Крайните решения винаги са ни водили до национални катастрофи или до икономическа немощ

Д-р Огнян Гър­ков

Не бива само да приг­ласяме на страните с по-голяма икономическа, военна и политическа мощ, оставяйки ги да раз­съж­дават вместо нас, да вземат решения, които не винаги са съоб­разени с бъл­гар­с­кия интерес.

Към момента сред рис­ковете за национал­ната сигур­ност на Бъл­гария остават и събитията в Украйна.

След усилията на нор­ман­д­с­ката чет­ворка, през пос­лед­ния месец там цари относително спокойс­т­вие, с изк­лючение главно на ост­рата информационно-пропагандна война с Русия. До неот­давна двата традиционно обвър­зани от векове народи бяха много близки, дър­жав­ните им админис­т­рации обик­новено също, но изг­лежда че тази двус­т­ранна идилия не съв­падна с амбициите на мес­тни олигарси и политици, и с геополитически интереси отвъд руско-украинските граници.

През 90-те години на миналия век Бъл­гария въз­с­танови много добри отношения и с двете страни. По онова време немалка част от политичес­ката ни вър­хушка още не правеше същес­т­вени раз­лики между Съвета на Европа, Европейс­кия съюз и Европейс­кия съвет, а камо ли между раз­лич­ните меж­дународни съдилища. Управ­ляващите в по-голяма степен се вслуш­ваха или изчитаха под­несените им от екс­перти опорни точки за раз­говори с политически пар­т­ньори от стран­с­тво. След падането на Бер­лин­с­ката стена, раз­падането на бив­шия СССР и …нашия политически преход, тряб­ваше да изпъл­ваме с кон­к­ретно съдър­жание дип­ломатичес­ките отношения с 19-те нови или въз­с­тановили суверен­ността си дър­жави от Източна Европа и страните от новоиз­люпената ОНД (Общ­ност на независимите дър­жави, съз­дадена на териториите на бив­шия Съвет­ски съюз, със щаб квар­тира в Минск). Ключово значение за нас сред страните от ОНД имаха отношенията с Русия и с Украйна. На професионално дип­ломатическо рав­нище с оптимизъм разяс­нявахме актуал­ната вън­ш­нополитическа ориен­тация на Репуб­лика Бъл­гария. Аргумен­тирахме отк­риването на нови бъл­гар­ски вън­ш­нополитически екс­позитури в някои от новите независими дър­жави, в които нямахме зад­г­ранични пред­с­тавител­с­тва. С ресор­ните бъл­гар­ски минис­тер­с­тва изг­радихме договорно правна база на отношенията с всяка от 19-те дър­жави от региона на управ­ление „Източна Европа и страните от ОНД“ на МВнР в София. Нап­равихме необ­ходимото да установим дип­ломатически и политически диалог, а с ресор­ните минис­тер­с­тва — да въз­с­тановим въз­с­тановимото в стопан­с­кото и тър­гов­с­кото сът­руд­ничес­тво, връз­ките в областта на туризма, кул­турата, образованието, и в други сфери на двус­т­ран­ното и меж­дународно сът­руд­ничес­тво. А самата Бъл­гария и тези дър­жави бяха в период на преход, на най-различни етапи на раз­витие. Опирайки се на двус­т­ран­ните традиции, твърде раз­лични с всяка една от тях поот­делно, се стремяхме към въз­с­тановяване и градив­ност.

Не допус­ках, че особено след лелеяното встъп­ване на Бъл­гария в НАТО и ЕС, вместо да поведем активна политика като дос­тоен, рав­ноп­равен член със свой принос, ще дойде време, когато новата ни полит­вър­хушка — при вземане на общи решения в Брюк­сел — ще си опрости живота с каране на автопилот, козируване, навеж­дане и… прак­тикуване на некон­цеп­туална, спорадично ориен­тираща се вън­шна политика.

Тогава, в началото и средата на 90-те години като вън­ш­нополитически екс­перти се вдъх­новявахме от визията да извър­шим зависещото от нас Бъл­гария да стане мост от Западна и Средна към Източна Европа и Евразия (Русия, Украйна, Кав­каз, Казах­с­тан…). И оттам по Пътя на коп­рината. След Стоян­ганев­с­ките чис­тки, в управ­лението бяхме въз­с­тановени или останали некол­цина, но предиз­викател­с­т­вата бяха твърде нес­тан­дар­тни, за да работим „на парче“. През юни 1993 г. със съг­ласие на ресор­ния ми заместник-външен минис­тър Вален­тин Гацин­ски инициирах раз­работка на кон­цеп­ция за раз­витие на отношенията с дър­жавите от региона на 19-те упоменати. Съг­ласувахме проекта с ком­петен­т­ните ресорни ведом­с­тва и тър­гов­с­ките камари, но одоб­рението на документа се проточи с месеци. Явно оттогава в дър­жав­ната йерар­хия се нас­лояваше управ­лен­с­кото ноу-хау за нев­земане на решения, за прех­вър­ляне на топ­ката хоризон­тално или нагоре и подобни чинов­нически хит­ринки. Бях принуден да прибягна към “стимулиране на прид­виж­ването на проекто-документа“. Чрез обширно интервю пред Албена Шкод­рова във в-к “Стан­дарт“ за кон­сул­тации в южнокав­каз­ките страни с редак­ционно наз­вание „Времето тихо отмива Бъл­гария от „традицион­ните й пазари““. Раз­четът успя. Коленоп­рек­лон­ният говорител в МВнР не бе пропус­нал да връчи интер­вюто на минис­търа. В лич­ния си архив още пазя гнев­ната минис­тер­ска резолюция от 12.04.1994 г. по повод едноз­нач­ния ми намек за забавената кон­цеп­ция. Но „ход бе даден“ и като вън­ш­нополитически екс­перти прис­тъпихме към дейс­т­вия на основата на одоб­рена и на по-високо рав­нище кон­цеп­ция.

Тогава за пореден път се уверихме в мъд­ростта на китайс­кия политик от ХХ век Чжоу Енлай, че политиката се крепи на два крака: вът­решна и вън­шна. Спом­ням си и как поне двама-трима вън­шни минис­три се превъз­насяха в мое присъс­т­вие от ръкос­тис­канията с или от раз­полагане в крес­лото на някой от поред­ните брюк­сел­ски еврокомисари.

Полук­риминал­ната приватизация и пог­ромите над вън­ш­нополитически специалисти не способ­с­т­ваха за утвър­ж­даване на ком­петен­тен екс­пер­тен апарат със самочув­с­т­вие за стабил­ност, въп­реки усилията на един-двама заместник-министри и некол­цина дип­ломати на средно админис­т­ративно рав­нище да запазят читавото и попъл­ват със­тава с качес­т­вени млади хора на кон­кур­сна основа. След приемането ни в Съвета на Европа, в Цен­т­рал­ноев­ропейс­ката инициатива и ЦЕФТА (Цен­т­рал­ноев­ропейско споразумение за свободна тър­говия), а по-късно в НАТО и ЕС заемахме делови позиции, отговарящи на големината, политичес­ките и икономичес­ките интереси на страната. Изхож­дахме от факта, че сме член на ЕС и НАТО и нашето поведение към Русия, Украйна и другите нови независими дър­жави отчиташе преоб­ладаващите тен­ден­ции, виж­дания и дейс­т­вия на тези колек­тивни организации. За раз­лика от големите дър­жави, геополитичес­ките ни цели бяха ограничени върху нашите непос­ред­с­т­вени съседи.

Убеден съм, че и в днешно време би след­вало да се със­редоточим към задъл­бочено проуч­ване на мотивите и кон­к­рет­ните под­буди на големите ни пар­т­ньори и съюз­ници, за кон­к­рет­ните им позиции или дейс­т­вия, и от това поз­нание да тър­сим соб­с­т­вен ефикасен път за наши позиции или дейс­т­вия. А не само да приг­ласяме на страните с по-голяма икономическа, военна и политическа мощ, оставяйки ги да раз­съж­дават вместо нас, да вземат решения, които не винаги са съоб­разени с бъл­гар­с­кия интерес и анализ на въз­мож­ните пос­ледици за Бъл­гария.

Не следва, обаче, да под­минаваме без широки пуб­лични обсъж­дания проекти като Споразумението за тран­сат­лан­тическо тър­гов­ско и инвес­тиционно пар­т­ньор­с­тво между Европейс­кия съюз и САЩ (ТТИП) като прех­вър­ляме, „по ком­петен­т­ност“, на некол­цина зависими екс­перти в дър­жав­ната админис­т­рация да под­гот­вят бъл­гар­с­ката позиция.

Историчес­кият опит ни показва, че голяма част от проб­лемите в Югоиз­точна Европа и съсед­ните й региони се инс­пирират и под­помагат нерядко отвън с цел задоволяване на геополитически интереси. Край­нос­т­ните решения винаги са водели за Бъл­гария до национални катас­т­рофи или до икономическа немощ.

Но да се вър­нем към съв­ремието: Евен­туал­ното решаване на кон­ф­лик­тите около Украйна би доп­ринесло и за успокояване на обс­танов­ката и на Бал­кан­с­кия полуос­т­ров. За целта би било полезно едно по-умерено поведение на бал­кан­с­ките страни и избяг­ване от учас­тие във враж­дебни военни дейс­т­вия спрямо страните в кон­ф­ликта.

Меж­дув­ременно кметовете на едноимен­ните селища гр. Гур­ково, област Стара Загора и с. Гур­ково, община Бал­чик, приютили общо 36 бесараб­ски бъл­гари и семейс­тва от Украйна, изразиха недоумение в наши медии как може дър­жавата да налива тол­кова пари за бежан­ците от юг, през тур­с­ката граница, а да не помага на сънарод­ниците ни от Украйна. Явно нашите съотечес­т­веници са получили входни визи, важащи само за няколко месеца, статут, който не благоп­рият­с­тва дъл­гос­роч­ното им уст­рой­ване за живот в Бъл­гария. Мнозина от тях и в Украйна се опасяват от закани в миналото, отп­равяни от Юлия Тимошенко и приб­лижени на олигарха Коломойски, защото мнозина от тях са гласували за Пар­тията на регионите на Вик­тор Янукович, надявайки се на урбанис­тични подоб­рения в тех­ните селища. На бесараб­с­ките бъл­гари не допада уверението на Порошенко пред румън­с­кия президент Клаус Йоханис, че Украйна ще под­помага интег­рацията на Прид­нес­т­ровието с Мол­дова, което би могло да означава, че прид­нес­т­ров­с­кият кон­ф­ликт може да бъде раз­м­разен. От това могат да пос­т­радат прид­нес­т­ров­с­ките бъл­гари в Пар­кани и около Дубосари, където има цели бъл­гар­ски села, а също така бесараб­с­ките бъл­гари в Мол­дова и граничещите райони с Украйна.

В тази ситуация за бъл­гарите от Източна Украйна би след­вало — след по-чевръсти нор­мативни промени на законодател­с­т­вото у нас — да се реши въп­росът за ускорено получаване на бъл­гар­ско граж­дан­с­тво. Сред тях има хора с добра професионална квалификация, вкл. опитни земедел­ски стопани, които при недос­тиг на работни места биха спомог­нали за оживяване на бъл­гар­с­кото село и въз­с­пиране на набезите на по-смугли наши съг­раж­дани. Проб­лемите са преодолими. Бързо издаване на визи, по-дългосрочен статут за тези пресел­ници и под­помагане за трудоус­т­рой­ване, което според мен е най-тежкият въп­рос. Добре би било да се учес­тят, ако се провеж­дат, кон­сул­ски дни в Бол­г­рад и Измаил, и интен­зивиране на визуал­ните кон­такти с нашите сънарод­ници в Бесарабия.