НАТО се вторачи в Русия, а забрави "Ислямска държава

Симеон Николов за „Стандарт”, 11.07.2016

Последният форум бе един от най–сложните след края на Студената война поради сложилата се среда за сигурност и амбициите за демонстриране на решителност и единство. То бе постигнато, но с определени компромиси по темата, която беляза срещата– подхода в политиката спрямо Русия. Смекчаване на риториката всъщност не повлия на крайните решения.

А между заявеното от трибуната и пред медиите и залегналото в приетите текстове има значителна разлика и много по–голяма острота в последните. Веднага трябва да се отбележи, че въпреки задоволството от постигнатото, няма намаляване на напрежението. Достатъчно е, че руската страна не отказа или не отложи договнорената среща НАТО–Русия за 13 юли, която няма да бъде лесна и да донесе конкретни резултати.

Причината за преиграването със „заплахата” от Русия, която неофициално в кулоарите на срещата никой не възприемаше сериозно, а генералният секретар накрая дори го заяви директно, е в това, че сегашното ръководство само така можеше да запази военния характер на блока пред по–желания от основните европейски страни–военно–политически характер и да укрепи алианса и във финансово отношение, за което е критикуван от САЩ. Затова генералният секретар Столтенберг никога и не използва за аргумент съотношението на военните разходи на НАТО, САЩ и Русия, които са съответно 950 към 664 към 64 милиарда долара.

Най–важното от решенията от гледна точка на Русия съвсем не е това за разполагане на 4 батальона в четирите източноевропейски страни– Полша и трите балтийски държави и една бригада в Румъния, а според президентът на САЩ Обама– в Румъния и България, което обяснява, защо тя и не реагира по–остро. По–сериозните въпроси за руската страна очевидно са:  системата за противоракетна отбрана, опитите за заобикаляне на конвенцията от Монтрьо за да влизат  американски военни кораби в Черно море и в пакета от мерки за укрепване военната мощ на Украйна и Грузия. Първото заради способността на пусковите установки за изстрелване и на високоточни крилати ракети „Томахоук” при смяна само на софтуера, второто, поради риска да се преобърне целия баланс на силите в Черно море от влизането само на една морска групировка с 1 самолетоносач с 90 бойни самолета и ракетоносци с над 200 крилати ракети и  третото, заради възможна трайна загуба на военно превъзходство в най–близкото си обкръжение– Украйна, Грузия и др. съседи.

Най–важното решение за Европа е подписаната декларация между НАТО и ЕС, защото в момент на най–сериозната криза, предизвикана от Брекзит, дава опора в сферата на сигурността, увеличава добавената стойност на НАТО като военен съюз и противодейства на  тенденциите към изграждане на отбранителен стълб в ЕС, вместо укрепване на Алианса, каквито има в 11 европейски страни, обсъждали вече идеята за Европейска армия.

Недостатък в работата на срещата на НАТО бе, че преобладаващата тема за Русия изтласка на заден план много по–реални и важни заплахи като тази от „Ислямска държава” и тероризма и бежанската криза, независимо, че и за тях бяха взети съответните решения. Показателен за това е и фактът, че в заключитения документ при формулиране на заплахите „Ислямска държава” е поставена на предпоследно място преди бежанската криза, а Русия е на първо място. Независимо, че по–нататък се споменават с общи фрази като „НАТО ще продължи да се бори с тероризма. Ще засили подкрепата си за антитерористичната коалиция...”

В един съюз, в който решения се вземат с консенсус, е съвсем логично и да не се постигнат конкретни резултати по заложените в дневния ред въпроси, и това съвсем не се случва за първи път. А и продължителната подготовка на двугодишните срещи на върха на НАТО дават предимството за предварително съгласуване на позициите на държавите–членки. В крайна сметка отсъства решение по силно аргументираната преди срещата теза за необходимост от промяна в ядрената стратегия на алианса и ядреното възпиране. Въпрос, по който нямаше съгласие от основни западноевропейски страни и на срещата в Уелс преди две години. На второ място не бе отговорено на настояването на някои генерали за създаване на т.н. „военен Шенген”, позволяващ свободно придвижване на въоръжени сили на териториите на страните–членки. На трето място, идеята хибридните заплахи да станат повод за задействане на член 5 от Североталнатическия договор не бе облечена в правна норма и това е добре, защото в противен случай рязко бихме свалили бариерата за повод за гореща война. Четвъртият и най–важен за България въпрос: отложено беше конкретизирането на формите и начините за увеличаване на военноморското и въоенновъздушно присъствие в Черноморския регион за срещата на НАТО през октомври–ноември 2016 г.

Позицията на българския премиер Бойко Борисов за демилитаризация на Черно море е стъпка в правилната посока в момент, в който има реална опасност то да се превърне в център на скорошен военен сблъсък. То контрастираше с позицията на президента Плевнелиев, който отиде в другата крайност, без да отчете предупрежденията на нашите европейски партньори. Раеално обаче, не е възможно седемте черноморски страни да не развиват свой военен флот. Двете основни сили ще останат Турция и Русия. Крим е жизненоважен за Русия и всеки опит да бъде „изтласкана” би означавало война с максимален залог. България трябва да изгражда своите вонноморски способности, включително и да възстанови своя подводен флот. Прагматичният подход да защити своите икономически интереси и национална сигурност обаче е в това, да инициира с други европейски и черноморски страни пакет от мерки, които да включват въвеждане на ограничителен режим за военните сили и бойна техника между НАТО и Русия, ограничаване на военната активност в Черно море, разговори за недопускане на инциденти, постепенна отмяна на санкциите, засилване ролята на ОССЕ в Черноморско–Каспийския регион.

Предстоящата среща Путин–Ердоган може да поднесе някои изненади, а откритото писмо на генерали и офицери от американското разузнаване– да повлияе върху някои амбиции.