Заседанието на КСНС – необходима но недостатъчна стъпка към осъзнаване на рисковете и нормализиране на страната

Симеон Николов٭

Проведеният консултативен съвет при Президента щеше да бъде оценен като успешен и при по–слаби резултати от постигнатите. В известна степен той бе и неизбежен, защото отговаряше на оформящите се настроения в обществото– повишена степен на тревожност, умора от безплодно политическо противопоставяне и открита тревога от заливащата ни бежанска вълна. Резултатите от него не могат обаче да скрият щетите от закъснението му по вина на Президента, който можеше и бе длъжен много по–рано да призове институциите в страната към решаване на проблемите, да допринесе за обединяване на политическите усилия, за ограничаване на разрастващата се ксенофобия и омраза.

Изявленията на президента Плевнелиев през последните няколко дни преди заседанието на КСНС определено сигнализираха за положителна промяна в неговите позиции, което пораждаше надеждата, че е възможно да върне в голяма степен ролята си на обединител на нацията. Не бе реалистично да очакваме повече от постигнатото, тъй като корените на политическото противопоставяне в голямата си част са в опитите за утвърждаване или постепенно изтласкване на един икономически модел, дискредитирал се вече в света и силите стоящи зад тези позиции не биха могли да постигнат, а само да отложат или редуцират противопоставянето си.

От експертна гледна точка изказването на Президента на заседанието на КСНС и в известна степен докладът на вицепремиера и министър на вътрешните работи удовлетворяват с реализма и професионалните си оценки. Познавайки технологията на подготовка на такива заседания, трябва да направим забележка, че тези предварително предоставени на президента текстове не са идентични с крайните и действителни резултати от КСНС. Продължителността на заседанието също подсказва, че постигането на съгласие по дискутираните теми никак не е било лесно. Заключителният документ особено в петте си препоръти, е доказателство ца това. А препоръките особено в т. 1 и т. 3 изпълнителната власт „да създаде необходимите условия...” и ”активно да анализира процесите....” са всъщност задължение и не се нуждаят от напомняне. Поведението на участниците в КСНС в близко бъдеще ще покаже действитените резултати. Един вот на недоверие по някоя от темите на заседанието би могъл да дискредитира заявените сега позиции.

От пръв поглед прави впечатление различното степенуване на групите от заплахи и рискове, макар и двамата да поставят на първо място кризата в Близкия Изток. Президентът поставя политическата криза на последно, четвърто място. Показателно е, че освен заявеното от него още преди заседанието несъгласие със съкращаване на бюджета за специалните служби, той въвежда и още един риск– за енергийната сигурност във връзка с напрежението между Русия и Украйна, който не се споменава в други доклади и е очевидно повлиян от позициите на близкия до Президента Реформаторски блок. Пристрастия, а не позиции на обединител, се прокрадват и в други части на изказването му като например за контра–протестите като българска иновация. Предложения като това «Да направим реална оценка на готовността на институциите» и предупрежденията от рода на това за намаляване военните бюджети, което «можело да доведе» до рискове, показат колко безнадеждно закъснели са някои президентски инициативи.

Оценката на президента, че Европа има «достатъчно механизми за подкрепа» напомня по–скоро за изказвания на еврокомисар Кристалина Георгиева и не е достатъчно реалистична. Пределно ясно е, че ЕС няма единна миграционна политика, не подаде своевременно ръка на Италия, има двулични претенции към приемащите бежанци страни, да не говорим за нелогичните ограничения срещу българи и румънци в страна като Великобритания и т.н. За разлика от президента, вицепремиерът Йовчев подсказва проблемите с ЕС.

Какво пропуска президентът Плевнелиев?

Засягайки въпроса за съкращенията на бюджета на някои от специалните служби, той трябваше отдавна да призове НС да ускори приемането на проектозаконите за тях. Очевидно е, че някои от тях, като рамковият закон за управление на системата за защита на националната сигурност се нуждае от преработка, този за НСО пък предоставя необосновани правомощия, но вече 5 месеца не стигат на народните избраници да направят това. Основателно се поражда съмнението, дали президент и премиер са заинтересовани от запазването на това статукво.

След като не бе обявен доклад на министъра на външните работи, президентът беше този, който трябваше да внесе по–отчетлив външнополитически нюанс в КСНС. Сега беше моментът да се излъчи сигнал към Брюксел и Анкара с настояване за споразумение за реадмисия, за преразглеждане на споразумениетио «Дъблин–2», ощетяващо първоприемащите бежанци страни като Испания, Италия, Гърция, България.

В геополитически аспект управляващите прогледнаха за онова, за което отдавна предупреждаваха експертите – заплахите от миграционните процеси. Въпреки това, особено от доклада на вицепремиера, се остава с впечатлението, че усилията отново са насочени за практическо преодоляване на трудностите, без оценка и поглед зад хоризонта, през следващите 10–20 г. Президентът трябваше да посочи трайния характер на заплахите и далеч стигащите последствия. Забравя се, че все пак 80% от бежанците в света са в развиващи се и бедни страни, а ако вследствие на огромните соицално–икономически различия между Севера и Юга, дори част от тези 80% тръгнат към нас? Дори вследствие на сегашните проблеми България вече никога няма да бъде същата. Ключът за решаването на миграционните проблеми е в страните, от които бягат бежанците. Но тъй като България не би могла сама да влияе, би трябвало ясно да заяви претенциите си към други страни и организации. А ние сякаш се страхуваме да назовем нещата с истинските им имена да не би да засегнем комшията или авторитетия Брюксел. Този КСНС не стигна до решаващото, до главното по отношение на непосредствената заплаха: да препоръча на Правителството да заяви тавана на нашите възможности и решението ни да прекратим приемането на повече имигранти.

Какви са пропуските във вътрешен за страната ни план?

Вицепремиерът Йовчев, формулирайки само две групи рискове ни спестява истината, че неспособността на управляващите да реализират заявеното в началото на мандата им минимизиране на финансовите загуби от престъпна дейност и отклоняване на финансови средства /2,5 млрд лв от вноса на цигари, над 2 млрд от ДДС, стотици милиони от концесси, монополите и т.н. / както и премахването на политическия чадър над определени фактори и разкриване на престъпленията на предишното управление, информация за които ни се подава по лъжичка, представляват голям риск за сигурността и икономическото възстановяване на страната. Очевидно е, че изключването на тези въпроси от дискусията е резултат или на преценката да не се изострят отношенията или на предварителна договореност между политическите опоненти.

В тази връзка трябва да напомним, че в съвременния свят и през следващите десетилетия основните рискове ще са икономически и финансови сривове и етническо–религиозни промени на балансите в страни и региони, което ще бъде по–опасно, отколкото познатото от миналото отнемане на територии!

Но дори и при вярно посочените рискове като «засилващата се вълна на псевдопатриотизъм, ултранационализъм, ксенофобия и все по-масовото използване на езика на омразата», както президент, така и докладчиците пропускат да признаят, че вина за това носят и политиците, довели страната до това положение. Размиването на ценности и опити за прерязване на корените ни естествено разяждат системата. Ако е безспорно вярно, че «демокрацията се гради от демократи» по думите на бившия премиер Сакскобургатски, тогава политиците трябваше самокритично да поставят въпроса «Каква е вината ни, че не създадохме тези демократи», дали са пример за морал и демократичност и какво трябва да предприемем от тук нататък.

МВР се хвали, че не са използвали средства, известни ни от репортажите от протести в утвърдени демокрации, но не съзнава, че влошава още повече средата за сигурност защото създава особено в младите хора убеждението, че им е позволено да нарушават реда, да посягат на държавна собственост да ограничават правата на другите, да обиждат полицаите, все неща които са недопустими във всяка друга страна и мигновено биват парирани.

Разочароващ донякъде е и доклада на ДАНС, в който има редица верни констатации, но без да се поставя въроса «Защо?» и да се казва от тук нататък какво трябва да се направи. Отново има много празноти. Често стилът е кабинетно–теоретичен. Затова остава в сила желанието, някога докладите на ДАНС да заприличат на тези на Федералната служба за защита на конституцията в Германия, които задължително посочват освен традиционните шпионски скандали, размера и тенденциите на крайно десни и крайно леви групировки, религиозни секти, екстремисти и т.н. Вземайки пример от немците можехме да очакваме в доклада на ДАНС да бъде посочен броя на българите, ако има такива, отишли да се бият на страната на бунтовниците и терористите, каквито има вече от много европейски и наши съседни страни. Защото идентифицирането им е от изключителна важност след тяхното завръщане. Обръщат ли се нелегалните имигранти към изповядващите радикален ислям в България като например свидетелят по делото в Пазарджик, който бе върнат от затвор в Сирия с помощта на бившия министър Николай Младенов? Друг въпрос е, какъв е потенциалът на неонацистите в България, който винаги е бил избягван, а ние разбирахме от международните им контакти за укрепването им. Ако авторите на доклада бяха дали отговори на констатациите си, щяхме да си изясним много неща. Сред бежанците преобладавали жени и деца. Защо? На чия страна се бият съпрузите им и каква заплаха ще представляват след като дойдат в България? Защо преобладават кюрдите и защо сред бежанците почти няма християни? Дипломатичното премълчаване на проблемите, които имаме със съседни страни, няма да помогне за решаването им. Тревожното е, че се потвърждават косвено съобщения от лятото на т.г. за внесен зарин в България, без да се посочи, има ли категорични доказателстнва, какво е направила службата, има ли опасност той да бъде използван или сме били транзитен маршрут.

В заключение се налага изводът, че заседанието на КСНС като цяло беше необходима, макар и закъсняла стъпка към осъзнаване на реалните заплахи за националната сигурност и нормализиране на обстановката в страната. Само по себе си обаче това заседание и излъчените послания са недостатъчни. Необходимо е институциите и политиците с делата си от тук нататък да покажат, че работят за националната сигурност, която стои над всякакви други интереси.

٭/ Авторът е директор на Центъра за снтратегически изследвания в сигурността и международните отношения

Материалът е публикуван в Агенция Фокус