България в сянката на Александър Македонски – Втора и Трета част
Посланик Христо Тепавичаров ٭
Историческо за общата съпротива на българи и албанци срещу сръбския геноцид, на който е било подложено коренното население, ще остане Дебърското въстание. И днес албанците в границите на Македония предпочитат своите български съседи и са готови отново да водят борба срещу сърбоманите, управляващи Република Македония.
Тези настроения са исторически, те няма да отслабват, а ще нарастват. Претенциите за самостоятелност и обособяване на албанците в Македония са по отношение на Сърбия и нейните наемници в управлението на страна, а не срещу българското население. Иван Николов * съобщава за лозунг, издигнат на футболен мач между албански отбори на стадион в Македония. Лозунгът бил написан на английски - „българите са създадени от бога, а македонците - от Тито”. Едва ли смисълът и потенциалът на това послание се нуждаят от превод.
Безспорно доказателство за намеренията, които са мотивирали участниците българи и албанци в борбата срещу сръбския поробител, са събитията, предшестващи Дебърското въстание. Това е и първият опит да се образува самостоятелно национално управление в Македония и да се отхвърли игото на новия окупатор. В Дебър е обявено съставянето на Македонско правителство, в което влизат Милан Матов, Али бей, Христо Анастасов и Омер Ефенди. По спомените на Милан Матов, той е бил определен за „началник” и „баш командир” и е бил упълномощен от Дебърското временно правителство на 13 септември 1913 г. с правомощия да изисква от всички мохамедани да се подчиняват безпрекословно на „командира”. Така в началото на септември 1913 г. пламва всенародният бунт в Дебърско. Българи и албанци, предвождани от Спасе Магденов, Елес Юсюф, Марко войвода, Ахмед бей, Костадин Атанасов, Ефрем Аврамов, Дам Цан и много други, заложили главите и съдбите си, въстават срещу настаняващия се на мястото на османския дерeбей сръбски окупатор. От Лондонския мирен договор, подписан на 17 май 1913 г. и края на Балканската война и освобождението на Македония са изминали само 2 месеца...
България е на колене след Букурещкия договор от 28 юли 1913 г., съгласно който Сърбия получи Вардарската, а Гърция - Егейската част на Македония. Местното население, основно българи и албанци, можело да разчита единствено на собствените си сили в борбата срещу редовната сръбска окупационна войска, придвижваща се от север на юг с тежка артилерия. Пътят пред въстаниците бил смърт или бягство към Албания. Сръбската вандалщина, според очевидци, надминала турските безчинства за периода на цялото робство! Жителите на цели села, които не успели да избягат, били избити, а къщите - сринати и опожарени.
И това е не само повод, но и свещен дълг за следващата стъпка, която България трябва да направи.
През септември 2013 г. се навършват 100 години от формирането на Дебърското временно правителство и от несъстоялото се, поради последвалите събития, тържествено провъзгласяване на първото свободно македонско правителство на 18 септември 1913 г..
Дълг на днешните поколения на България и Македония е, заедно или поотделно, да си спомнят и тържествено да отдадат заслужена почит на героите и мъчениците, записали с кръв имената си в измъчената история за освобождение на Македония и връщането й към майката родина.
България – Македония:
Политика на съседите и исторически поуки
До Балканската война през 1912 г. Гърция и Сърбия никога не са крили експанзионистичните си намерения: да разделят останалата под турско робство Македония и да установят обща граница по между си, отчитайки, че преобладаващата част от населението са българи и двете страни се опитват да ангажират и България в подялбата. Стремежът към обединение на българските земи в една държава след разпада на Османската империя определя и последователната политика на България – да се запази българският характер на цяла Македония. Това е причината, през 1891 г., в София, Стефан Стамболов да отклони предложението на гостуващия гръцкия премиер Харилаос Трикупис за подялба на македонската територия на сфери на влияние. Година по-късно подобно внушение прави Никола Пашич, министър-председател на Кралство Сърбия, което също е отклонено. През 1911 г. същата идея поддържа и Русия, когато се стига до договора между България и Сърбия от 29 февруари 1912 г. с таен анекс за арбитраж на Русия при определяне на „спорна” и „безспорна” зона в Македония в случай на победа срещу Турция. На фона на последвалите събития е очевидно, че Сърбия нито за момент не се е отказвала от експанзионистичната си политика, а Фердинанд с благородническа арогантност проиграва завоюваните на бойното поле от българския войник позиции.
До обща граница между Сърбия и Гърция се стига след 1918 г., която се споделя до 1991 г. с тригодишно прекъсване по време на Втората световна война. България бе задължена да приеме наложените от великите сили граници и се съобразяваше с тях. Новата обстановка след разпадането на Югославия активира клаузата за коренна промяна на обстоятелствата – член 62 от Виенската конвенция за правото на договорите - и налага нов прочит на статуквото, установено с международните договори от края на Първата и Втората световна войни на Балканите. Първата крачка бе направена с обособяването на Косово. Процесът е в началото си и промените предстоят.
Промяна в сръбските амбиции по отношение на Македония и днес няма - Белград продължава да мечтае за възстановяване на Югославия. Но макар и бавно, безвъзвратно се променят възможностите на Белград да режисира събитията в Македония. Засега продължава македонизацията като основен инструмент на сърбизацията. Изборът на етническа самоличност на т. нар. македонски славяни е между българи и сърби, а този процес все още се контролира от Никола Груевски, Бранко Цървенковски, Георге Иванов, Цеца Величкович, УДБА и хилядите нейни сътрудници, а не от коренното население на Македония.
Официалната позиция на Скопие по тези въпроси е, че Белград остава основен стратегически съюзник на Македония, което на практика означава, че Македония не може да не се съобразява с Белград и неговите стратегически интереси в района. Оценката на тази македонска позиция от страна на останалите съседи на Македония не е еднозначна.
Що се отнася до гръцката позиция тя е ясно определена в спора за името на Република Македония. По същество спорът не е за име, а за принадлежност на географската област Македония. За Гърция Македония е част от Гърция, а що се отнася до Вардарската част, то нейният статут на Бивша Югославска република трябва да остане неопределен дотогава, докато се създадат по-благоприятни условия за трайно решаване на бъдещата й принадлежност. Признаването на самостоятелна държава Македония неминуемо поставя под въпрос бъдещето на Егейска Македония в границите между Западна Тракия и Албания, както и териториалната цялост на Гърция в настоящите й граници. И това Гърция не е готова да приеме.
Паметниците в чест на Александър и Филип Македонски гледат на юг, към Солун, а не на Запад или на Изток и македонските управляващи кръгове не крият амбициите си – не да честват, а да създават история!
Каква трябва да е българската позицияпо този кръг от въпроси?
По спора за името на Република Македония: България първа призна независимостта на Македония. Това е факт, с който не бива да се спекулира. Обстоятелството, че България и Гърция, като съседи на Македония, имат резерви по определяне дата за започване на преговори за присъединяване на страната към ЕС, не ги прави съюзници в противопоставяне на присъединяването на Македония към ЕС. Може би Македония, по тактически причини, ще се съгласи с гръцките предложения за името на държавата, но това не би довело автоматично до промяна в позицията на България. България не би искала да види Македония да продължи да функционира като сръбска провинция, нито като зависима част от Егейска Македония, нито раздробена по етнически признак и част от Велика Албания. България е за независима и териториално единна Македония, където българинът да се чувства у дома в дома си, като всеки друг македонски гражданин, независимо от етническата си идентичност!
Тази българска позиция, която скопените безцветни политически кръгове очакват да бъде обоснована от научните среди или политолозите, би била единственият логичен отговор на провежданата от съседите политика.
Какво би могло да се очаква в следващите 10 години и с какво трябва да се съобрази България?
Вътрешнополитическата обстановка в Гърция ще продължи да държи в плен управляващите, които и да са те, и да блокира всякакви действия за промяна на статуквото в трите направления с открити спорове със съседите. С Турция - за делимитация на териториалните води и континенталния шелф в Егейско море; с Македония - за името и пълзящия македонизъм на юг; и с Албания - по тлеещия Епирски въпрос от двете страни на границата.
В близките години на Гърция не се налага да проявява никаква активност в отношенията с Македония, тъй като тя е в изгодната позиция да контролира транспортните коридори на юг и да блокира европейската перспектива на северния си съсед. Ако някой трябва да търси компромис, това е Македония!
Сърбия е ангажирана с конфликта в Косово и е в деликатни отношения с останалите си съседи. Управляващите среди в Македония са белградски възпитаници и смяната на поколенията и на ориентацията във външната политика трудно би се случила през текущото десетилетие. Състоянието на двустранните отношения не налага проявата на излишна активност от страна на Белград, докато македонизмът продължава да черпи сили от заложени в самото общество стимули. Стабилизирането на позициите на Косово в международен план се превръща в естествен пример за подражание и следване за гражданите на Македония с албанско етническо самосъзнание. На този процес македонските политически кръгове все по-неуспешно ще се опитват да се противопоставят сами, а намесата на Белград във вътрешните работи на Македония с цел ограничаване на албанската експанзия ще предизвиква все решителен и разширяващ териториалния си обхват отпор. Загубата на позиции на Белград в Македония неминуемо ще доведе до невъзможността за съгласуване на общи позиции между Сърбия и Гърция за контролиране на процесите в Македония.
При тази обстановка все по-решителна роля във вътрешнополитическите процеси на Македония ще играе Албания и нейната политика по отношение на албанските етнически общности в съседните страни. А каква е тя?
ЧАСТ ТРЕТА:
Стабилизирането на позициите на Косово в международен план се превръща в естествен пример за подражание и следване за гражданите на Македония с албанско етническо самосъзнание. На този процес македонските политически кръгове все по-неуспешно ще се опитват да се противопоставят сами, а намесата на Белград във вътрешните работи на Македония с цел ограничаване на албанската експанзия ще предизвиква все решителен и разширяващ териториалния си обхват отпор. Загубата на позиции в Македония неминуемо ще доведе до невъзможността на Белград за съгласуване на общи позиции между Сърбия и Гърция за контролиране на процесите в Македония.
При тази обстановка все по-решителна роля във вътрешнополитическите процеси на Македония ще играе Албания и нейната политика по отношение на албанските етнически общности в съседните страни. А каква е тя?
До 1912 г. всички земи, населени с албанци и българи на запад и югозапад от Царство България са част от Османската империя. Албания се обособява като независима държава, а Сърбия окупира населената с българи и албанци Вардарска Македония. Оттогава до днес борбата за Македония е борба срещу сръбското, а не срещу албанското присъствие. Албанците никога не са отричали българския характер на Македония, както и никога не са признавали сърбизирането й.
Албанците в Македония са естествени съюзници на българите, тъй като в продължение на векове са воювали рамо до рамо срещу турското робство. Но те са воювали заедно с българите, а не с македонци, тъй като тогава по тези земи не е имало македонци. Част от коренните българи, съседи и съюзници на албанците, и днес населяват родните си къщи и земи в Източна Албания. Войводите, воювали срещу турското робство, са българи и албанци, а не македонци. За албанците славяните, наричащи себе си македонци, са сърби.
В края на 2012 г. в Албания отбелязаха 100-годишнината от създаването на държавата. По този повод албанският премиер Сали Бериша заяви, че цел на всички албанци е „обединяване в една нация”. Призивът, поднесен по този начин, може да бъде схванат като евфемизъм, но отправяйки поздравлението към „албанците от всички албански територии от Превеза (Гърция) до Прешево (Южна Сърбия или Западна България) и от Скопие до Подгорица”, не оставя и капка съмнение в смисъла на казаното. Става въпрос за територии, а не за техните обитатели и за бъдещето на тези територии, които в момента са извън Албания.
Идеята за Велика Албания не е нова, но когато министър-председателят Сали Бериша, с брутална откровеност, призовава за обединение на териториите, населени с албанци, не може чуващите го да не си дават сметка, че става дума за преместване на граници със съседни държави, а не за права на човека, за етнически или религиозни свободи.
Посланието на Бериша има няколко адресата
На първо място, албанците в Косово, Сърбия и Македония. А може би и чамите в Гърция? Вторият ред адресати са ръководствата на албанските общности в съседните държави – Хашим Тачи в Косово, албанските въоръжени формирования, лидери на партии и движения, стоящи зад Охридското споразумение от 2001 г., както и лидерите на албанците от Прешевската долина в Сърбия.
Няма съмнение, че Бериша сочи следващата възможна стъпка, която предстои на всяка една от албанските общности в съседните територии.
На Косово остава да приключи процеса на укрепване на държавната независимост в отношенията с Белград с активното съдействие на Европейския съюз, което на практика означава, че Белград няма да получи никакви отстъпки по статута на Косовска Митровица. Остава открит и въпросът за разширяване контрола в Прешевската долина след последните събития от началото на тази година. Вероятността Косово да направи все пак някакви минимални отстъпки на Белград в населените от сърби територии, без да поиска компенсация, е нищожна. Естествените искания за компенсациите биха били за управление с не толкова далечна цел - приобщаване на населените с албанци селища в Прешевската долина - Прешево, Буяновац и Медведжа. На 21 януари 2013 г. сръбските власти сринаха паметника в Прешево, изграден в чест на т.н. Армия за освобождение на Прешево, Медведжа и Буяновац. Танкове и сръбска полиция го замени в центъра на селището. Въпрос на време е паметникът да се появи отново!
На фона на тези събития по етническо прекрояване на границите на Балканите през последните десетилетия естествено би било двете съседни славянски държави – България и Сърбия, да потърсят общ подход и да си сътрудничат в борбата за опазване на териториалната си цялост в своите изконни исторически граници. За съжаление от два века сръбските политически и научни среди полагат всички възможни усилия за задълбочаване недоверието между двата народа. Настъпи време Сърбия да плати цената за великосръбската бруталност, алчност и антихуманност, проявени по отношение на българите в Македония, за геноцида срещу коренното българско население на изток от Ниш и за продължаващата окупация на българските Западни покрайнини. А те са българска територия, която с договорите, слагащи край на Първата световна война, бе предоставена по „стратегически съображения” на Сръбско-Хърватско-Словенската Държава (СХСД). На територията на този субект на международното право днес съществуват седем независими държави, никоя от които не е самостоятелен правоприемник на СХСД или на НФР Югославия от 1947 г., създадена на Парижката конференция след Втората световна война.
Тъй като краят на СФРЮ настъпи не по силата на международен договор, който да ревизира следвоенните договори, а по силата на едностранни действия на съставящите я федеративни републики, Западните покрайнини, които никога не са губили статута на отнета по силата на международен договор от България територия, автоматически, по силата на член 62 от Виенската конвенция за правото на договорите, възстановяват националната си принадлежност, поради коренна промяна на обстоятелствата. Изключението, предвидено в ал. 2. а) на член 62, изключващ приложението на тази клауза в случаите, когато „договорът установява граница”, е неприложимо в случая най-малко по две причини. 1) С Ньойския договор не се установява граница, а се придава територия (границата е установена две години по-късно); 2) Граница се установява не със Сърбия, а със СХСД/ СФРЮ, а тази граница няма как да се промени, тъй като държавата, с която е установена, не съществува. Граница между Сърбия и България, никога не е определяна с договор. Такава и днес няма и предстои да се договаря.
Какъв е българският интерес
при тази правна рамка в отношенията със Сърбия? Да си възстанови суверенитета над Западните покрайнини незабавно. Това ще я доближи до евентуална граница с Косово, което, от стратегическа гледна точка, е в български национален интерес. Ако транспортната връзка с Албания през Македония продължава да се саботира, то през Косово би могла да се осъществи незабавно. Ще отпадне и възможността Сърбия да влияе пряко на събитията в Македония, както и надеждата за възможно възстановяване на общата граница с Гърция, някога, в обозримо бъдеще.
Ако Европейският съюз се ангажира с гарантиране независимостта на една нововъзникваща на Балканите държава като Косово, на територия, която никога не е била самостоятелна, с какви аргументи би се противопоставила на възстановяване целостта на българската държава и би търпяла териториален грабеж в началото на 21 век?
Посланието на Сали Бериша към албанците в Македония е още по-ясно. Той в прав текст им казва: вие не сте сами, зад себе си имате Велика Албания. Вашата съдба е във ваши ръце и повече няма да допуснем тя да зависи от решения в Белград или Атина. Българите са наши естествени съюзници, живели сме като добри съседи от векове и общата съдба ще продължи да ни свързва. С Охридското споразумение от 2001 година бе поставено началото на правната рамка, в която двете общности могат да продължат да съжителстват. Този процес трябва да бъде доведен до логичен край: независимо местно управление в общините с преобладаващо албанско население, териториално обособяване и създаване на собствено управление. Косово начерта пътя стъпка по стъпка, от който връщане назад не може да има.
При това състояние на отношенията със съседните държави какъв избор има Македония и каква политика би била в интерес на населението й?
На управляващите в Македония им предстои тежък избор и поемане на историческа отговорност. Ако символ на държавността е запазване на националната независимост, териториалната цялост и суверенното равенство, то изборът не е голям. Заложената от Тито бомба с обособяването на три суверена във Вардарска Македония: българи, сърбо/македонци и албанци, цъка. Издигането на която и да е от тези общности в едноличен суверен в държавата в обозримо бъдеще е нереалистично. Стабилизирането на държавата като унитарна е невъзможно след редактираното във Вашингтон Охридско споразумение.
Едва ли някой би могъл да си позволи с лека ръка да отмине предупреждението, отправено от турския министър-председател пред косовския в. “Бота Сот” през май 2012 г., който прогнозира, че е възможно Македония да се разпадне като държава през следващите няколко години, ако не се спазват правата на албанците, които „имат право да формират по-голяма държава”, за създаването на която Турция ще помогне „ако трябва и военно”. Коментарът е излишен! Но едва ли някой българин може и трябва да остане безразличен пред перспективата България да осъмне някой ден с турски войски на източната и западната си граница и с пета колона в българското Народно събрание!
България – Македония: алтернативи и възможности
България и Македония никога не са били в подобна криза, каквато изживяват днес, никога досега от двете страни на границата населението не се е изправяло едно срещу друго като чужди един на друг. Става въпрос не само за съхраняване на славянската идентичност, а за физическото оцеляване и задържане на земите, населявани от хилядолетия от нашите общи прародители.
От предложения анализ лесно би могъл да се направи извод, че без решителна промяна на политиката, най-много до 10 години македонските българи и управляващите ги днес сърбомани ще бъдат натикани в територия не по-голяма от един български окръг, а по-голямата част ще се управлява от албанци с тенденция изконни български земи да бъдат присъединени към Велика Албания. Това може да се случи и по-скоро – още преди приемането на Албания в ЕС. Същото ще стане и в рамките на ЕС, ако Македония и Албания бъдат приети едновременно. Македония няма да е в състояние административно да управлява частта от територията си, в която местното самоуправление ще бъде албанско и ще се прилага албанското национално и обичайно право.
Има един-единствен начин поне за запазване на териториалната цялост на Вардарска Македония и той е в решение за образуване на конфедерация с някоя от съседните държави – Албания, Косово, Сърбия, България, Гърция.
Ако Македония се стреми към Европейския съюз и към гаранциите, които той предлага за своите членове, преди да избухне Титовата бомба, изборът се ограничава до две държави – България и Гърция.
Колкото по-бързо управляващите в Скопие осъзнаят неизбежността на подобна стъпка и започнат преговори по изработване на междудържавен договор за конфедерация, толкова по-големи са шансовете границите с Албания, Косово и Сърбия да останат непроменени, а границата между Вардарска, Пиринска и Егейска Македония постепенно да загубят предназначението си на разделителна линия. На практика Македония днес поддържа само две граници – с България и с Гърция! Границите с Албания, Косово и Сърбия всъщност не функционират и едва ли е по силите на Скопие някога да ги възстанови, ако пожелае.
Естествено, най-трудно е да осъзнаят и приемат действителността и да се убедят в историческата логика и разум онези македонски деятели, които черпят блага от македонската държава – чиновници в администрацията и политиците. Те са основната пречка пред нормализиране на отношенията и сближаване с милионите сънародниците, живеещи в България и в Егейска Македония. Обединение на македонската земя на анти-албанска, антисръбска и антигръцка основа може и да е възможно, но на антибългарска е невъзможно и обречено. Ако това не се осъзнава, шансове за спасителен изход няма.
Дали македонците са българи, или българите са македонци, към днешна дата е ирелевантно. Факт е, че съществуват две съседни държави, чиито народи говорят помежду си без преводач, когато искат да се разберат, и с преводач, когато не искат да се слушат. Пеят едни и същи песни, разказват един и същи приказки, носят същите имена от двете страни на границата. Честват едни и същи събития, гордеят се с едни и същи царе и национални герои! В продължение на хилядолетия тези народи са оцелели благодарение на езика си, религията, общата си територия и общата цел – да отстояват независимостта си, да воюват срещу поробителя – византиец, турчин или сърбин, да съхраняват националната си идентичност.
Днес към тези изконни завоевания се прибавят и демократичните ценности, които роднините от двете страни на българо-македонската граница биха искали да припознаят. За съжаление, съвременната демокрация, която е рожба на други общества и други епохи, си остава и тяхно притежание. С изключение на идеята за лична свобода всички други идеологии в България – от робството до демокрацията, са вносни! Демокрацията остава система от скачени съдове, в която по-силните демокрации управляват и паразитират върху по-слабите. И за да се запази ръководният елит, в България или в Македония на власт той трябва да обслужва интересите на т.нар. благодетели или покровители - великите сили на деня. До вчера те бяха на Изток, днес са на Запад, но нашата география си остава същата – Балканите!
България формално е част от Европейския съюз и НАТО.
Република Македония е кандидат за присъединяване към тези западноевропейски гаранти на съвременната демокрация и българското съгласие за евентуалното присъединяване е от значение. А за да даде съгласието си, България би трябвало да е убедена, че това е в неин интерес, че недоразуменията в двустранните отношения няма да се пренесат и в ЕС.
За своето съгласие български политици поставиха и формални условия - Република Македония да изпълни така наречените критерии от Копенхаген, определени през декември 1993 г., които изискват от кандидатите:
- стабилни институции, гарантиращи демокрацията, върховенството на закона и уважение на правата на човека;
- функционираща пазарна икономика, както и способност да се справи с конкурентния натиск и пазарните сили, действащи в Съюза;
- способност да поеме задълженията на членството, и по-специално да се придържа към целите на политическия, икономическия и паричния съюз.
Опитът на България с приемането й в ЕС доказа, че всяка оценка е субективна и зависи от конюнктурата и интереса на преговарящите.
България и днес не е готова за членство по така формулираните критерии. Поради тази причина не толкова копенхагенските критерии, а българският национален интерес следва да е водещ!
Освен изброените в предшестващото изложение цели и проблеми, които трябва да се решат в следващите няколко години, от значение за преодоляване на застоя в българо-македонските отношения е постигането на споразумения между двете правителства за дейности, които не могат да се извършат без участието и на Македония, като:
- осъществяване в максимално съкратени срокове, на собствената си територия, на елементи от стратегическия проект ТРАСЕКА ( TRACECA - Transport Corridor Europe - Caucasus - Asia, т.е. Транспортен коридор Европа - Кавказ - Азия), известен в европейската си част като коридор № 8.
- приключване в срокове не надвишаващи година на ЖП линията София-Скопие;
- възстановяване и поддържане на паметните плочи на починали или загинали в битки на македонска земя българи;
- подписване на серия от междудържавни договори, които да гарантират, при условията на най-облагодетелстваната нация, развитието на икономическо, научно, образователно, енергийно, духовно, информационно сътрудничество между държавните и общински органи и институции, между юридическите и физически лица от двете страни на границата. България има опит в тази област, може и трябва да подготви проекти за договори и да ги предложи на вниманието на властите в Скопие. Договорите могат да се подпишат на английски, за да бъдат пряко достъпни за всяка трета държава във или извън Европейския съюз от момента на подписването.
От България зависи и от нея се очаква незабавно:
- да реформира образователната си система така, че да отвори вратите на всички свои учебни заведения – от начално до висше образование, за граждани на Република Македония при условията, достъпни за всеки български гражданин;
- България трябва да приюти всички изпаднали в немилост по една или друга причина пред властите в Скопие етнически българи и да ги подпомогне;
- дълг на днешното поколение българи е да приюти на родна земя костите и да съхрани жив спомена за всички загинали или починали видни македонски дейци извън пределите на Македония, като Менча Кърничева, Иван Михайлов и други борци за свободна и независима Македония!
И най-сетне, крайно време е България да започне да избира съюзниците си с оглед на собствения си национален интерес, а не да се оставя постоянно да бъде избирана с оглед националните интереси на други държави.
Не е вярна тезата, че нямаме право на избор – винаги е имало и ще има съперничещи си за влияние и присъствие на Балканите велики сили. Допреди 20 години нито учените, нито политиците в САЩ поставяха под съмнение българската принадлежност на обитаващите Македония. Тогава ние бяхме в лагера на Русия. Днес САЩ не поставят под съмнение албанската принадлежност на гражданите на Македония, а ние сме техни покорни съюзници!
Военната база “Бондстийл” в Косово е най-голямата американска база в цяла Европа и Средиземноморието и тя е тук, за да контролира събитията в района и да гарантира американските стратегически интереси поне до края на 21 век! Ердоган не случайно обяви възможното разпадане и албанизация на Македония именно от Косово пред благосклонния поглед на Чичо Сам.
Американски „военни съоръжения и обекти за съвместно ползване“ бяха поканени да „гостуват” трайно и в България и да разполагат с полигона в Ново село, с военновъздушните бази в Безмер и Граф Игнатиево и със складовата база в Айтос.
Отговаря ли този избор на „велик съюзник” на българския национален интерес в посока Западните Балкани? Как мислите?
Или ще оставите хора като Соломон Паси да мислят вместо вас?
Русия в продължение на столетия е стояла разкрачена между България и Сърбия и е пристъпвала от крак на крак, в зависимост от историческата конюнктура, преценявайки чрез коя от двете държави по-успешно ще провежда имперската си политика за достъп до южните морета. Крайно време е тази велика сила да стъпи здраво на земята с двата си крака и вместо да избира, да помага! И това също е в неин интерес!
Крайно време е също България да покаже, че има право на избор и да формулира критериите, по които ще определя съюзниците си!
٭/ Авторът е бивш посланик и началник отдел «Договорно–правен» в МВнР, юрист по образование, многократен ръководител на български делегации на важни международни форуми, член на НАМО и БДД.
|