32 знамена.Корабите се посрещат с 21 топовни салюта. Генерал  А. В. Каулбарс, главно­командващ войските на Одеския окръг и бивш военен министър на България, придружен от свитата си, обиколил параходите с лодка и поздравил юнаците с "Добре дошли". Пет дни неописуем възторг, срещи на хора, които ги разделя само разстоянието на домовете им. Резултат от „народната дипломация”, която за мигове се проваля от едноличните деяния на политици и величия.

Днес в България възстановяваме юнашкото движение възникнало преди 120 години и изиграло основна роля при развитие на модерното физическо възпитание в училищата и здрав патриотичен дух в младото поколение. Вече регистрирано като Сдружение "Български юнак"  то цели обединяването на всички и навсякъде където има български общности, които споделят девиза „духовно силни, психически устойчиви, знаещи и можещи, физически здрави Българи” и работят за възпитанието и моралното и физическо здраве на децата ни. Това ще е един скромен принос на българите в голямата славянска общност за укрепване на нашето единство, социален и стопански просперитет.

Много може да се говори за приноса на България и българите в израстването на Древната Рус в мощна държава, но по-добре е това да се види в изрично цитираната по-долу книга на ГГ.Литаврин и още по-подробно в книгата на проф. И.Добрев „Българите за руския народ, държава и култура”.

Целта на настоящите и подобни проучвания са анализирайки възхода и грешките на българските общности през вековете да извличаме поуки за настоящето, за възпитанието на поколенията ни и отношението ни към приятели и съседи.

Литература

-          Литаврин Г.Г., Византия, Болгария, Древнаяя Русь (ІХ-ХІІв.),Санкт-Петербург,2000,415с.

-          Добрев, Иван, Българите за руския народ, държава и култура, София, 2011, 982стр.

-          Advances in Anthropology, 2015, p.205-266 ,

автори Sena Yankova, Desislava Nesheva, Angel Galabov, Draga Toncheva,

Разпространението в Източна Евразия на У-Хромозома и Митохондриалната  DNA Хаплогрупи в Евразия: в гените на древните българи; публикуван на 16 Окт. 2015.

*/ Доклад за форума „Крим - Ноември 2016”

Инж. Дочо Шипковенски– Секретар на Сдружение "Български юнак" , Секретар на Общобългарска фондация „Св.Г.Победоносец”, Секретар на Организация на обединените българи