Нуждаем се от национална външнопилитическа стратегия, информация, разузнаване и дипломатическа академия

Интервю на Росица Цонева с дипломата Петър Воденски

Петър Воденски е директор на дирекция „Външнополитическо планиране, информация и координация” във МВнР. Работил е във Външно министерство над 37 г. от 1978 г. насам, преминал през всички постове от стажант аташе до извънреден и пълномощен посланик в Турция, Молдова и Кипър. Два пъти е бил началник на политическия кабинет на министрите на външните работи Станислав Даскалов и Соломон Паси. Автор на книгата „А иначе дипломацията е сериозен занаят”.

- Г-н Воденски, повод за какъв разговор ви дава Денят на българската дипломация?

- През 1879 г. на 19 юли е издаден Указът от княз Александър Батенберг, с който се назначават първите български дипломатически представители в чужбина-Драган Цанков, Евлоги Георгиев и Димитър Кирович съответно в Цариград, Букурещ и Белград. И тази дата от 1999 г., когато министър е г-жа Надежда Михайлова, е обявен като Ден на българската дипломация, което се превърна в традиция при всички нейни колеги досега. Ние ценим и тачим нашия празник и министрите ни, независимо от какъв политически цвят са излъчени. И ние като дипломатическа служба се стремим да изпълняваме задачите си в административния смисъл на тази дума от гледна точка на дипломатическия занаят.

- Т.е. във външната политика, както в отбраната българските интереси са постоянни, независимо от мандата.

- Обичам да цитирам един „велик британец”, който е казал, че няма вечни врагове и вечни приятели, има вечни интереси. Би трябвало и у нас да се стремим да го правим, България има вечни интереси, на това място с тези съседи сме от памтивека, с някои от тях имаме съюзнически цели и задачи. Така че дипломацията си е дипломация през годините. Аксиома е, че тя не може да е нещо отделно от състоянието на обществото. Затова не обичам капитални обобщения за отделните професии. Стремим се да си вършим работата максимум, да обучаваме по-младите колеги, а много „млада кръв” навлезе в министерството. Сред тях има дяволски добри специалисти, от които при желание и амбиция, очаквам да израснат много добри дипломати. Аз съм оптимист, че ще има приемственост между поколенията в професията. Макар че малко или много има цели сектори, които се оголват. Например, имахме преди 20-30 г. чудесна школа арабисти, балканисти. Като започнах да работя бях в турска секция на „Балкански страни”, обаче не си спомням в Турция или в другите балкански страни да е изпратен дипломат (извън ранга на посланик), без да знае езика на страната. Сега нещата са различни, което си има своето обяснение. Ние се стремим поне веднъж в годината или поне на две години бройката на пенсионираните ни колеги да се попълва от млади хора с конкурс за стажант-аташета. Едно от изискванията е да знаят поне два чужди езика и не само разговорно, а и да пишат на тях. Изисква се висока езикова подготовка, но при нивото на заплащането при нас, такъв млад човек много често би предпочел да отиде в частния сектор… Въпросът за заплатите в МВнР традиционно се неглижира, но мисля, че му е време да се каже, че те са едни от най-ниските в държавната администрация, а това не е в интерес на работата и професионализма. Вземаме стажанти за по 1-2 месеца, но това е работа на парче. А в такъв човек трябва да се инвестира, той трябва „да се отглежда”. Но добрите арабисти, например, сега са дефицитни не само у нас.

- Ние нямаме висше учебно заведение за подготовка на дипломати, но какво стана с идеята за превръщането на Дипломатическия институт в Академия?

- В Дипломатическия институт, създаден по времето на министър Паси, се обучават колеги, както преди заминаване, например на консулска служба, така и младите колеги, които са издържали конкурса за постъпване на работа в министерството – те преминават в Дипломатическия институт едногодишно обучение, по време на което имат както академични занятия, така и практически, като преминават през различните дирекции и се научават кой с какво се занимава. Впрочем, има и курсове за военна дипломация, както и други. Сега има идея институтът, който навърши 10 г. и стои много добре, да прерасне в Дипломатическа академия, като се привлекат повече преподаватели от академичните среди, а също ще бъдат внесени и някои други промени.

-А имаме ли достатъчно добре подготвени български кадри за всички нива в европейските структури, защото наближава годината на българското председателство, 2018-та?

- Кадрите на Външно министерство, които работят в Брюксел, за времето на 4-годишния си мандат усвояват добре работата, след което се връщат в министерството с натрупан опит, а на тяхно място заминават други колеги. Плюсът на тази практика е запознаването на повече дипломати с работата на различни равнища в мисиите ни или в определени европейски структури. Това е част от професионалното израстване и знание. В други министерства, обаче, представителите им в Брюксел, а и на други места, са „вечни”. Така тези хора натрупват много голям опит, но пък са малко на брой, а за председателството ни на ЕС от 2018 г. трябва да имаме достатъчно подготвени хора, както за структурите в Брюксел, така и такива, които да могат да управляват делата в София, а и във всяко едно наше посолство по света, подготвени по европейските въпроси. В Брюксел би трябвало за 6 месеца преди председателството, 6 – по време на председателството и 6 – след него да имаме достатъчно подготвени специалисти. Това означава потенциал от опитни хора, които да са се „извъртели” по всички аспекти на ЕС. Във Външно министерство вече работим по това, но другите ведомства също трябва да се подготвят и да не смятат, че ние им се „месим”, когато настояваме за мандатност и на техните кадри. Тази подготовка при нас започна още от предишни министри, а сега имаме разбирането и на това правителство. В края на мандата на Николай Младенов започнахме тази подготовка, Марин Райков я конкретизира, а министър Вигенин я продължи.

- Страда ли външната ни политика от липса на голяма стратегия и цели?

-Имаше няколко опита да се създаде национална стратегия във външната ни политика. Но за да имаме такава стратегия, тя не може да бъде наложена отгоре, трябва обществото да е узряло. Трябва да има и национална доктрина, и консенсус по най-важните за страната въпроси. След промените през 1989 г. проучихме къде как се постига такъв консенсус. В САЩ, например, „отговорните фактори” се събират във фермата на някой от бившите президенти или авторитетите на нацията и в неформална среда обсъждат такива въпроси. В Англия го правят, докато играят голф, а в северните държави политиците от различни партии отиват заедно на сауна и решават как от петте важни за нацията въпроси, ще се обединят, например, по два от тях… Казахме си, че и у нас трябва да го направим, но понякога публичното говорене е на ниво по-ниско дори и от това в на „Женски пазар”. Трудно намираме съгласие.

-Тези дни министър Вигенин заяви, че Балканите не бива да произвеждат повече история, а бъдеще. Не намерихме ли общ език в региона?

-Разбира се, приветствам министъра за това изявление. Всъщност, ако погледнем „от по-високо”, ще видим, че в света има не едно и две места като Балканите, които „произвеждат много история”. Лошото е, не че има толкова много история, а че гледаме само „слънчевите моменти” в историята си – когато сме били най-велики, владеели сме „много морета” и т.н. Не можем сякаш да приемем, че сме прави да се гордеем с тях, но трябва да живеем в реалностите, каквито са днес. Като отчитаме, разбира се, историята, и не си я крадем, както прави югозападният ни съсед, защото е неприемливо за обществото ни и хвърля сянка на отношенията ни.

-Кога, според вас, ще подпишем договор с Македония?

-Ще подпишем в момента, в който Македония се съгласи с реалностите и изпълни критериите на ЕС, според които всички членове сме влезли в общността.

- Написахте книга като дипломат и военен разузнавач. Кои са вашите светли и мрачни професионални моменти?

-В нея съм описал половината от живота си, ако го разделим по вертикала, служебният. В живота ми има върхове, има и неуспехи, описал съм ги, както мога. Дали са светли или не, не зная. Ако мога, обаче, да ги изживея още веднъж, няма да променям нищо.

-А вашето кредо като военен разузнавач, не само като дипломат?

-Във външната политика предприемаме действия, за да защитим един или друг национален интерес или поне така си мислим. За да видим къде точно е националният ни интерес и какви точно трябва да са действията ни, се нуждаем от информация, ценна за действията, които предприемаме във външната си политика. И няма на света такава страна, която да няма разузнаване. Ако някой си мисли, че чуждите посолства у нас не събират информация по различни линии, то този някой просто не е в час. Ако се лишим от разузнаване, рискуваме действията ни във външната политика да не бъдат взети информирано. Понякога човек остава с впечатление, че едни или други решения сякаш са взети „по препоръка отвън” – в това няма лошо, но при всички положения трябва да имаме предварителна информация, за да може да бъдат съобразени и с националния интерес, базирани на прецизна, достоверна и точна информация; другото би било „действия наизуст”.

-Да приемем тогава, че тази част от вашия живот е била въпрос на кауза?

-Да, малко или много, човек си слага главата в торбата, като носи две дини под една мишница. Но да работиш за България, за държавата си, е колкото странно, толкова и прекрасно усещане. Пожелавам на всеки да го изпита.