България в сянката на Александър Македонски

Посланик Христо Тепавичаров٭

На 9 януари 2013 година, действащият тогава председател на Министерския съвет Бойко Борисов, след среща с ректори на някои вузове и председателя на БАН, Стефан Воденичаров, и преди първото за годината заседание на Министерския съвет, заяви следното: “Възложили сме на БАН, тъй като имат три института, по точката “Добросъседство с Македония” да ни развият един материал какво да разбираме и когато отиваме да гласуваме в Брюксел и да се изказваме с президента и другите длъжностни лица, да имаме това, което са ни подготвили от БАН”!!!

Само това изявление е достатъчно на един опитен дипломат, на служба в София, информирайки своето правителство за външната политика на България в края на 2012 и началото на 2013, да направи следните изводи:

1. Българското правителство публично призна, че не може да разчита на своето Министерство на външните работи за определяне и провеждане на национална политика по отношенията на съседна Македония, която да бъде подкрепена от българските граждани, да бъде в интерес на България и да не създава проблеми в Брюксел; причините трябва да се търсят както в липсата на подготвени външнополитически специалисти, близки до правителствените среди, които да формират такава политика, така и в неспособността на политическото ръководство да хармонизира политическите си приоритети в отношенията със съседните балкански държави; колебания и непоследователност се наблюдават в отношенията с всички балкански съседи, с изключение на Турция.

2. Правителството възлага на учените от БАН изработването на политическа концепция за „Добросъседство с Македония”, с надежда да възвърне доверието на българската общественост към външнополитическите изяви на управляващите политически среди, които в отношенията с Македония се характеризират с импулсивност, непоследователност, тотална обремененост от общата историческа съдба и липсата на идеи за преодоляване на проблемите, породени от претенциите на останалите балкански съседи на Македония – Сърбия, Гърция, Албания и отскоро - Косово.

С оглед стила на управление на Бойко Борисов може да се очаква той да си присвои заслугите за евентуален успех на инициативата му, което е много малко вероятно. А в случай на неуспех - да прехвърли изцяло отговорността за продължаващата липса на национална политика, - каквато българската общественост очаква с изчерпващо се нетърпение, - на българските учени.

3. Председателят на БАН благодари за вниманието, което за първи път се оказва на Академията, но не се ангажира с конкретен резултат.

Дотук с дипломатическата хроника от България

От 12 март т. г. България има нов министър-председател, Марин Райков, който макар и начело на служебно правителство, с временен мандат, вярваме, че в качеството си и на министър на външните работи, трайно и завинаги ще върне отговорността за външната политика на държавата там, където й е мястото – в Министерство на външните работи. И ще съумее да идентифицира националния интерес и да наложи външнополитическите приоритети не само в отношенията с Македония, но и със съседна Сърбия, където проблемът със Западните покрайнини, тясно свързан с времето на генезиса на настоящето състояние на македонския въпрос – периода 1912–1919 година, неприемливо за по-голяма част от българската общественост, - остава открит.

Прехвърлянето на отговорността за изработване на външнополитическа концепция на България на академичните среди стана след изявленията на тримата водещи български политици, от които понастоящем единствено президентът е действащ, във връзка с предложението на ЕК за определяне датата - юни 2013, за начало на преговорите за присъединяване на Македония към ЕС. Български и чужди политически наблюдатели незабавно оцениха изявленията като втвърдяване на позицията на България в отношенията с Македония. „За да има Македония българската подкрепа, тя трябва да докаже, че е готова да изпълни всички критерии, включително за добросъседски отношения”, заяви външният министър Николай Младенов в началото на декември 2012. По същото време президентът Росен Плевнелиев и премиерът Бойко Борисов добавиха, че българската подкрепа за Македония не е безусловна и зависи от добросъседските отношения.

Така България прибави понятието „добросъседство”, към проблема с името на Македония, създаден от Гърция, като условие за съгласието, което двете държави трябва да дадат, за да се определи дата за започване на преговори за присъединяване на Македония към ЕС. Но докато Гърция знае какво иска – Македония да не се казва Македония (съобщава се, че е готова да приеме името Северна Македония, с разбирането, че Македония е част от Гърция), то България настоява за добросъседски отношения. При това всеки, опитал се да запълни това понятие със съдържание, си представя различни неща – от „прекратяване на антибългарската кампания” (Николай Младенов) до “съвместно честване на бележити личности и събития от общата ни история и прекратяването на подмяната на исторически факти” (Плевнелиев и Борисов), общи заседания на двете правителства, като някои не изключват и създаването на общо правителство! Основание за това някои български историци виждат в общата история и липсата на македонска нация сред славянските етноси, обособили се в отделни националности в продължение на векове въз основа на общност на езика, територията, икономическите и стопански отношения, общност на традиции, фолклор и нрави, самосъзнание, особености на характера. Понятието македонец, македонски, според тях, е характеристика на гражданството на населяващите Република Македония, а не на националността.

Основният въпрос, който ни се иска да анализираме при съществуващите реалности, е не дали е възможно приемливо за всички балкански държави обяснение на историята и дали сме в състояние да уеднаквим прочита й, нещо по дефиниция почти невъзможно, а какво предстои да направим, за да избегнем пълзящата денационализация и подмяна на коренното население в пространството от двата бряга на Вардара до Босфора и на юг от Дунава.

Ако се опитаме да потърсим отговор или насоки за отговор на нашия въпрос в историята на балканските народи през изминалите два века – ХIХ и ХХ – ясно се очертават четири модела на обществено устройство, при които българската народност е търсила с различни средства и подходи едно и също решение на националния въпрос – обединение на нацията.

Началото е поставено в рамките на турската империя, период, който приключи през 1913 година. В империята, като многонационално образование, отделните националности не воюват помежду си за територия, а за свобода и независимост. Етническите граници на картата се очертаваха от обитаващите дадена територия и говорещи един език, а не от завоювалия я против тяхната воля окупатор. Турция и сега смята, че това е бил един успешен модел на съжителство и управление на различни народности, наследен от Византия наготово, и е готова да възстанови империята от Урал до Адриатика. Първата крачка бе направена през 1974 година в Кипър. Втората и следващите предстоят, според министъра на външните работи на Турция, Ахмет Давутоглу, и негови колеги в правителството. И това ще се случи там, където избуяват корумпирани и продажни политически „елити”, където гражданите се обезверяват, деморализират, оскотяват от бедност и отчужденост, продават земите, напоени с кръвта на дедите си и очакват някой да дойде отвън да ги „освободи” от всичките им несгоди, да им поднесе благополучие, което биха искали да имат и за каквото завиждат на останалия свят, но отказват сами да го създадат чрез собствен труд, умения, интелект, последователност и достойнство.

Бих искал да вярвам, че не това иска българинът. Бих искал…

Следващият опит за решаване на националния въпрос съвпада със създаването на самостоятелни, независими държави на Балканите, чието обособяване продължи повече от век. Началото бе поставено с несъстоялия се модел на Санстефанска България, проектиран като обединение на българите в една национална държава. Това, което се случи в следосвобожденския период от 1878 до 1919 година, бе 40 години борба за възстановяване на националната държава и последователна загуба в полза на съседните държави на население и територия, като се започне от Северна Добруджа, Пиротско и Нишко, Македония, Западна и Източна Тракия с Беломорието и се свърши с Южна Добруджа, която Румъния вероломно заграби през 1913 година и едва с Крайовската спогодба през 1940 година българският суверенитет бе възстановен.

До края на Междусъюзническата война през 1913, между България и Македония няма граница, няма спорове, българи от двете страни на българо-турската граница продължават борбата с турската империя за освобождение на останалите под робство българи.

След войната българите в Македония продължиха борбата за освобождение срещу новия окупатор, Сърбия, която се опита да превърне с насилие и жестокост Вардарска Македония в Южна Сърбия. На фона на сръбските зверства срещу едноверците българи в Македония споменът за турското робство остави спомена за благородна окупация. Този период приключи с административното присъединяване на Македония към България от 1941 до 1944 година.

Третият опит за решаване на националния въпрос в Македония съвпада с политико-военното блоково разделение от 1944 до 1990 година. След края на Втората световна война съюзниците във войната срещу Германия си разпределиха сферите на влияние – Източна Европа, включително и Югославия остана в сферата на влияние на Съветския съюз и образува социалистическия лагер. За няколко години отношенията между съюзниците отстъпиха място на политиката на противопоставяне, враждебност и взаимно отричане. Западните държави създадоха НАТО и Европейската общност за въглища и стомана, което днес е Европейският съюз. В отговор на изток възникна Варшавският пакт и Съвета за икономическо взаимопомощ (СИВ).

Блоковото разделение гарантира целостта на българската територия в границите от Ньой с част от Добруджа, но консолидира разединението на българското население. Сръбско-Хърватско-Словенската държава, създадена през 1918 година, се трансформира в Кралство Югославия през 1929 година, в НФР Югославия през 1947 година (Парижката конференция), а по-късно в Съюзна федеративна република Югославия, с център Белград, после идва и окончателното заличаване от политическата и географската карта на света на т. нар. Общност на Сърбия и Черна гора през май 2006.

След провала на опита на Сърбия между двете световни войни да превърне българите в Македония в сърби, през 1944 година, в манастира Прохор Пчински, бе провъзгласено образуването на “Демократична федерална Македония” от т. нар. Антифашистко събрание за народно освобождение на Македония, под председателството на Методи Андонов-Ченто и участието на известни сръбски националисти. Странното е, че на 8 август 1944 година, когато се взема решение за провъзгласяване на Македонска федерална република, липсва федерация. Както отбелязахме, НФР Югославия е създадена през 1947 година и едва тогава Македония получава статут на една от шестте републики. Най-важната и революционна последица от създаването на Федеративна Македония бе обявеното създаване на македонска нация и заличаване националната принадлежност на повече от милион българи. Очевидно съществуването на Македонска република бе несъвместимо с наличието дори на един българин – такъв етнос в Македония престана да съществува. Милионите родени българи трябваше да продължат да живеят и да умират като македонци!

От този административен акт би могъл да се направи един-единствен извод, а именно: че или понятията българин и македонец са синоними, ако показват национална принадлежност, и така за една нощ всички българи са станали македонци, или че македонец няма нищо общо с националната или етническа принадлежност на лицата, които се наричат македонци.

Понастоящем навлизаме в четвърти период на търсене решение на националните проблеми на Балканите, чрез механизмите на Европейския съюз.

От 2007 година България е член на Европейския съюз. Македония е кандидат да се присъедини към Съюза. Съюзът съществува като обединение на независими и суверенни държави с цел свободно движение на лица, стоки, капитали и идеи през държавните граници на членките на съюза.

Европейският съюз е съюз на държави, а не на нации, замислен като инструмент за икономическо развитие и подобряване на условията на живот на гражданите в отделните държави, а не за решаване на спорове между тях. Въпросът, който България предстои да анализира и на който трябва да намери отговор, с оглед трайните български национални интереси и приоритети, е, при какви условия би могла да подкрепи кандидатурата на Македония за членство в Европейския съюз с оглед постигането на следните резултати: 1) преустановяване на етническото разделение на македонското общество на славяно-говорящи, албано-говорящи, цигански говорящи, турско говорящи и т.н., разделение, което постепенно налага езикови граници между отделните общности и би могло да доведе до териториалното им обособяване; 2) безусловно отваряне на границата за свободно движение и връщане по родните земи и къщи на българите и техните наследници, напуснали Македония като бежанци, прогонени от турските и сръбски окупационни власти, в периода след освобождението на България от турско робство през 1878 година до днес; 3) преустановяване спора за принадлежността на общата българска история. Без увереност и гаранции, че подобно развитие в рамките на ЕС на отношенията между двете държави е възможно, България не би могла да се съгласи с членството на държавата Македония, която претендира да е легитимен наследник на българската история. Абсолютно неприемливо е членството в един съюз на две държави – България и Македония, с претенции за една и съща история - българската.

Историята на държавата Република Македония започва през 1991 година, по схемата, по която възникнаха държави като ГДР, Южен и Северен Виетнам, Южна и Северна Корея, Израел, Палестина… Населението на Македония има своя история и тя е част от историята на България. Държавата Македония няма история. Всичко свързано с нея е само настояще.

До 1991 година България граничи на запад с Югославия, когато чрез референдум бе обявена независимостта на Република Македония. Така за първи път се появи граница между България и Македония след 120-годишна борба за премахването й след Руско-турската Освободителна война. Стъпката не е еднозначна. Македония се завръща към естествените си корени. Предстоят процеси в рамките на ЕС, които вярваме, че в периода до неговото неизбежно разпадане ще убедят управляващите и гражданите на двете държави, че би било по-естествено вместо да спорят за общото си минало, да насочат усилията към изграждане на общото си бъдеще. Гаранция за това е логичната перспектива да се убедят, че както в миналото, така и в бъдеще те никога няма да станат част от Запада, към който се стремят. Защото те винаги са били по-напред от Него и по-близо до слънцето.

При тази реалност въпросът е каква трябва да бъда българската политика и какво трябва да се предприеме, за да се осигури на българските и македонските граждани достойно бъдеще?

٭/ Авторът е бивш посланик и началник отдел «Договорно–правен» в МВнР, юрист по образование, многократен ръководител на български делегации на важни международни форуми, член на НАМО и БДД.