Краят на „квазиполитическата мрежа" в България

Валентин Хаджийски٭/

Под квазиполитическа мрежа (КПМ) разбирам прослойката от българския неправителствен сектор – от и около десните тинк танкове – която вземаше колкото активно, толкова и противоконституционно участие в политическия процес в страната в „преходния период”, особено в проектите за нова десница, в конструирането на ГЕРБ и в олигархичната контрареволюция от 2013 г. за връщането на ГЕРБ на власт.

Неологизмът КПМ е необходим за разграничаването на това специфично явление от общия род „неправителствени организации” (НПО), а също и от „тинк танкове”. За съжаление напълно заслуженият негативизъм на мнозинството българи към КПМ сега незаслужено се пренася към НПО изобщо („НПО планктон”). А легитимните, автентични НПО, както и легитимните партийни или независими експертни тинк танкове са витален компонент на демократичното общество.

Надявам се, в съвсем недалечно бъдеще всички мислещи българи ще приемем очевидното, а именно че през февруари 2013 г. по цяла България избухнаха спонтанно „гладни бунтове”, бързо добили облика на масова стихийна народна революция срещу катастрофалното управление на ГЕРБ: по-общо, срещу диктата на пазарния фундаментализъм от последните десетилетия, по-конкретно – срещу ценовия терор на монополите в енергетиката при замразени доходи и парализирана икономика.

Най-важният резултат от февруарската революция бе падането на ГЕРБ и съставянето на нов кабинет през май – какъвто се оказа практически възможен. Първата стъпка за излизане от катастрофата бе направена.

Тутакси след съставянето на нов кабинет силите, основателно усетили заплаха за привилегиите и свободата си (оставането си извън затвора), инсценираха пуч, бързо добил характер на олигархична контрареволюция на жълтите павета за спасяване върхушката на ГЕРБ от правосъдието и връщането й на власт в каквато и да е коалиция и за запазване икономическите привилегии на контрареволюционните олигарси.

Активно участие в олигархичната контрареволюция взеха и малките десни партии, очаквано останали извън парламента на изборите през май 2013 поради цялостната си политическа неадекватност в последните години и най-вече поради срамния си и досега неизживян слугинаж пред ГЕРБ. След заглъхването на лятната контрареволюция движещите й сили опитаха и втори сезон в камерен университетски и друг формат, който също вече е към своя безславен край.

КПМ, заедно със загубилите властта партии, контрареволюционните олигарси и подчинените им пропагандни централи, познати още като „медии”, бе активен участник

в олигархичната контрареволюционна мрежа – наистина, КПМ не прати тежката артилерия на барикадите, а пусна леки авангардни шпицкоманди, за които почти никой дотогава не беше чувал – Института за развитие на публичната среда (ИРПС), Фондация „14-и януари” – но в медийната пукотевица взе участие почти целият КПМ спектър заедно с гравитиращите към него „независими” грантови интелектуалци. Олигархичната контрареволюция очерта с лазерна прецизност топографията на „грантовата” поквара на софийската интелигенция – хора без характер, а и без особен талант, и най-вече с номенклатурна и псевдодисидентска биография.

Сред известните КПМ групи с дългогодишно присъствие в публичния живот и особена – макар не винаги афиширана пряко – роля в олигархичната контрареволюция и в събитията, довели до нея, трябва да се споменат поименно поне Центърът за либерални стратегии (ЦЛС), Институтът за пазарна икономика (ИПИ) и Институтът за международни и регионални изследвания (ИМРИ). За забележително подробна информация и библиография за тези и останалите групи от КПМ и техните лидери вж. Достена Лаверн, „Експертите на прехода” (С., 2010 г., достъпна безплатно онлайн).

ЦЛС, водещата „политтехнологическа” група, имаше заслуга за прилагането в България както на някои обичайни американски демократични технологии като предварителните президентски избори (primaries) на СДС в 1996 г., препоръчани им от Международния републикански институт, така и на програмни идеи на американската външна политика от началото на хилядолетието – „корупцията” (избирателно и демагогски тълкувана), пласирана като водеща тема на изборите в България в 2009 г. – изцяло във вреда на идеята за „добро управление” – и довела до крайно вредни – за България, а и за САЩ – политически последствия. ЦЛС помогна за формирането на олигархическия клуб за усвояване на еврофондове „Глобална България” и лансира идеята за нова „популистка” десница като алтернатива на старата „либерална” десница (реално – на утопичния „християндемократически” проект на Ив. Костов и приближените му теоретици), осветила раждането на ГЕРБ в 2006 г. – една истинска потенциална катастрофа за България, която не закъсня да се реализира – с активното съдействие на ЦЛС.

ИПИ, който не е „институт”, а пропагандна радиоточка на един опростен вариант на „австрийския” пазарен фундаментализъм, има най-голяма заслуга за налагането на пазарнофундаменталистките догми в българското законодателство, политическа и административна практика и идеологическо пространство – догми, отразили се изключително тежко на икономиката и кулминирали в пагубната политика на ГЕРБ на „остеритет” в изтощената от кризата на търсенето и от отлива на капитали, обременената с огромна задлъжнялост на фирмите и домакинствата българска икономика – политика, в същото време довела до огромен ръст на с нищо неоправдани административни разходи.

ИМРИ е група с безспорна заслуга за агресивно лобиране в интерес на частните си американски спонсори и отличила се с истеричната си медийна защита на олигархичната контрареволюция, с което се самономинира и за палмата на първенството за най-голяма вреда, нанесена на реалните дългосрочни интереси на САЩ в България от един отделен тинк танк.

Пазарният фундаментализъм се характеризира с лунатичен стремеж към „приватизация”, т.е. изключване на все повече области на обществения живот от публичен контрол и съсредоточаването им във все по-малко на брой и все по-безконтролни частни ръце, ръцете на горния един процент от населението. Тая свръхконцентрация и свързаната с нея монополизация ерозира и пазарната икономика, и демокрацията, ражда и финансова, и политическа нестабилност, и деморализация. Решаващ принос за световния финансов колапс от миналото десетилетие например имаха небанковите финансови институции в САЩ (като хедж фондове и private equity фондове), възникнали в последно време с цел заобикаляне на традиционните банкови регулации, организации без банкова легитимност, но които реално бяха започнали да изпълняват – по безразсъден и недопустимо спекулативен начин – ролята на квазибанки.

По аналогичен начин в политиката в САЩ в последните десетилетия се засили много ролята на неполитическите играчи, нелегитимирани от традиционния политически процес, непроверени на избори – но които активно влияят на политическия избор на гражданите и на дейността на партиите и политиците. В САЩ мрежата от неполитически играчи в политиката има подчертано десен, често крайно десен – екстремистки характер. Те изразяват волята на тесен кръг големи корпорации, частни фондации, често на отделни свръхбогати семейства и физически лица.

Катастрофата на пазарния фундаментализъм след 2007 г. предизвиква радикална преоценка на догмите му в цял свят. Борбата срещу влиянието на големите пари в политиката и срещу приватизацията на политическия процес в САЩ навлезе в епична фаза. На 26 ноември т.г. в. „Ню Йорк Таймс” публикува информация за готвени административни мерки на финансовото министерство (Treasury) и данъчната служба (IRS) на САЩ за контрол над финансирането на неправителствените организации с нестопанска цел (nonprofits) и по-строгото регламентиране и ограничаване на политическата им роля. Предвижда се според публикацията да се даде разширително определение на „политическата дейност” с включване не само на телевизионните реклами и други медийни изяви, но и на изборните кампании по места, срещите с кандидатите, включително и непартийните им елементи – като кампаниите за повишаване изборната активност.

Българската квазиполитическа мрежа бе изградена в 90-те години отвън, по образеца на американските консервативни тинк танкове – преди всичко като инструмент за налагане догмите на пазарния фундаментализъм на местна почва. Поне до средата на миналото десетилетие КПМ се финансираше основно от САЩ. Американските спонсори бяха определено предпочитани пред европейските от българските тинк танкове поради бързината и по-опростената си бюрокрация. Номенклатурният принцип, на който бе изградена КМП, също бе внос от САЩ, където и до днес характеризира кръговете на десните тинк танкове и свързаните с тях медии, но намери особена благодатна почва в България в средите на потомците на висшия ешелон на БКП и бившите партийни апаратчици.

И наистина, кадрите и на консервативните американски тинк танкове след 70-те години на ХХ век и на българската КПМ са типични апаратчици (на американски английски: apparatchiks), радващи се на сравнително добър жизнен стандарт срещу пропагандирането и „провеждането на дело” на спуснатите от спонсорите им „постановки”. В последното отношение КМП-чиците напълно отговарят и на старинния испански етикет compradores.

Като автентична компрадорска буржоазия КПМ монополизира „вноса” – разпределянето на чуждестранната помощ за развитие на неправителствения сектор в България, което разпределяне ставаше обикновено непрозрачно, без конкурс, да не говорим за спазване на „пазарни принципи” и обективна метрика за ефективност, КПМ монополизира и „износа” – „обратната връзка”, представянето на информация за България пред западните спонсори и медии. КПМ има основна заслуга и за цялостната неефективност на западната помощ за неправителствения сектор в България, и за неправилните идеологизирани клишета за България, разпространявани от медиите на Запад, извънредно вредни и за самите западни спонсори и правителства, особено що се отнася до подкрепата на последните за катастрофалния режим на ГЕРБ.

През лятото на 2013 г. обаче видяхме, че тази доскоро ефективна система за системна дезинформация на западното обществено мнение се пропуква и престава да дава резултати, не на последно място и поради коренното разминаване в западните и българските представи за характера на протестите. За всеки грамотен човек с минимален опит на Запад е ясно, че няма никаква прилика между левите западни протестиращи от Occupy Wall Street или левите истанбулски протестиращи от „Гези” и софийските рехави десни контрареволюционни тълпи от лятото на 2013 г., като неуморно тръбеше КПМ пропагандата. В много разговори през тази година на живо и във Фейсбук не съм имал нито секунда проблем да обясня това елементарно положение на западните си събеседници, дотогава пудрени в обратен смисъл от познати български КПМ агитпропчици или техни невинни информационни жертви, и да не бъда веднага правилно разбран.

Но в много отношения КМП никога не изпълни желанията на спонсорите си. Тя така и не се прихвана истински на българска почва, не стана „автохтонна” – 90% от финансирането й все още е с външен произход – и си остана по номенклатурному слугинска. Така и не се научи да работи, изхождайки от реалните нужди на българското общество – не стана demand-driven, както винаги са настоявали спонсорите й, а остана изцяло supply-driven, зависима от бюрократично спусканите отгоре проекти, често без връзка с реалните местни потребности или пък направо вредни. Причините са очевидни – липса на истинска връзка с българския обществен живот, а може би и на понятиен капацитет за разбирането му, а и липса на характер и инициатива за отстояване на собствена позиция пред спонсорите. Събитията през лятото и есента на 2013 г. ясно показаха например, че дейността на КПМ, уж насочена към развитието на гражданско общество в България, всъщност представлява пречка за появата и артикулирането на истинско гражданско общество, на истинска „неизкривена” публичност, средство за възраждане на отдавна забравени тоталитарни практики.

С приближаването на членството на страната в Европейския съюз започна постепенното оттегляне на големите държавни и частни американски донори от България. Агенцията за международно развитие (USAID) закри операцията си в България в 2007 г., а образуваната на нейно място с неусвоените още държавни средства фондация „Америка за България”, която спонсорира и голяма част от организациите, взели активно участие в протестите от лятото и есента на 2013 г., изглежда със затихващи функции – и вредата, нанесена от нея в това отношение на дългосрочните интереси на САЩ в България, явно вече се разбира добре във Вашингтон. В края на април т.г. бе закрита и последната голяма американска частна донорска организация, Тръстът за гражданско общество в Централна и Източна Европа (Trust for Civil Society in Central and Eastern Europe или CEE Trust).

КМП започна да се препозиционира към европейското и дори местно финансиране, последното най-вече от възникналата в резултат на РМД приватизацията и последвалото прегрупиране нова „легитимна” местна олигархия. Възникването на местния олигархичен клуб „Глобална България” и създаването на неговия популистки политпроект ГЕРБ в 2006 г., и двете с активното съдействие на КПМ, ознаменуваха „индигенизацията” на КМП по отношение консолидация на местната олигархия за контрол на усвояването на еврофондовете. Но в това отношение ми изглежда твърде вероятна връзката между закриването на CEE Trust на 30 април т.г. и трескавата политическа активизация на КПМ през май-юни с изтупването от нафталина на плашилата на „комунизма”, „националсоциализма” и други реликти от 1990 г. като предполагаем raison d'être на самата КПМ като борец с „комунизма” пред загубилата идеологически интерес западна спонсорска общност.

С глобалната финансова катастрофа и изборните победи на Обама започна преориентация на САЩ, а също и на международните финансови институции, особено на МВФ и – макар и отчайващо бавно – и на Европейския съюз, от напълно владеещия дотогава пазарен фундаментализъм (в Европа – и самоцелен остеритет) към преоткриване важността на стимулирането на търсенето и заетостта при кризи на търсенето. Самомаргинализацията на Републиканската партия в САЩ и нейните присъдружни тинк танкове, кардиналната промяна на външнополитическия курс на Вашингтон от желание за едностранна глобална хегемония към все по-гъвкаво регионално сътрудничество, на която сме вече свидетели в Близкия изток, до голяма степен премахват международния контекст, извикал на живот българската КПМ в 90-те години. В самите САЩ на президента Обама тепърва ще се осъзнава вредата за американските дългосрочни интереси в България, нанесена от предишната американска външна политика в духа на Студената война, формулирана още при президентите Рейгън и Буш-старши. В това без съмнение ще се включи и преоценка на отношението към българския неправителствен сектор.

Участието на КПМ в опита за пуч срещу законното правителство на България през юни – ноември 2013 г. бе преломен момент в нейното битие и началото на нейния край. С необикновена упоритост, макар и също с толкова неинформирана некадърност и корист, в продължение на близо половин година КПМ доказваше и на най-големите неверници, че дейността й не е била в интерес на мнозинството българи, на законността, сигурността, демокрацията и развитието, както и на рационалността и справедливостта.

КПМ, която претендираше да е глас на гражданското общество, се размина напълно с истинското българско гражданско общество, чийто – още нечленоразделен, но достатъчно силен – глас се чу през февруари. Паралелната политическа реалност, която КПМ се опитва да изфабрикува медийно, бе разпръсната от истинската реалност, която напоследък ни показваше уебкамерата на хотел „Радисън” и която виждаха с очите си софиянци и чувстваха милиони българи.

Разбити бяха и претенциите на КПМ-чиците, че са независими „експерти” по обществените процеси, надпартийни „технолози” по конструирането на нови политически субекти, „независими интелектуалци”, „посредници” (шамани) на една по-висша реалност и че владеят „местното знание”, т.е. контролират образа на България в западните медии.

КПМ очевидно не разбираше характера на обществените процеси в България през последната година – оказа се напълно изненадана от колапса на герберския режим, действията й по организирането на контрареволюцията бяха импровизирани, анахронични и хаотични. Свидният й „популистки десен модел” – т.е. авторитарен режим на нарцистичен „харизматичен” (?!) селяк – с аурата (но без хитростта) на Т. Живков – който простичко да може да убеждава българите, че са лош матрял, пенсионерите – че са му изяли резерва, студентите – да ходят да пасат овце, а те да го благославят – се счупи, не по вина на „интернет интелигенцията”, както предположи един мастит КПМ-чик.

Дори единственото талантливо перо – и комай единственият що-годе самостоятелен мислител сред КПМ-чиците – Евг. Дайнов, директор на Центъра за социални практики (ЦСП), който прогледна през февруари с публикацията си за десните идиоти – с избухването на контрареволюцията пак загуби зрение и се върна към забиването на Бойко в стил „Лед Зепелин”. Длъжен съм да призная, че оценката ми за статията на Дайнов за интелектуалците и доматопроизводителите във в. „Култура” от октомври 2001 г. си остава висока, както и тогава.

Въпреки анахроничните вопли на КПМ-чиците към западните посолства в София никаква западна подкрепа за контрареволюцията, разбира се, така и не се материализира на държавно равнище, нито пък разтръбяваната „международната изолация” на новия кабинет се състоя – нито в ЕС, нито, разбира се, в преориентиралия се отдавна (но кой да го знае?) МФВ. За разлика от февруари, когато световните медии бяха пълни с България – поради мащабите и автентичността на протестите в цялата страна срещу икономическата катастрофа, предизвикана от ГЕРБ – инсценираните летни контрареволюционни протести по жълтите павета останаха без що-годе осезателно западно медийно внимание.

Контрареволюцията, както казах и по-горе, очерта с лазерна точност географията на покварата на софийската грантова интелигенция. Ясно е, че то не е само вина на интелигенцията, но и нейна беда. Обаче стотиците, подписали с имената си всичките тия написани на Оруеловски новговор лицемерни прокламации в подкрепа на пуча, впоследствие – и на хунвейбините, олигавили университета, па и сатанизиращите богослови, що пънаха талибански жили по телевизора за „качеството” и „количеството”, или ония, що позираха по турски – с обтегнати в ясносини дънки телеса – по студените и влажни ноемврийски павета, си бяха една по динозавърски тоталитарна гледка. Най-голямото в последно време масово покушение срещу разума, демокрацията и справедливостта, срещу – дясната! – идея за законност, ред и порядъчност, срещу идеята за независима индивидуалност и гражданственост, па ако щат – и срещу интелигентската съсловна чест, интелигентския индивидуализъм, таланта и добрия вкус. Доколкото в България има рационална, критична публичност, доколкото е останал талант – при всички случаи то е въпреки, не благодарение на грантовите интелектуалци.

Преди всичко обаче КПМ носи вина и за конкретни престъпления и нарушения, извършени публично от нейни представители, за което те трябва да понесат заслужени санкции и по Наказателния кодекс. Логично е да се очаква също, че парламентът ще приеме законодателни мерки за недопускане повторение на събитията от лятото и есента на 2013 г., довели до заплаха за националната сигурност и грубо нарушаване правата на гражданите.

Необходимо е, съгласно Конституцията, Законът за юридическите лица с нестопанска цел (ЗЮЛНС) да забрани изрично на юридическите лица с нестопанска цел, определени за извършване на общественополезна дейност в България, да извършват политическа дейност, а също и други дейности, несвойствени за тях според посоченото в регистъра при вписването им. Нарушаването на забраната да се инкриминира и преследва строго. Такава например е отколе практиката в щата Ню Йорк, дето корпорациите с нестопанска цел (nonprofit corporations) могат да извършват само дейностите, описани изрично в акта им за инкорпориране, а за да получат и данъчни облекчения от федералната данъчна служба, са длъжни и да публикуват в печата свое вътрешно правило (policy) за недискриминация на бенефициентите си – разбира се, също и по политическа принадлежност и убеждения.

Разбира се, ограничението ще се отнася изключително до сферата на politics (да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, присъщи само на политическите партии – чл. 12. (2) на Конституцията), а не на policies („политики”). Неправителствените организации, чието значение е огромно и тепърва ще расте, ще продължават да работят – и самостоятелно, и съвместно с държавните и международни институции – по всички свои функции и проекти, включително по формулиране и провеждане на политики, с изключение на това да „съдействуват за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите”, „да създават и прекратяват политически партии” и разбира се, да участват в политически сценарии за насилствено събаряне на законно избрани правителства. От голямо значение също може да бъде новият опит на САЩ, за който споменах по-горе, доколкото той ще преследва същата цел – да спаси демокрацията от влиянието на недемократични, самоназначили се квазиполитически фактори и в последна сметка – от влиянието на големите пари, което корумпира демокрацията.

Политическите партии на запад също имат свои тинк танкове, които обаче ясно се обозначават като партийни идеологически централи. В САЩ около Републиканската партия има цяла мрежа десни идеологически централи – International Republican Institute, Heritage Foundation, Cato Institute, American Enterprise Institute, Media Research Center, Citizens Against Government Waste, Тоwnhall.com и пр. (някои спонсорират българската КПМ), които на свой ред се финансират от частни фондации и лица. Когато мейнстрийм медиите в САЩ канят техни представители, представят ги именно като десни, консервативни идеолози в диспут с представители на левицата – либерални идеолози. Ако българските десни партии искат да имат свои тинк танкове, да могат да си ги създадат с партийни средства и помощ от сродните партии в чужбина, като се обозначават като партийни.

Трябва следователно да бъде ограничена възможността партийни агитпропчици да позират в медиите – български и западни – като „неутрални експерти” по политически въпроси. Ролята на неутрални експерти пред медиите да бъде предоставена на компетентни представители на легитимни научни звена – и на образовани и обективни, т.е. независими от български и чужди корпоративни и партийни каси журналисти.

Трябва да бъде премахната законово и възможността КПМ-чици да изпълняват тайни квазидипломатически мисии, възложени им от техни чуждестранни спонсори, пред представители на други държави, както се твърди по отношение на ЦЛС. Дипломатическите функции трябва да бъдат монопол на легитимните държавни органи, а „народната дипломация” не може да бъде тайна.

КПМ организациите пък, като Центъра за изследване на демокрацията (ЦИД), за които се твърди, че притежават експертно, неполитическо ноу-хау и следователно могат да се самоиздържат с проекти на български и чуждестранни клиенти като консултантски фирми, биха могли да променят статута си на търговски дружества, да могат да развиват стопанска дейност в условията на конкуренция, да формират печалба и заслужено да й се наслаждават.

Уместно би било също търговските фирми, които продават маркетингови проучвания (polls) на търговски клиенти, да бъдат лишени с друг законодателен акт от правото да предлагат платени от политически субекти политически polls на широката публика посредством медиите. Политически polls да се правят само от независими академични колективи, с научна методика, под ръководството на утвърдени обществени учени, a резултатите им да се публикуват по-рядко, за да се даде възможност на управляващите да реализират и по-дългосрочни програми, без да робуват всекидневно на „рейтингите”.

Друга важна промяна в ЗЮЛНС трябва да касае специалната регистрация на чуждестранните юридически лица с нестопанска цел, определени за извършване на общественополезна дейност в България – по аналогия с американския Foreign Agents Registration Act (FARA). Заедно с годишния си финансов отчет по чл. 40 (3) ЗЮЛНС те могат да публикуват в интернет и финансовите отчети на чуждестранните си спонсори в частта, засягаща дейността им в България. Тази мярка би била извънредно полезна и в обратен смисъл, чуждестранните им спонсори да могат да следят и контролират по-внимателно дейността на българските си бенефициенти.

Ясно е, че КПМ организациите – поделения или бенефициенти на международни организации, които се дискредитираха с призиви за насилствено сваляне на законното правителство, са вършили това под прякото влияние на български политически партии и български олигарси – техни спонсори, а не на западните си централи или спонсори, които преследват най-разнородни цели, включително сред тях има и ляво ориентирани, а и едва ли са толкова инструментално ангажирани с конкретните политически конфликти в България. Но тези западни централи и спонсори, включително и правителства, трябва отсега нататък да са наясно кого занапред ще спонсорират в България и да разбират цената, която ще плащат за това пред българското обществено мнение.

Тук е очевидна и ролята на мислещите българи на запад. Пишещият тези редове – регистриран демократ и типичен нюйоркски либерал (т.е. прогресист), следящ внимателно събитията в България – е писал в миналото до своите американски сенатори и до тогавашния държавния секретар Хилари Клинтън, също бивш негов сенатор, за вредата, която нанасяше на интересите на САЩ в България необмислената подкрепа, която бившият американски посланик Уорлик оказваше на един корумпиран и несъстоятелен български политик като Цветан Цветанов. Не е изключено предсрочното изтегляне на Уорлик, което се възприе от мнозинството българи като знак, че САЩ оттегля всяка подкрепа за провалилия се кабинет на ГЕРБ, да е било повлияно и от сигналите на такива българоамериканци, които впрочем едва ли са били малко – тоталитарният страх и трепет не е тъй силен сред българоамериканците.

Такава гражданска информация „с елементи на анализ” трябва да стигне до всички частни спонсори в САЩ – много от тях са умерени, солидни, респектабилни организации с вековна история, някои – и с големи исторически заслуги към България, каквато несъмнено е Carnegie Endowment for International Peace. Те са били подведени по отношение помощта си за българската КПМ – това хибридно създание на мимикриралата номенклатура от тоталитарното време – поставило се открито в услуга на криминалната олигархия, на горния 1 %, против интересите на 99 % от българите, в защита на един демагогски, антидемократичен, антинароден режим и взело участие в опит за преврат срещу законното, демократично избрано българско правителство.

Това без съмнение ще се разбере и от известния нюйоркски филантроп, финансист интелектуалец и общо взето прогресист Джордж Сорос, който сега се демонизира както от левите в България (и не само) като зъл магесник, дърпащ конците на „глобалния антибългарски заговор”, така и от десните в САЩ – като антиамериканец, антикапиталист, използващ „марксистки” методи и пр. в пропагандната си дейност, и финансовата му подкрепа за затвореното общество, олицетворявано от КПМ, да се пренасочи в интерес на други, автентични граждански групи от българското отворено общество, каквито вече има в изобилие.

Удари часът за КПМ – тази квазиполитическа, квазимедийна, квазиакадемична, квазипредприемаческа, а всъщност тоталитарна агитпроповска номенклатура, инструмент на несвободата и олигархичния грабеж, пречка за развитието на истинско гражданско общество – да се научи да си изкарва хляба с пот на чело в един пазарен свят на конкуренция, „истина и суровост” (Дьо Гол).

Валентин Хаджийски٭–философ, историк и икономист, бивш дипломат, зам.-председател на Комитета на ООН по неправителствените организации