Дипломацията – сериозен занаят

Симеон Николов

Когато поканихме читателите си на представянето на книгата „А иначе дипломацията е сериозен занаят”, обещахме на неуспелите да присъстват в малката зала на галерия „Мисията” по–обширна публикация в „Експерт–БДД”. Интересът към книгата беше наистина огромен. Присъстваха бившият министър на външните работи Соломон Паси, бившият началник на Разузнавателно управление на ГЩ генерал Васил Зикулов, професор Динко Динков от УНСС, много български посланици, директори на дирекции в МВнР, ръководители на неправителствени организации, младежи, журналисти и др. Водеща бе директорът на Дипломатическия институт госпожа Таня Михайлова, а основното представяне на книгата бе направено от посланик доктор Здравко Попов, главен редактор на списание „Дипломация” с присъщия му брилянтен академико–литературен стил.

Авторът на книгата посланик Петър Воденски има зад гърба си почти 35 годишен стаж в МВнР , като е преминал през всички дипломатически рангове, от „стажант аташе” до посланик. Бил е на длъжност „трети и втори секретар” в Посолството в Анкара, генерален консул в Истанбул, извънреден и пълномощен посланик в Турция, а след това в Молдова и в Кипър. В системата на МВнР е бил два пъти началник на кабинета на министъра, съответно на Станислав Даскалов и на Соломон Паси, както и директор на дирекциите „Външнополитически анализи и планиране” и „Европа-2”.

Комисията по досиетата обяви през 2010 г., че е бил сътрудник и щатен служител на българското военно разузнаване. В книгата ще намерите твърде малко в тази връзка–„Работех за България. Неописуемо усещане.” , но че няма да разказва за работата „по другата линия”. Не крие обидата си, че макар да е работил за сигурността на България, е бил вкаран в общия кюп на „доносниците” и охулен в обществото. Самоиронизирайки се, споделя, че опити да го вербуват са правили шпионските служби на Турция, Великобритания, Русия и САЩ, но вместо да приеме едно или няколко от горните предложения и да стане „уважаван” в страната си човек, взел, че „с всичкия си акъл” заработил за българското военно разузнаване.

В книгата със сполучливото заглавие „А иначе дипломацията е сериозен занаят” авторът разказва за участието си в ключови епизоди от дипломатическата „кухня”: от периода на възродителния процес, срива в българо-турските отношения и тяхното възстановяване до отлично равнище; дипломатическите ходове на България за връщане на статута на българския район „Тараклия” в Молдова; ратификацията от Парламента на Кипър на Договора за приемане на България в ЕС и др.

Мемоарната книга на посланик Петър Воденски заслужава да бъде внимателно прочетена и да заеме място сред уроците по дипломация. Тя не е научен труд, но не е и биографична книга. Използваният стил я прави едновременно много четивна и същевременно изключително познавателна и поучителна. Ако авторът бе подходил като преподавател или експерт, едва ли щеше да се радва на толкова много читатели, именно защото книгата се чете „на един дъх”, а един академичен подход, щеше да я направи „по–тежка”. Независимо от това, в нея ще намерите и великолепни пасажи с висока аналитична стойност. Не му изневерява и чувстнвото за хумор, което проличава от умело вплетените в разказа анекдоти. Впрочем те винаги са били фолклора в дипломатическата практика.

Изборът му да не засяга „разузнавателна тематика”, както и да не анализира в дълбочина ролята на сбъркания, фалшифициран от политиците Закон за досиетата, може би се обяснява с това, че авторът е искал да остави фактите, направеното от него, да говори за това, като читателят сам да прецени, работил ли е за националните интереси и заслужава ли днес да бъде хулен, заедно с останалите си колеги. Едва на последните страници на книгата посланик Воденски се връща на въпроса за абсурдността на Закона за досиетата, страници от които лъха разочарованието и обидата от неспазения договор с държавата. Да те лишат от професията ти означава да ти вземат всичко. Но той отива и по–натакък, с удачен пример от практиката да покаже, че военното разузнаване стои далеч от всякакви вътрешно–политически теми, предвид днешните неадекватни тези, че е било едва ли не част от ДС.

Третият ефект от книгата е в това, че тя предизвиква във всеки от тази професия взрив от спомени, преживяни аналогични ситуации, проблеми, трудности. За нас дори и неспоменатите колеги, за които аторът разказва и посочва само инициали или въобще не прави това, са известни и дори бихме могли да продължим разказа си за тях. От там възниква неминуемо желанието да последваме примера на Петър Воденски и да разкажем за дейността си през годините. Ето в това е другата голяма полза от книгата, защото има изключително голяма нужда от разкриване на ИСТИНАТА, на грешките и формулиране на поуките. В тази насока с призив за споделяне на опита през годините се изказа и директорът на Дипломатическия институт г–жа Таня Михайлова.

Погледнато от професионалната гледна точка на дипломата би трябвало на първо място да се изтъкне това, че авторът с многобройни примери всъщност ни показва значението на високото професионално майсторство, усета на опитния дипломат, последствията, които той с нито една дума не ни натрапва, но читателят неизбежно си задава въпроса: а ако не се бе случило така благодарение на целенасочените действия на посланика, щяхме ли да имаме български район Тараклия в Молдова, щяхме ли да изведем българо–турските отоншения от кризата след възродителния процес и още какво щяхме да платим заради инициативите на „комсомолските кадри”? Ако на тези места бе една днешна „калинка”, името станало нарицателно при управлението на ГЕРБ? Но тези разкази провокират и мисъл в друга насока. Всеки от нас знае, че има и много посланици, които не проявяват инициатива, чакат указания от Центъра, пазят се да не станат уязвими, да не ги върнат предсрочно. Българската външна политика просто няма нужда от такива фигуранти.

Въпросът за професионализма е свързан и с този за качествената и своевременна информация, за която посланик Воденски дава не един пример. Многократно не само в нашите среди, но и в доклади на семинари и конференции сме посочвали липсата на координация между ведомствата, която и авторът илюстрира с фрапиращи случаи.

Някои от разказаните от посланик Воденски примери излизат извън обсега на професионализма в дипломацията и засягат болезнени обществени проблеми. Например историята на професор Батанов в Кипър, водещ специалист в компютърните науки, търсен от Тайланд, Кипър, Пакистан и Финландия, но нежелан в България, заради това, че е бил избиран за партиен секретар на Изчислителния център, на който са ни завиждали и руснаците. Авторът бегло засяга в тази връзка въпроса за „изтичането на мозъци” и въпреки забележката на колеги, че „големите мозъци” отдавна са изтекли и сега вече „изтичат и малките мозъци”, точно в деня, когато прочетох този пасаж, попаднах на публикация в един многотиражен вестник за доктор Валентин Диков, завърнал се от Германия, ученик на проф. Александър Чирков, старши хирург в болнциа с 900 легла, направил над 10 000 операции, на когото бюрократите от здравното ни министерство не искат да признаят нито дипломата му, нито трите специалности, нито правото да оперира в България. Очевидно, че диагнозата на България е много, много по–тежка от поставената преди няколко години от колегите български дипломати в Кипър.

Не мога да не отбележа и откровенността на разказа, а в някои случаи и смелостта да заявиш мнение, макар и с недоизказани мисли и оценки. В същото време читателят остова с впечатление, че авторът има още много какво да ни разкаже. Сравнявайки тази книга с мемоарната литература от времето на прехода, прави впечатление и скромността на автора. Но той и в живота си е такъв. Повече отколкото трябва.

И тъй като прекалените хвалби и положителни оценки, дори и заслужени, оставят чувство на съмнение, дали пък човекът е чак толкова безгрешен, ще посоча една единствена фактологическа грешка. За съжаление посланик Воденски изпада в положението на критикуващия посолствата българин в чужбина, за който разказва, непознаващ в действитлност работата на дипломатите, когато пише за изпадналия в беда с предполагаемо психическо заболяване български участник в няколко военни мисии и за това, че „никоя от институциите ни не се интересувала” от тези хора, докато американците преминавали курсове по възстановяване и т. н. И нашите момчета минават такъв възстановителен период. Имаме психолози, които наблюдават контингентите ни. В структурите на въоръжените сили има мрежа от психолози, които работят с войниците и офицерите от ниво батальон и така нататък и така нататък. Отчитайки значението на тяхната работа, познания и роля в помощ на командирите и военнослужещите за първи път преди няколко години по инициатива на моя милост се проведе национално съвещание на военните психолози, което даде изключително интересни и полезни резултати. Но за това ще четете другаде. Не вярвам, че Министерството на отбраната не е взело отношение по посочения от посланик Воденски случай, но съм убеден, че в дебрите на българската бюрокрация всичко е възможно. За тази мощна самовъзпроизвеждаща се и безчувствена административна хидра може да се разкажат невероятни неща. Въпросът винаги е бил как да се преборим с нея.

Ако имаше повече хора като Петър Воденски, може би щяхме да успеем. Но са малко тези, които могат да напишат като него за работата си в Кипър: „... работата беше толкова рутинна, нямаше никаква „тръпка” в служебен план.” А колко от нас търсят „тръпката”? Биха ли отказали днес младите предложенията за назначения, които са правени на посланик Воденски или биха се отказали от удължаване на мандата и валутната заплата, както е направил той в името на професинални принципи и национални интереси? И не ни ли смятат нас, представителите на това поколение, което имаше „тръпката”, за наивници?

Колко симптоматично е, връщането на професионалиста и опитен дипломат посланик Воденски в България от последния му задграничен мандат в Министерство под ръководството на Румяна Желева, която направи България за смях с кандидатурата си за комисар в Брюксел! Връщането на рискувалия не малко в живота си полковник от военното разузнаване, когато като началник кабинет заварва бивш военен, сменял топли кабинети, присламчил се към управляващата политическа сила, и от позициите си на по–високостоящ началник открито да го предупреждава, че ако не си трае може да го лиши от професията и от хляба му?

Но авторът не прави оценки нито на Румяна Желева, нито на Николай Младенов, нито се изкушава да вземе отношение по публично известната далавера на въпросния бивш военен. Много по му прилича да сложи точката тук като благороден мъдрец, без да окаля последните страници с делата на недостойните.

А бъдещето на дипломацията ни? Със сигурност то е в корените на професионализма, за който разказва посланик Петър Воденски. А може би ще прочетем повече за това в следваща негова книга.

ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА

Когато през септември 1984 г. заминах на първия си задграничен мандат в Анкара, на длъжност Трети скеретар в посолството, бях на 33 години. Изглежда бил съм интересен на разните разузнавателни централи– бях сравнително млад, имах образование от МГИМО, знаех турски и английски, както и руски и френски. Сигурно съм изглеждал перспективен отвсякъде.

Та, доста разузнавания се завъртяха около мен– освен РУМНО /Разузнавателно управление при ГЩ на Министерството на отбраната/ и Първо Главно Управление /Външното разузнаване/, също така и някои чужди като, например, британското, ЦРУ, турското, руското. Пръв от чуждите разузнавания ми направи предложение за работа британския ми колега, тогава Първи секретар в тяхното посолство. С него поддържахме взаимоизгодни контакти, обменяхме мнения по различни въпроси на вътрешнополитическото положение в Турция. Той активно и директно в типичен английски маниер ми предложи „ако искам, да отида да живея в Лондон”, като с целия си вид показваше, че знае какво всъщност ме пита, а също така знае, че и аз разбирам напълно какво всъщност ме пита. В същия маниер, учтиво и директно, му отказах. Мисля си със задна дата, че ако бях приел тогава това негово предложение, сега бул. „ГеМеДимитров” в София можеше да се казва бул. ПъГъВоденски”– нали британците разсекретиха документи, според които Г.М.Димитров е бил техен шпионин.

Руснаците също ме харесаха– за тях бях „един от нас”, бях учил в Москва, знаех отлично руски език. Ако бях се хванал да работя за съветското разузнаване, сега градинката „Генерал Заимов” в София можеше да се нарича градинката „Полковник Воденски”.

Ако пък бях работил за турската МИТ /Милли Истихбарат Тешкилятъ– турското разузнаване/, сега на направения в югоизточна България паметник на „героите” , които взривиха вагона с майки и деца /известен като атентата на гара Буново/, можеше да пише нещо от сорта „Морен пътнико поспри, почини и споменувай с добро името на бай ти Воденски, един добър човек, направил много за каузата на тюрклюка”.

По онова време от ЦРУ щяха да си счупят краката да ме ухажват. Поддържах колегиални връзки с няколко американски офицери на дипломатическо прикритие в тяхното посолство в Анкара. Общо взето, отнасяхме се прилично един към друг, с изключение на последния, когото ми „прикрепиха”; той се държеше като „танк от времето на Втората световна”, настъпателен и досаден, и него направо го отсвирих грубо и престанах да отговарям на телефонните му обаждания. Та ако бях склонил да работя за ЦРУ, сега сигурно щях да съм най–малкото зам.министър / в кариерата си съм отказвал три предложения за назначаване на такъв пост– две в Министерството на външните работи и едно в Министерството на отбраната– но ако бях от ЦРУ, сигурно нямаше да мога да се откопча от тях/.

А аз, вместо да приема едно /или няколко / от горните предложения и да бъда уважаван в страната си човек, взех, че с всичкия си акъл заработих за българското военно разизнаване, та сега да бъда охулван в обществото. Има една турска поговорка, „Курт коджалайънджа, кьопеклери маскарасъ олур”, тоест „вълкът като остарее, става за посмещище на кучетата”.

Всъщност, как започна всичко?

........................................................................................

Ще попитате, каква работа вършех в Турция по линия на военното разузнаване? Знаете ли, аз наистина се чувствам предаден, но това не би било оправдание за евентуално мое предателство в отговор. Все пак аз съм български офицер и отговарям не само пред приетите от Народното събрание закони, но и пред съвестта и честта си. Ето защо не смятам да описвам подробно, какво съм правил по тази линия, смятам, че това все още е чувствителна информация...........................................................

/В скоба ще добавя–направи ми впечатление, че както американските, така и българските медии описват позитивно и дори с доброжелателност тази дейност на американски военни разузнавачи, което не може да се каже за отношението на същите медии, и особено българските, към българските военни разунавачи./

...................................................................................

Имах в американското посолство познат дипломат, с когото поддържахме колегиални връзки– срещахме се и обменяхме информация по един или друг въпрос, ходихме си семейно на гости и пр. Бях предупреден от съответните наши срлужители да внимавам с контактите си с него, защото този американец е от ЦРУ, постът му на Първи скеретар в Посолството е самоп „дипломатическо прикритие” и той вероятно порявява професионален интересп към мев. Е, аз и това правех, внимава.

Техният държавен скеретар /при посещение в Турция/ е засегнал въпроса за българските турци само в тоста си на официалната вечеря, при това в много по–мек вариант, отколкото го показваха по медиите. Помолих настоятелно за копие от тоста– това по принцип не е документ с гриф за каквато и да е било секретност и се пази от чужди очи до момента, в който се произнесе– след това не представлява никаква тайна. Колегата ми се поколеба, попита ме „Наистина ли ти трябва копие от текста, не може ли да ти го разкажа?” и когато му казах, че ми трябва писмен текст, той ми каза да почакам, излезе и след малко се върна с един плик, като ме помоли да не пиша в информацията до София, кой ми го е предоставил.

Историята има своего рода продължение. Една вечер в София– бях се завърнал окончателно от първия си мандат– чух по радиото, че американски дипломат е бил убит в колата си „от сляп куршум” „в Грузия, където е бил в командировка. Казаха и името му– Фреди Уудраф. Това беше същият мой познат от Анкара. За прибиране на тялото му отиде лично директорът на ЦРУ, със служебния си самолет. Сами можете да прецените, дали този дипломат от америктанското послство в Анкара /мир на праха му/ е от ЦРУ и какъв ранг е имал в тяхната йерархия. А, и интересен въпрос– ние с него какви сме били един за друг? Врагове? Приятели? Колеги? Трябва да призная, че за себе си аз нямам еднозначен отговор на такъв въпрос.

............................................................................................

Министър Даскалов получи едно писмо, в което британският посланик в София в доста безцеремонеп тон настояваше България да им предостави „документи за убийството на Георги Марков през 1978 год.” В писмото се цитираха и някакви производствени серийни номера на гранати, които били заловени от британските служби в Северна Ирландия и които били произведени в България– посланикът настояваше да направим проверка по случая........Писмото до министъра беше написано доста непрофесионално, липсваха дори куртоазните атрибути за такава преписка между посланик и министър в страната на акредитация. Междувременно бях провел среща с шефа на следствието госпожа Крулева, която се беше оплакала от липсата на каквото и да е било сътрудничество от британска страна по въпроса за Георги Марков

......................................................................................

Дадох на референта за Великобритания– един млад колега, да изготви двата документа. Наложи се няколко пъти да му обяснявам какво тоно се очаква от него, но той все не можеше да „вдене”. Впоследствие за мое учудване, той на два пъти стана зам. министър, като основните му заслуги бяха усърдно да повтаря политическите посланияа, които му даваха от съответната партийюна централа. Доста време след това един друг колега, Тодор Стайков, ми разказа, как, когато със същия млад дипломат са били заедно на мандат в нашето посолство във Вашингтон през първата половина на 90–те години, американските връзки на Тошо Стайков са разказали за потърсена от младежа среща с представител на американските специални служби, на която българският man of the future /човек на бъдещето/ е изразявал „възмущението” си, че в посолството работели много „комунисти” и той , едва ли не се „задушавал” в подобна амосфера /тонът на разказа на американците пред Тодор бил доста ехиден/. Любопитно е, че тогавашната ни посланичка в САЩ побесняла от яд, когато разбрала за тези „действия” на своя подчинен, защото той бил подредил сред „комунистите в посолството” и нея, а тя се изживяваше като поборник на демокрацията срещу „комунизма”.

.........................................................................................

Бай Васил Узунов ми е разказвал как е започнал този „възродителен процес”. Длед като дошло поръчението от партията, в районния съвет започнали да правят проучвания за произхода на едно или друго конкретно лице–турчин; за някои от тези хора са стигали до пра– пра–родители с български произход, доказвали това с „научни факти” и насотявали , предвид произхода му той да си семни името. „Не можеш да си представиш Пешко, какво изживяваше този човек: лицето му помръкваше, сякаш се пречупваше”– разказваше ми бай Васил. Обикновено искаше от нас няколко седмици време, за да даде отговор И след няколко седмици идва с цялата фамилия– жена, деца, снахи, зетьове, внуци, всички, глава на семейството– най–отпред, след него– духовата музика свири, след тях – всички останали. Пременени като за сватба, но няма смях, няма веселба, няма настроение. Всичките сериозни и много тържествени. Идва той и казва: Айсе сега да ни пишете новите имена. Не им беше леко на хората, но това беше партийна и държавна политика, нямаше мърдане. А след това дойдоха за началници комсомолците, които, от кариеристични намерения, докладваха нагоре „Добре върви другарю Живков, добре върви, няма никакво насилие, дайте да ги подкараме наред масово”, и така тръгна белята. От комсомолците. Бай Васил го бяха преместили от Хасково в София защото се беше скарал с новите партийни началници /Комсомолците/, бил им казал, че от пуста кариера водят нещата към провал.

.....................................................................................................

Колегите, с които до преди няколко месеца бях работил в Турция, ми разказваха за положението там по време на „голямата екскурзия”. Турските служби са били абсолютно освирепели. Наложило се е от съображения за лична сигурност семействата на дипломатите да се преместят в посолството. При всяко излизане на някой от посолството дори когато е ходил да си купи продукти от магазина за него са се лепвали по две коли, като шофьорите им правили знаци с ръце, че ще го удушат. Военният аташе, когато се прибирал вкъщи и се качвал по стълбите, е бил съпровождан от двама души –един пред него, а другият– след него, които го ритали по кокалчетата /чудя се как този горд български офицер е издържал и не ги е шамаросал, но такива са му били инструкциите от София, да приема „спокойно” нещата./ В Истанбул изселническите организации организираха грандиозен митинг, на който хвърляха камъни в двора на генералното консулство, а имаше и изстрели от огнестрелно оръжие– колегите там бяха заснели с камери всичко– и изпотрошените джамове и дупката от куршум в един от прозорците. Това си беше флагрантно нарушение на Виенската конвенция, но „кой ти гледа”. Нашата държава тогава не предприе никакви ответни мерки спрямо турските дипломати в България, не се опита по никакъв начин на „озапти” турските служби и да поохлади този „революционен антибългарски плам”.

.......................................................................................................

Но за тези два месеца в България настъпиха бурни събития – проведе се пленум на ЦК на БКП на 10 ноември, и всичко след него. Точно около Коледа ЦК излезе с огромен доклад, в който беше заклеймен „възродителният процес” е се набелязваше курс към нова политика. Нодоумявах, как партията, която бе поела курс към „възродителен процес” го отмени впоследствие, и не наказа никого от своите тогавашни ръководители, измислили и възприоли такава престъпна политика, довела до толкова човешкси страдания. Просто така го „отмени”. Без никакъв срам, без никакъв свян, без никакво извинение към пострадалите!

След някоя и друга година като посланик в Анкара организирах посещения в Турция на редица български ръководители от различен мащаб. Веднъж бе дошъл и ръководителят на ДПС Ахмед Доган.............Запитах го, дава ли си сметка, че „жертви” и „пострадали” от възродителния процес не са само турците в България, заставяни насилствено да сменят имената си, но и десетки други хора, включително дипломатите на двете страни, които са нямали никаква вина за това. Риторичен въпрос.

.........................................................................................................

Първото посещение на Балканите на новоназначения министър на външните ралботи в правителството на СДС Стоян Ганев беше в Гърция и оттам – в Турция. За идването му в Турция научихме от турското МВнР, което за разлика от нашето си вършеше работата много професионално /в балкансикя отдел на МВнР в София не знам дали са знаели за такова посещение; знам само, че Посолсдтвото не бешеф уведомено от българска страна./ Домакин на винистър Ганев беше външният министър Хикмет Четин, стар приятел на България, бивш зам.министър председател в едно отп правитервствата на Бюлент Еджевит, познавахме се с него от времето, когато бях идвал в Турция като член на делегация на Тодор Живков.

Разговорите между дведе делегации бяха много откровени и обхващаха всички сфери и всички въпроси на българо–турсдките отношения. С–тоян Ганев лансираше различни идеи, като по едно време, в дух на „доброжелателност”, предложиф България да поеме посредническа роля за решаване на въпросите между Турция и Гърция. /Признавам, че това беше новост, за която нито съм чувал преди това, нито пък имаше някой сред кадрите по тгурска и гръцка линия, който би я приел сериозно./

...............Четин спокойно отмете с ръка бележките, без да ги чете, и каза на Ганев: „Господин министър, за какво ви е такова нещо? Вие в момента имате отлични отношения с Гърция, имате и отлични отношения с Турция, за какво ви е да ставате посредници? Ние с гърците и сега разговаряме, ние с тях тямаме нужда от посредници, за да седнем на масата и да преговаряме. Това, че липсва напредък, се дължи не на липсата на диалог между нас, а на сложността на проблемите, които очевидно за момента не могат да намерят разрешение. А един посредник, осолбено ако няма материален ресурс, никога няма да бъде гледан с добро око от онези, на които посредничи. Трябва ли ви такова нещо, какво ще ви даде това?”

Както се казва, добър урок по дипломация и политика.

..........................................................................................................

Днес гагузите пред турчин ще кажат, че са турци; пред българи– българи; пред руснак– че от всички на света най–обичат Русия, а пред молдованите– че за тях няма по–голямо щастие от това да живеят в Молдова...... .......Ежедневни бяха случаите, когато гагузи, кандидатстващи за българска виза, донасяха в посолството стари кръщелни свидетелства и пр. Документи, в които пишеше, че родителите им са....българи! И естественоп декларираха пред консулите, че се чувстват с „чисто българско самосъзнание”.

Всъщност, както бе отбелязано, българите и гагаузите живеят заедно в южната част на Бесарабия, но границите в бившия СССР са направени така, че по–голямата част от българите живеят в очертанията на Украйна– като има българи в Молдова, а по–голямата част от гагаузите живеят в Молдова, но има и в Украйна. Когато отбелязах тонва пред тогавашния съветник на молдовския президент, той се позасмя и отвърна, че „навремето чичо Сталин е чертал границите с много дебел молив”. Явно политиката на империите е била доста сходна по отношение на различните малцинства на света.

............Много любопитен е фактът, че когато про–румънски настроените „националисти”, които отказват да приемат исканията на гагузите, се натоварват на автобуси и леки коли и тръгват от Кишинев на юг да „въдворят ред” и „да дадат на гагаузите да се разберат”, именно българите са тези, които ги спират– нашите сънародници преграждат пътищата, изкарват произведеното от тях вино, спират „националистите” за чаша „подкрепителна напитка” и ги уговарят да не продължават, а да останат за една нощ– да пийнат и да премислят отново дали си струва да се стрелят брат с брата. А на следващия ден „националистите” вече на трезва глава си дават сметка, какво е щяло да стане.

...........Българите още си спомняха как Тодор Живков в някакъв разговор бил казъл, че „ в СССР има българи само в българското посолство в Москва, а останалите са съветски хора”, и оценяваха това едва ли не като отказ на България от своя диаспора. А аз си мислех как– паралелно с тази реплика на Тодор Живков, по негово време в Молдова има изградени толкова много български паметници и как в рамките ан СИВ България имаше „засилени икономически връзки” именно с Молдовската ССР– тогава всяка страна от СИВ е имала „специализирани връзки” с някоя от съветските републики. Дали може да се направи извод, че Тодор Живков– с характерната си Андрешкова хитрост и нюх на политик– на думи е заявявал „вярност” към политиката на Москва, но в същото време прагматично е правел възможното за запазване на българщината в този район? Можем ли да го виним, че не се е налагал „по–твърдо” на раснаците? И дали пък– ако е бил „по –ербап”, е нямало да загуби и онова, което имат българите в Бесарабия сега? Както казват мъдрите глави, нито е коректно, нито е умно да се мери миналото с аршина на днешното.

.................................................................................................

След интервю за информационна агенция „BASA” на тема териториално–административната реформа, според която район „Тараклия” трябваше да премине в укрупнения район Кахул:

На 14 октомври вестниците с националистическа насоченост излязоха с материал на първите си страници– цялата горна половина на страницата се състоеше от мастито изписано заглавие: „Скандал! Българският посланик се меси във вътрешните работи на Молдова!” Колегите от посолството не смееха да ме погеднат от притеснение. Преводачката Зоя Петровна ми каза, че зам. външният министър ме кани на спешна среща след час /министърът същия ден отсъстваше от страната/.

Всички в Молдова знаят, че България проявява интерес към българите, това е било въпрос на разговори на всички срещи на средно , високо и най–високо равнище................... По отношение на административната реформа съм разговоарял със зам.премиера, когато проектът на правителството е бил готов, и той ми е казал , че българският район Тараклия се запазва и че мога да докладвам това в София. Въз основа на тази информация, на неотдавнашната президентска среща президентът Петър Стоянов е изразил благодарност към правителството на Молдова и е помолил президента Петру Лучински да предаде по предназначение тази благодарност; това е станало публично, пред журналистите, каоито са присъствали, и е намерило място в медиите.”Всъщност господин министре– казах, – България със своята позиция на практика подкрепя проекта за административна реформа на Вашето правителство, за каква намеса във вътрешните работи говорим? Това е Вашата позиция и предполагам Вие, като правителство ще се опитате да я защитите пред Парламента.

Заместник министърът, с искрено удивление на дете повтори с отнесен вид, че това е действиетлно позиция на тяхното правителство; off the record /извън протокола/ сподели, че „националистическите кръгове” ги притискали да действат спрямо мен, което е намерило място и в днешните публикации в техните вестници.

.................Нито редакторът, нито МВнР отразиха в подробности разговорите с мен. МВнР публикува съобщение, според което българският посланик е изразил „лично мнение” по въпроса за район Тараклия, а Би–Би–Си излъчи информация, че „Кишинев подготвя изгонване на българския посланик от страната”.

.................През седмицата молдовският посланик в София е посетил зам.министъра М.Н. за да разговарят по случая. По същество е отказал нотата, с което е дал да се разбере, че София не се дитанцира, а напротив, застава твърдо зад действията на совя посланик.

.................. парламентът гласува решение на 22 октомври 1999 на първо и второ четене в един и същи ден, дебатите бяха много разгорещени, като комунистите и центристите гласуваха за, а против бяха депутатите надясно от центъра.

Това бе победа! Бих казал, че заслугата за нея принадлежи напълно на българите в Молдова, на техните дружества и ръководители, но преди всичко на обикновените хора, които подкрепяха каузата, в която вярваха. А това доведе и до „много деликатно и ненастойчиво окуражаване „ в необходимата посока към Кишинев” от страна на международвната общност– Съвета на Европа и ОССЕ, което спомогна за осъществяване на исканията на българите.

Доказано бе, че когато наистина желаят, когато са задружни, българите могат да се обединят и да постигнат целите си. Случаят Тараклия показва как, при съчетание на разумни действия на хората по места, при добра работа на външно министерство в София в синхрон с демаршите на българските представители в международните организации и при адекватни усилия на българското посолство, може да се постигне много.

.............................................................................................

Посланик на Румъния в Молдова в определн период беше Марчел Дину, много фин човек, с дългогогодишен опит в дипломацията. ...................След един прием по случай техния национален празник го поздравих за отличната организация и за „широкия кръг поканена и отзовала се на поканата публика, показващ, всъщност, с какъв огромен и разнообразен обем от „полезни връзки” работи румънскиото посолство. Марчел се усмихна благо и каза: Г–н посланик, Вие сте професонален дипломат и разбирате, че Румъния може да има външнополитически интереси в различни краища на света, може да изпраща свои представители за обезпечаването им по едил или друг начин, тези представители могат както да работят добре, така и да се провалят. Румъния може да го преживее, но има една страна в света, в която Румъния не може да си позволи провал по каквато и да е било линия и в която всяко румънско действие трябва да е изпипано до последния детайл. Впрочем и България има една подобна страна, в която също не може да си позволи изпращането на случайни хора или провал по някоя линия. Мисля си, дали това беше истина по отношение на България?

.............................................................................................

Турция влагаше целенасочен ресурс под формата на финансова помощ за Университета, стипендии за обучение в турски ВУЗ за студенти от Гагаузия, организиране на семинари в турски топ–курорти, курсове за хора в Гагаузия, които заемат някаква що годе управленска позиция и пр. /турците са царе на осъществяването на подобна политика за насаждане на „тюрклюк” и обособяване на дадена група, а и бяха натрупали ценен опит в тази дейнсот въз основа на отношенията си със съседните страни/. Тези, които изкарваха известно време на обучение в Турция и се радваха на вниманието и финансовите облаги там, се връщаха като „убедени гагаузи”, считаха себе ки за „част от турския народ”– а това излизаше евтино на Турция, защото стандартът на живот в Молдова беше доста по–нисък и не трябваше много, за да се усети разликата. Пак ще кажа: Евала на турските служби за професионално вършената работа!

...............................................................................................

Спомням си какво говореха навремето „старите пушки” в отдел Балкански страни, когато на някое празнество пийнеха повече. Под сурдинка казваха, че по време на правителството на Отечествения фронт след 9 септември 1944 г., когато се е провеждала Коминтерновската политика за помакедончване на Пиринския край, политиците нареждат на Военното разузнаване да предаде на „сръбските другари” имената на своите разузнавачи и агенти, работещи на територията на Македония. Военното разузнаване изпълнява тази заповед на политиците, а сърбите за нула време ги ликвидират. Помислих си, как се оправдават думите на мъдреците, че „който не научи историята, той е обречен да я изживее повторно”; може би фактът, че българското общество не се е научило на нищо от тогавашното предателство на ОФ, го тласка да предаде разузнавачите си отново, в интерес на чужди сили. Дано това сега да е за последно.

................................................................................................

Така, непосредствено преди започване на Новогодишните празници през 2010 г. отидох в Комисията, представих се, попълних молба, а също и декларация, че „няма да оповестявам тайните от досието”, и една служителка любезно ме заведе в залата за четене, след което отиде да донесе моето досие. Върна се и ми съобщи, че „според еди кой си” досието ми не можело да бъде дадено на никого– нито на журналисти, нито на историческти изследователи, нито дори на мен. Попитах какво озночава този член, дали това се прави, защото досието ми е много, много секретон, и тя отговори утвърдително. Помислих си– как така, хем ми публикуват името като военен разузнавач, хем оповестяването на досието ми би било заплаха за националната сигурност? На турски език, хора, които постъпват така се наричат серсем. Запитах служителката: „Добре де, щом е толкова тайно, защо ме осветихте? Аз съм бил военен разузнавач, работил съм в Турция по време на „възродителния процес” под дипломатическо прикритие. Не съм писал никакви доноси. Американските военни аташета от същия период, работили в София, разказват в мемоарите си, че са установявали какво въоръжение има България, а след това техните началници са го съобщавали на турците– турският военен аташе не можеше да свърши сам тази работа, защото българските служби за проследяване го бяха поставили в „ежови ръкавици”; е, аз съм се занимавал, примерно, с подобни неща– установявал съм, да речем, дали американците са дали на турците допълнителни ракети, насочени срещу Бърлгария. Един от нас двамата с американския военен анаше в София е работил за България, другия–не. Защо ме осветихте? Служителката с извинителен тон ми каза, че „ние не сме виновни, ние просто перфектно изпълняваме един перфектен закон”, а аз я прекъснах и й казах: „Аз не се сърдя на вас, вие наистина изпълнявате перфектно един закон, но да не забравяме все пак, че и в Османската Империя навремето е имало един перфектен закон, а поп Кръстьо взел, че го изпълнил перфектно и предал Васил Левски на турците! „ Видях как мисълта за казаното от мен стигна до съзнанието на жената, защото погледът й се смени „в движение”– от извинителен стана злобен.

............................................................................

Понеже с днешна дата най–различни „изследователи” се опитват да докажат, че българското военно разузнаване било едва ли не част от Държавна сигурност, ще си позволя да разкажа един случай от рубриката „близки до кухнята”.

Било е някъде през 1987–88 г. В изпълнение на съответна задача разговарях с предсдтавител на посолствотго на САЩ в Анкара по интересен за нас въпрос. В хода на разговора събеседникът ми– след като поговорихме по предложените от мен теми– ме попита как в България се отнасят към Тодор Живков, дали е вярно твърдението, че той щял да се раздели с поста си, кога евентуално би станало това и пр. /Американските и британски разузнавачи на дипломатическо прикритие в Анкара бяха доста добре информирани, включително по такива въпроси, като например, какво е казал Тодор Живков на срещата с първия зам. държавен секретар Джон Уайтхед, какво е казал Горбачов за необходимостта от смяна на „старите комунистически динозаври” начело на социалистическите страни и пр. /

Описах в доклад до резидента разговора си, заедно с онази част, отнасяща се до Тодор Живков. Водещият офицер след това ме извика и ксаза: А бе, докторе, /така се обръщахме един ктъм друг/, ти не разбра ли, че бай Васил Зикулов не само не обича, а направо ни е забранил да се занимаваме с каквито и да е било теми от вътрешно–партийната политика на България и осолено политическото положение и бъдеще на Тодор Живков? Ако изпратим доклада ти в София в този вид, не само че няма да се оцени положително, а можеш дори да си изкараш някое наказание!”. „Добре де, какво да правя, като американецът ме пита по тази тема? Аз просто съм описал коректно разговора, нали така са ни учили да правим?” „Както искаш, аз на твое място бих махнал частта за Тодор Живков, другото е интересно, и ще се оцени”.

...........................................................................

Ами, това е прелюбезни читателю. И понеже ме заболя устата от приказване, смятам да отида и да си послушам малко музика. Чудя се кое да си пусна, дали някой хубав стар Бийтълс, както например парчето „Глупакът на хълма”........................., или пък може би Окуджава, с неговата Ваше благородие........

Сигурно ще пусна и двете, само че не съм решил, кое от тях да е първо. А може би първо ще си пусна „Мила родино”? Чудна работа: децата, дори когато са изоставени– сиреч предадени – не престават да обичат родителите си и да ги търсят, колкото и неистово да отричат това.

Само се моля дано този път химнът да не е изпълнение на тъпан, че ми дойде до гуша от тъпанари в България.

.................................................................................

Сигурен съм, че някои от читателите ще се припознаят в героите, макар и без имена. Ако някой се почувства засегнат, моля за прошка. По християнски. Аз също прощавам. По християнски.

А предателите? Нека на тях Бог да им прости.