Четири причини да не се бърза с евроинтеграция на Грузия

Стоян Кирилов*

Въпреки че на провелата се в края на ноември 2013 среща на върха на участниците в програмата "Източно партньорство" Грузия подписа споразумение за асоциация с ЕС, мнозина европейски експерти смятат, че по отношение на тази страна са налице редица моменти, които могат сериозно да забавят процеса на нейната евроинтеграция. По-долу ще се спра на четири от тях, които ми се струват достатъчно сериозен аргумент да не се бърза с превръщането на Грузия в пълноправен член на Съюза.

На първо място е ясно изразената тенденция за концентрация на цялата власт в тесен кръг изключително близки до доброволно напусналия поста си на 20 ноември бивш премиер Бидзина Иванишвили, начело с новия министър председател Ираклий Гарибашвили и президента Георги Маргелашвили. Всички те недвусмислено демонстрират, че ще използват своите пълномощия за разчистване на сметките с политическите си противници. Сред примерите за подобно "избирателно правосъдие" се цитират съдебните дела срещу бившия премиер Вано Мерабишвили и бившия министър на труда и здравеопазването Зураб Чиаберашвили.

На второ място, съществува доста голяма вероятност за използването на репресивни мерки и по отношение на току що напусналия поста си експрезидент на страната Михаил Саакашвили и редица от най-близките му политически сътрудници. В тази връзка мнозина прогнозират, че Саакашвили вероятно ще бъде сполетян от съдбата на бившия украински премиер Юлия Тимошенко. Твърди се, че високопоставени западни политици се опитват да окажат натиск върха властите в Тбилиси за да не допуснат евентуален арест на Саакашвили, включително, защото се опасяват, че по време на следствието срещу него могат да изплуват и редица скандални факти, касаещи оказваната му в миналото подкрепа от някои водещи европейски държави и САЩ, включително за авантюристичното решение за въоръженото нападение срещу Южна Осетия и последвалата след грузинския разгром във войната с Русия вълна от яростна антируска пропаганда.

На трето място, много международни неправителствени организации, включително Amnesty International, остро критикуват ръста на междуетническото напрежение, националистическите и откровено ксенофобските настроения в грузинското общество. Активистите на тези организации са силно загрижени, в частност, от масовото нарушаване на религиозните свободи на местните мюсюлмани, както и на гражданските права на етническите арменци и азери в Грузия, липсата на решение за връщането на т.нар. турци-месхетинци в техните исконни територии, както и от агресивното поведение към хората с нетрадиционна сексуална ориентация. В същото време, стремейки се да отклонят вниманието от очевидното нарушаване на човешките права в самата Грузия, властите в страната опитват да учат съседите си на демокрация, пример за което, в частност, бе решението на парламента в Тбилиси за признаване на т.нар. "геноцид на черкезите", който, както е известно, не е признат от нито една друга държава в света.

На четвърто място, следва да посочим обявената от сегашното грузинско ръководство за приоритетнна цел връщане в границите на страната на обявилите се за независими държави Абхазия и Южна Осетия. Именно тази цел е и в основата на силния стремеж на Грузия да влезе колкото се може по-бърдо в НАТО. В Тбилиси изглежда разчитат, че гарантирайки си не само политическата, но и военната подрепа на алианса, ще могат със сила да възстановят контрола си над бившите автономни републики. Това обаче означава открит конфликт с Русия и тотална дестабилизация на ситуацията в региона. Впрочем, дори и по чисто формални признаци, Грузия очевидно не е готова да стане член на НАТО - самият факт, че страната продължава да има нерешени териториални спорове, автоматично изключва Тбилиси като потенциален кандидат. Това, дори с още по-голяма сила, се отнася и за евентуалното присъединяване на Грузия към Европейския съюз.

* Център за мониторинг на демократичните процеси в Източна Европа