|
Регионалното сътрудничество в НАТО и ЕС на Балканите – предизвикателства и възможности
Симеон Николов٭/
/Доклад на конференцията „Балканите в ХХI век – българският поглед”, 27. 02.2013 г./
Регионалното сътрудничество винаги е било разглеждано като важен елемент от процесите на стабилизиране и асоцииране към европейските и евроатлантически структури, като мотор, който е тласкал напред тези процеси и затова е било и все още, въпреки новите предизвикатетва, е обща цел на страните от региона.
През последните няколко години обаче, има тенденции към промяна на обстановката, които се отразяват на това сътрудничество и от които започнаха да произтичат много въпросителни.
Поради разположението, състава, особеностите, но и ролята на региона в един динамично променящ се свят, върху развитието и трудностите на регионалното сътрудничество въздействат:
– фактори на геополитическо ниво;
– вътрешнорегионалните баланси и неразрешени спорове между страните и
– фактори и особености на национално ниво.
Към първите трябва да споменем налагащите се за европейските съюзници изводи от промените в новата отбранителна стратегия на САЩ, представена на 05 януари 2012 год., която без съмнение ще доведе до значителни изменения в международните отношения и ще принуди особено съюзниците, днешни и бъдещи да подобрят способностите си за управление на кризи и конфликти, които не засягат пряко интересите на САЩ. Въпросът за оперативните способности и въоръжените сили, които изграждаме в страните на Балканите възниква логично, макар че с или без пряка подкрепа на САЩ в бъдещи мисии, тези способности трябва да се развиват в започналата посока. По–трудни стават обаче политическите компромиси в условия на краткосрочно вземане на решения. Изискват се политически предпоставки за съответната реакция и изградена съвместимост и взаимно допълване на силите. Ще трябва да съгласуваме собствените си национални планове за изграждане на ВС и модернизация на същите в рамките на националните бюджети. А това означава доверие и отстъпване на част от суверенитета си. Освен това, поучителното от отбранителната стратегия на САЩ е, че от общо 5 ключови елемента от нея, които касаят в повечето случаи поведението на една световна сила, поне единият от тях, петият по ред, но не и по значение, би трябвало да е водещ и за всяка друга страна–партньорка, включително и нашата страна: Защита на ключовите инвестиции и запазването им като приоритет– инвестиране в технологии и нови способности, от специалните сили през кибернетичните системи до способностите за бързо нарастване на силите, когато и ако е необходимо.
Вторият въпрос, който възниква е за капацитета, притежаван от страните от региона и ще могат ли да отговорят на предизвикателствата. Защото освен високотехнологичното развитие на армиите, светът върви и към принципно нови схеми в глобален план. Отдавна вече военните теоретици не само говорят, а на практика от няколко години се водят „четвърто поколение” войни, при които няма дефинирано бойно поле или фронтове и при които може да има размиване между цивилна и военна сфера. Започвайки от информационна война и манипулиране на общественото мнение, извършване на саботажи на военни обекти, ликвидиране на лидери на противника, водене на активно въздушно разузнаване, кибернетични атаки, изпращане на спецназ в суверенна страна и т.н. Разбира се, че сама страна не може да си позволи това. За по–малките страни все по–важно става специализирането в отделна област. В балканските страни армиите поеха по пътя на модернизацията, станаха професионални, но са още много далеч от нивото на европейските си партньори. Числеността им бе сведена до 16,500 души в Албания, 10 000 в Босна и Херцеговина, 90 000 в Румъния, 16,500 в Хърватия, 37,000 в Сърбия, 3 100 в Черна гора.
Влияние върху регионалното сътрудничество неизбежно оказват и моментното състояние, проблеми и тенденции в НАТО и ЕС. На пръв поглед те концентрират в момента усилията си по въпроси, които изтласкват далеч встрани вниманието им от проблемите на Балканите. Но решаването им ще се отрази косвено и пряко върху региона в положителна насока. Новата стратегическа концепция за сигурност на НАТО е ясен план за промяна и обръщане към реалната политика. В страните от Западните Балкани мотивацията за интегриране в НАТО е обединяващ фактор. По отношение на ЕС обаче се забелязва едно все по–негативно отношение, което е предупредителен сигнал за политиката на Брюксел. Затова на този въпрос ще се спра малко по–късно.
Втората група фактори, касаещи балансите и отношенията вътре в региона естествено също оказват влияние върху регионалното сътрудничество. Имам предвид цялата проблематика, свързана с Косово и факта, че от петте страни, които не са признали независимостта му, две са балкански. Албанският фактор, намерил израз наскоро в скандалното изказване на Бериша, предизвикало реакцията на Брюксел. Албанският фактор в Македония. Другият проблем е гръцко–македонския спор, който забавя някои процеси. Когато говорим за баланси обаче, трябва да имаме предвид ролята на Турция на Балканите, като икономическа мощ, новата й външна политика, абициозността на неоосманизма, провала на политиката й „Нула проблеми със съседите”, осъзнаване границите на възможностите си да играе ръководна роля в Близкия Изток, запазване на ориентацията й към ЕС, но не на всяка цена, наклоняване на Баланса към евразийския вектор и т.н. Впрочем, през последните три месеца се появиха оценки на някои политолози от балканските страни, че поради слабости в отношенвията с ЕС има колебание в някои от държавите в региона и те се «оглеждали за стратегическа алтернатива– Турция, Русия, Китай». На конференцията по ЕС и Западните Балкани през ноември 2012 г. В Грац прозвуча обаче много ясно предупреждението «Няма друга стратегическа перспектива за балканските страни. Без ЕС ще изпаднем във вакуум. Страните ще загубят част от двустранните и многостранни финансови помощи».
Сложната ситуация още преди началото на една авантюристична военна стъпка в Близкия Изток поражда мисълта, дали в бъдеще не е възможно една европейска страна да води смесена политика между трансатлантическия съюз, Европа и един собствен външнополитически курс. Отговорът очевидно е, че такива разсъждения са безплодни, това в съвременната обстановка в света и при непредвидимите заплахи към сигурността е невъзможно. Поне за страните от стария континент, които не са сред перспективните водещи сили, дори и за онези, които смятат, че биха имали икономическата база за да го постигнат. / Противното защищава списанието за международна политика в Германия, наричайки го „национална опция”./ Подобна „национална опция” може и да придобие някаква популярност, но по същество тя би представлявала по–скоро преориентация например към Русия и Китай. Напълно погрешна е и тезата за „позициониране като икономическа сила без оглед на колективните интереси на съюзниците”.
В България не всички политически сили осъзнаха, че някои еднолични стъпки на външния ни министър всъщност препозиционираха външната политика на България в дългосрочен план в една междудържавна ос, малка група страни, върху които в бъдеще ще се излее гнева на мюсюлманския свят, особено след една доста вероятна война в Близкия Изток. Това бе направено, загърбвайки основни принципи на общо формулиране на Европейската политика и действайки в разрез с европейските интереси.
Немаловажна роля за регионалното сътрудничество играе един въпрос, който почти не се споменава. Това е ролята на лидерите, на елитите, способността им да генерират идеи и да увличат, да бъдат движеща сила на инициативите, да имат силата да ги прокарват, да са в добри отношения с колегите си. В действителност обаче дефицитът на лидерство е характерен за Балканите в момента, а отношенията между тях понякога са причина за отсъствие на активност и забавяне на възможни решения. Последното важи и за отношенвията на бившия български премиер в отношенията с някои лидери от региона. Важността на темата бе потвърдена наскоро на една международна конференция за ЕС и Западните Балкани, на която докладчик от Института за политика и икономика в Берлин освен че подчерта оценката за „слабия политически елит” на Балканите, отиде и по–далеч, споделяйки личен опит: „Дори и правителствени ръководители не можели да си представят да приемат правителствен шеф от Западните Балкани като равнопоставен колега.”
За това, какви условия ще имаме в близките години за регионално сътрудничество, ще зависи и от евентуални промени в страните от региона. Преувеличено би било да смятаме, че „арабската пролет” ще се повтори в „балканска пролет”. Ние сме част от едно демократично семейство, членове на ЕС и НАТО и в страните–пратньорки също протестират. Макар че в България демокрацията ни е „фасадна”, а и официалните изявления от Брюксел по повод на протестите в България както на говорителя Пиа Хансен, така и на председателя на Алианса на либералите и демократите от 22 февруари т.г. са близки в оценките си за необходимо начало на демократичен процес и предизвикателство за подобряване на демокрацията, тоест показват загриженост именно защото са виждали непълноти и застрашаване на демокрацията. А хората са изморени от държавници, чиято демокрация се изроди в политиканство. По отношение на т.н. „мека диктатура” пък, всеизвестно е, че ни слагаха в тройката Унгария–Румъния–България, в която имаше такива тенденции.
Когато нашият Център за стратегически изледвания представи на 21 април 2011 год. доклада си за събитията в Северна Африка и Близкия Изток, ние не пожелахме да включим някои оценки, че т.н. „арабска пролет” можела да се прояви и в други региони между които и Балканите. Но ако днес сравним 7–те причини за събитията там, 4 от тях съвпадат с оценки и за нашия регион: на първо място тогава посочихме социално–икономически причини /цената на хранителните стоки беше значително увеличена/, второ– безпрецедентното разпространение на корупцията и грабеж от управляващи прослойки; трето – възмущение и недоволство от фалшификации и манипулации включително на избори; четвърто– разочарование от невъзможността да се постигне жизнения стандарт на Европа и преливане границата на търпимостта главно сред младите хора. Всички тези 4 причини да Ви напомнят за нещо? Оскърбеното търпение по правило се превръща в яростен гняв. Арогантността на управляващите ражда същото. Това става днес и в България. /Останалите 3 причини остават характерни само за Северна Африка и Близкия Изток– те са от демографски характер, неуспешната политика на Запада в Близкия Изток и загубените войни и лишаване от елементарни демократични права./
Днес ставаме свидетели на призиви на хърватски граждани да последват примера на протестиращите българи. В Босна и Херцеговина и в Сърбия заявяват „една и съща банда ни управлява повече от 20 години, краде и плячкосва. Българите изпревариха всички ни.”
В Тунис се запали един младеж и отприщи процеси в целия регион. В България за кратко време се запалиха трима. Не се знае какво ще се случи от тук нататък. Но и през 2011 г. предупредихме и се оказахме прави, че „арабската пролет” ще бъде открадната и на искрените, емоцианални и ентусиазирани египетски младежи и ще им остане само романтичния спомен от площадите. Дано това не се повтори и тук.
Колеги политолози от Гърция споделят опасенията си от едно постоепенно изместване към дясното политическо пространство в някои Балкански страни и по–голямо влияние в парламентите със съответните последствия и за политиката на тези държави. А в България малко хора са запознати с потенциала на неофашистките организации и се срамуваме като от срамна болест да говорим за бъдещето на ромското население.
Регионално сътрудничество в рамките на сигурността и отбраната
Тук нямаме възможност да разгледаме всички области на регионално сътрудничество: сигурност, икономика, пътна инфраструктура, околна среда, борба срещу организираната престъпност, борбата срещу бедността. Затова следващите две теми на настоящия доклад са НАТО и ЕС.
Разширяването на НАТО винаги е било стимул за разширяване и задълбочаване на регионалното сътрудничество. Вярно е, че известно време то не бе в центъра на вниманието, но след срещата на върха през май 2012 год в Чикаго има ясни сигнали за неговото активизиране. Вярно е, че има проблеми, но те не касаят нашите балкански съседи Македония, Черна гора и Босна и Херцеговина, а по–скоро Грузия. Въпреки това, подобно на ситуацията в ЕС, все по–често се появяват становища и припомняния, че първо обща и свободна Европа още не означава, че всички трябва да членуват в НАТО и не разширяването е основната му функция, а то трябва да се случва, когато има необходимост от това и второ, според член 10 от Договора, страни, които се стремят към членство, трябва да са в състояние да допринесат за сигурността на Алианса.
Процесът за сътрудничество в Югоизточна Европа е добра платформа за обсъждане на конкретни въпроси с регионална значимост и срещите на министрите на отбраната в неговите рамки практически обличат в съдържание това. Въпросът обаче е в активността на страните, в идеите и проектите, в които те са готови да се включат. На срещата на министрите 2012 беше обсъден изключително важния за НАТО въпрос за т.н. „интелигентна отбрана”.
Относно т.н. „Smart Defence” / концепция на НАТО за споделяне на разходи и отбранителни способности в условията на финансова и икономическа криза и намалени разходи за отбрана в бюджетите на страните-членки/ трябва да се има предвид, макар това да е лично мнение, че от същността на предлаганите спестявания произтича една тенденция, която един германски политик нарече „пълзящо обезоръжаване” или „опасно самоограничаване”. А ние на Балканите сме склонни да търсим оправдания. Новата концепция е дългосрочен процес, който първо изисква по–голямо доверие и отчитане на различията в отбранителните капацитети, второ, постепенно изпълване със съдържание на този процес и трето, преодоляване на национално ниво консервативна финансова политика и придобиване на гъвкавост и политическа готовност за промяна на законодателството при нужда. И тук идва един проблем, касаещ региона като цяло– Балканите. Струва ми се, че страните тук все още не са достатъчно зрели за такива форми на сътрудничество, предлагани от новата концепция на НАТО, особено що се касае до отстъпване на суверенитет на съседна балканска страна. Именно за това идеята на президента Плевнелиев от миналата година държавните глави от Югоизточна Европа да се съберат и решат как да се интегрираме в „интелигентаната отбрана” е в правилна посока. Вярно е, че само с това няма да стане, но надежда дава фактът, че Бригадата Югоизточна Европа е един добър и обещаващ пример. А конкретно, България работи по два проекта– жените в армията и изграждане на Център за изследвания, създаване и развитие на способности на НАТО за управление на кризи и реакции при бедствия. За съжаление обаче, както ние, така и другите балкански страни с изключение на Турция като че ли нямаме самочувствието и аткивността да претендираме за повече в разпередлението на неизбежното специализиране в рамките на НАТО, поемане домакинството на Агенция, съсредоточаване на военно–образователен ресурс и т.н. Има дефицит на идеи, текстовете , с които сме се представили на последните три срещи на министрите на отлбраната са почти идентични с едно едниствено повтарящо се предложение за мястото на Многонационалната бригада за ЮИЕ. Често небрежност на други министрества, например неплащане на членски внос от Министерството на икономиката и туризма към европейска организационна структура ни спъва за да се включим в изгоден проект и губим много повече отколкото неплатения членски внос, вместо хиляди губим милиони.
Тъй като един политолог от друга балканска държава предложи наскоро създаването на смесена бойна група на Балканите, искам да припомня, че Многонационалната бригада Югоизточна Европа /SEEBRIG/ натрупа вече и боен опит с участието на целия й щаб в силите в Кабул, а на две последователни срещи на министрите на отбраната от Югоизточна Европа България предлага щабът й постоянно да бъде дислоциран в България след 2015 г., тъй като дислокацията и командването досега са на ротационен принцип. /Ние бяхме първи – щабът бе в Пловдив, последваха го Констанца, Истанбул и Кукуш./
Това е безспорно постижение за страните от региона. Със свои сили в бригадата участват Албания, Гърция, Италия, Македония, Румъния и Турция. През октомври 2012 год. пълноправен член на инициативата Многонационални мирни сили в ЮИЕ стана Босна и Херцеговина а Сърбия се присъедини като наблюдател.
За ускоряване на процеса определено допринасят: Многонационалните щабове на НАТО в Скопие и Тирана, Международния щаб в Сараево и групата за подпомагане на реформите вп Сърбия и Черна гора, създадена ощ 2005 г. Не е без значение, когато български генерал или офицер ръководи такива структури, а досега не сме имали неудачи с кадровите решения.
Освен концепцията за т.н. „умна отбрана”, друго предизвикателство, чието преодоляване организира НАТО и има пряко отражение и върху нас е изграждането на способности в киберпространството.
Освен недържавните субекти, информационната революция облагодетелства и по–малките държави. Ако притежаваме потенциал за киберзащита и кибератака, не е необходимо да бъдем голяма военновъздушна, военноморска или бронетанкова сила. Достъпът до киберсферата, възможност за скритост на операциите и ефектът стават възможни на база сравнително по–малко финансови средства, а въздействието на кибернетичната мощ е много широко– от военната до икономическата сфера.
Концепция, изграждането на способности в киберпространството се превърна в приоритет. Нито една балканска страна обаче не беше сред сред страните, участвали в проведеното през пролетта на 2012 г. учение „Заключени щитове–2012” в Естония / Австрия, Дания, Естония, Италия, Финландия, Германия, Норвегия, Словакия, Испания, Швеция и Швейцария /. Последните идеи обаче, за структура за киберсигурност и изграждане на нацонална система за киберсигурността в България, станали известни на международната конференция в София на 02 и 03 април 2012 г. са обнадеждаващи, стига да не останат в рамките на пожеланията или бъдат подменени. От 01 януари 2013 г. в Хага започна работа Европейски център срещу киберпрестъпления. Официалното му откриване бе на 11 януари. Пълното му развръщане ще бъде до 2015 г., когато личният състав ще наброява 50 души, а бюджетът му 7 миилона /от бюджета на Европол
В рамките на ЕС за съжаление трябва да констатираме, че необходимостта от Външна политика и политика за сигурност остана повече встрани от вниманието вследствие на сериозните проблеми на Общността. След 2009 г.- значително намаляха и операциите – от 2003 г. досега – 24 цивилни и военни операции.
Но последствията от сегашното буксуване, дори ерозия на ЕПСО ще са негативни още повече за малките държави, затова е недопустимо пасивна роля от наша страна. Двустранното сътрудничество между отделните държави при координиране на военните и цивилни способности тъпче на място. Между държавите–членки продлъжава да няма консенсус за това, дали е необходима военна или гражданско–военна главна квартира за операциите на ЕС. В усилията на европейските страни като че ли лостът на скоростите просто беше изключен, вместо да се включи на по–висока предавка. След създаването и на Северен Алианс, след френско–британския пакт за отбрана, въпросът е, няма ли да отидем на тотално регионализиране и какво ще спечели или загуби България от това?
ЕПСО зависи от принципа на доброволността и решенията на национално ниво. Най–голямата пречка в налагащото се съвместно изграждане на сили за отбрана е била и остава страхът от загуба на национален суверенитет. Но само с големите държави могат да бъдат постигнати способности като тези с Безпилотните летателни средства, Противоракетната отбрана, космическото разузнаване, киберотбраната и други.
Проблемите се свеждат до политически, когато липсва воля за използване на определен инструментариум. Затова се предлага изработване на Обща европейска военна стратегия, която да бъде прредставен на европейската общественост в „Бяла книга на европейската сигурност”.
Критиците на ЕПСО все пак трябва да признаят, че постигнахме определен капацитет с изграждането на т.н. Многонационални тактически бойни групи на ЕС /EU-Battle Groups/ с личен състав 1500 души всяка, като по две от тях дежурат всеки 6 месеца. Вярно, че не се наложи да влязат в действие, но натрупахме опит. Първата група, в която участва България с водеща страна Гърция с една лекопехотна рота и 4-5 щабни офицери и даде такива дежурства беше с Румъния, Гърция и Кипър и стана ясно, колко трудно се осигурява такава група и как трябва в случай на изпращането й все пак да разчиташ на по–големия партньор в нея – в случая Гърция.
Тъй като европейската „ахилесова пета” е морската сигурност, трябва да кажем няколко думи и за регионални и национални инициативи и механизми за укрепване на сигурността и развитие на сътрудничеството в Черноморския регион
– Оперативна група (ОГ) за военноморско сътрудничество в Черно море (БЛЕКСИФОР) от 2001г. с шестте страни-участнички –Турция, България, Румъния, Грузия, Украйна и Русия – единственото съединение с участието на Русия/.
– Операция “Черноморска хармония” (Black Sea Harmony-BSH).
– Черноморски граничен координационно-информационен център със седалище в Бургас.
След Стратегията за сигурност на ЕС от 2003 година, след обявяване на Политиката към новите съседи и Програмата на Европейската комисия за Черноморско взаимодействие /Black Sea Synergy/, която последното българско правителство недоразви, се налагат ускорени действия и наваксване на пропуснатото време.
В двустранен план също има ниши, в които можем да развием още повече сътрудничеството си в сферата на отбраната. Сред секторите от взаимен интерес и безконфликтност, но също с дългосрочно въздействие, са членство и сътрудничество с НАТО и участие в мисии. Така например в Македония има среди, които са заинтересовани от по–широко военно сътрудничество с България и сред тях няма антибългарски настроения. Не е достатъчно да обучаваме няколко македонски войници в Националния военен университет. Необходимо е да се потърсят по–ширкоки траектории в това сътрудничество:
–оказване на консултантска помощ на правителството;
– споделяне на опитите от мисии,
– опит от модернизиране на армията ни;
– по–близък професионален обмен между офицерските корпуси на двете страни,
– предоставяне на военннотранспортен самолет за техни нужди, поемане на еър полисинг в рамките на НАТО;
– повече вазиомоизгодни връзки между в сферата на отбранителната индустрия /защо например македонците преоборудваха унгарски бронирани машини, а не намериах общ проект с българите?/
А още по–добре би било, ако България проведе едновременно с три кандидатки за членство в НАТО например мероприятия по споделяне на опита от мисии и модернизиране на армията, които по–късно могат да прерастнат в препоръчваното ни от НАТО съгласуване на усилията за създаване на оперативни способности, модернизация и военни бюджети.
Предизвикателството ТЕРОРИЗЪМ ни накара да развием активно сътрудничество в глобален мащаб.
Съществува реална опасност Европа да се превърне от място за набиране, на терористи, легендиране и получаване на образование, „спящи клетки” и логистична подкрепа в обект на терористичти атаки с далеч по–голяма сила и честота, отколкото тези в Мадрид и Лондон. Колкото до Балканските страни, знае се, че активни терористичи организации има три такива в Турция, две в Гърция. В Западните Балкани, конкретно в Босна и Херцеговина имаше 2 действащи екстремистки организации свързани с Ал Кайда, нелегални групи имаше в Албания и Косово и т.н. За щастие в България няма данни за такива.
Събитията в Близкия Изток обаче, повлияха на мюсюлманските организации на Балканите. В доклад на НАТО за заплахите, произтичащи от ислямисти в Европа се говори за действаща в Босна и Херцеговина групировка «Активна ислямска младеж», чиито членове се обучават в терористични действия. В Косово в началото на февруари т.г. бе създадена първата фундаменталистка политическа партия на Балканите «Обединено ислямистко движение» /LISBA/. Забелазва се силно радикализиране на албанското население в Косово.
Създаването на среда за разпростпранение на ислямски фундаментализъм предполага изграждането на джамии, дори в райони, в които няма мюсюлманско население, изпращането на емисари, които да разпространяват радикално учение и изпращането на стотици студенти в Саудитска Арабия, Египет, Сирия и др. страни, част от които се завръщат, усвоили доста различен, радикален ислям.
Сред предупрежденията от началото на 2011 год. за възможни предстоящи терористични атаки, като това на австриеца Фридрих Щайнхойзлер например в книгата си „Европа–цел на терора”, бяха споменати и две балкански страни: „В Полша, България, Румъния и Чехия се създават нови ислямистки терористични клетки.”, пише авторът само преди две години.
След терористичния акт на летище Бургас справедливо но наивно се задавше въпроса, а има ли радикален ислям в България. Проблемът е, че настъплението на радикалния ислям е глобално, общи и идентични тенденции има и на Бълканите– във финансирането, в изпращането на емисари, в резултатите– разделението на старите носители на турския ислям и растящите привърженици на радикален ислям сред младите. Но на тези тенденции трябва да се отговори и с общи и координирани усилия. Самата Европейска конвенция за превенция от тероризъм, съдържаща четири основни цели, ни задължава да предотвратим на първо място ориентиранто на хората към тероризма, а след това, на второ място да намалим уязвимостта на обществото, трето– преследване на терористите в международен мащаб и четвърто– минимизиране на щетите.
В цялата система за защита от тероризма международното сътрудничество излиза на първи план, но тук, говорейки за Балканите, трябва да обърнем внимание на необходимостта от много по–дълбоко сътрудничество и мрежова структура на операцииите и управлението им от съответните разузнавателни служби. Защото ако недоверието между сужбите от региона с големите такива в Европа като разбираемо най–консервативни структури се преодоляваше постепенно и бавно, недоверието между службите на самите балкански страни винаги е било по–силно и е спадало след като сме ставали равноправни членове на НАТО.
Нивото на регионалното сътрудничество и в борбата срещу тероризма е важно и заради коренните промени, които настъпиха. Твърденията, че с ликвидирането на Осама бин Ладен, «Ал Кайда» е загубила значение, се оказа пропагандно клише за пренасочване на нападките срещу ливанската «Хизбула». След ликвидирането му се изградиха: стратегическо ръководство от трима души, , оперативно командване от 40 командири, 6 специализирани и 11 регонални организации. Една от специализираните е точно за атентати в търговски обекти, летища и гари. Друга е само по киберетични атаки, като 2013 год. е обявена за такива срещу страните от НАТО.
Тъй като тероризмът е тясно свързан с организираната престъпност и я използва за самофинансиране, трябва поне да маркираме проблема, който изисква много по– задълбочено изследване. ЕС е извел в свои декларации борбата срещу тероризма, организираната престъпност и нелегалната имиграция, но същността на явлението значително се измени. Затова германският разследващ журналист и писател Юрген Рот е прав като пише в книгата си „Новите български демони”, че досегашното разбиране и обществено възприятие на организираната престъпност осигурява оневиняване на политическия елит. Много преди него и български експерти предупреждавахме в анализите си ЕС за неговата пасивност и изчакване по отношение на Косово, където симбиозата между политика и престъпност се задълбочава и прави трудно бъдещо разкъсване на такъв възел. Беше време, когато албанската мафия се смяташе за най–силната. Бившият премиер Бойко Борисов пък ни убеждаваше, че „нашите момчета само си играят на гангстери”, а най–голямата мафия в Европа била сръбската. Но той премълча това, което и американския посланик Бил Монтгомъри писа, че още тогава българската държава участваше активно в нелегалната търговия с горива. Премълчано и неизвестно остана за хората, че понякога и големите държави прикриваха някои лидери, защото им трябваха за политически цели. /Например, когато черногорецът Джуканович правеше по 6–7 милиарда британски лири годишно само от контрабанда в Италия и Великобритания./ Изминаха години, в които организираната престъпност се глобализира. Някои специални служби и висшите етажи от политическата власт са свързани с нея или тя с тях. Пропуснахме процесите, които създадоха и на България образ на мафиотска държава. Няма как да имаме авторитет във външната политика, когато най–авторитетното издание за външна политика „Форин аферс” пише за нас: „В мафиотските държави като България, Гвинея, Черна гора, Миамар, Украйна и Венецуела националният интерес и интересите на организираната престъпност са тясно свързани”. И още: „Другите държави си имат мафии, а в България мафията си има държава”. Затова хората в България въстанаха срещу системата , а не само срещу сметките за ток.
Регионално сътрудничество в рамките на ЕС
За разлика от военната област и антитероризма, нещата в ЕС за съжаление стоят по–лошо. А разширяването на ЕС и излъчваните сигнали са предпоставка и стимул за успешно регионално сътрудничество и укрепване на сигурността. В Западните Балкани обаче се чувства „умора от чакането за присъединяване”. Твърде негативно влияние оказват изказвания като това на председателя на германския Бундестаг , че ЕС е неспособна за момента да продължи разширяването и Хърватия не е още зряла за приемане.” Преди това, канцлерът на Германия Ангела Меркел пък беше казала, че през средващите 10 години може да не се мисли за следващо разширяване. А политиката на разширяване е стратегичесдка цел. Историчката Marie-Janie Calic пише, че критиката към европейското разширяване е неподходяща и опасна. Изгледите за приемане бяха силен стимул за вътрешни реформи, регионално сътрудничество и сближаване. „Разширяването е необходимо за да се предотврати възникването на черна дупка на политическата карта в средата на Европа, от която ще излязат нови рискове за сигурността”.
От друга страна зачестиха аргументите, че няма нищо лошо в по–бавното разширяване и при по–бавно такова с България и Румъния е щяло да има по–добър резултат. И тъй като всички оставащи кандидатки не могат да бъдат приети едновременно, интересно предложение прави авторът Кристоф Бендер: „Балканските държави трябва да разглеждат ситуацията не като чакалня, а като фитнес зала. Повече държави да са във фитнеса, а не в съблекалнята, защото и конкуренцията монивира”.
Регионалното сътрудничество в условията на Балканите има своите граници. Експретите са единодушни, че то не може да реши проблемите по Косово или гръцко–македонския спор. Но има и критици, които заявяват, че ЕС трябва само да определя правилата на дискусията например, а регионалните актьори ще намерят решение в нея.
Механизмите за регионално сътрудничество, които изгради ЕС изглеждат впечатляващо и достатъчно за да се предлагат нови: Регионалният съвет за сътрудничество в ЮИЕ с главен секретар в Сараево и бюро за връзки в Брюксел, Регионалното више училище за управленски кадри, открито 2010 г. в Черна гора, Регионалната мрежа за околна среда /RENA/ с 4–те работни групи , Инвестиционната рамка за западните Балкани /WBIF/, Договора за основаване на енергийна общност, Центъра за наблюдение на транспорта в ЮАЕ /SEETO/, Многонационалната програми за сътрудничество между полицейските служби и между прокуратурите и др. Проблемът е, че макар и да получаваме заключителна информация в годишните доклади за напредъка на съответните страни, горните органи и механизми остават в голяма степен слабо известни, малко прозрачни, с недоизяснени задачи и възможности, за да търсим по–голямата им ефективност и отчетност.
А иначе, европейски проекти в сферата на регионалното сътрудничество се реализират в Сърбия, Черна гора, Косово, Албания, Босна и Херцеговина и Хърватия.
Понякога обаче големите страни в ЕС демонстрират непонятно подценяване на форуми, които са от значение за ускоряване на интеграционния процес. Например срещата «ЕС–Западни Балкани» на 02.06.2010 г., когато не дойдоха ръководителите на Германия, Франция и др. страни, а 48–те делегации не проявиха политическа воля за обща декларация. Но дипломатическата активност около срещата раздвижи нещата.
Практиката показва, че понякога много голяма роля и принос могат да има фондации и неправителствени организации с реални резултати в активизиране на регионалното сътрудничество. На горецитираната среща 471 НПО излязоха с открито писмо до ЕС с искане ингерацията да се превърне в приоритет на европейската политика.
Интересни резултати има и в усилията за преодоляване на историческата обремененост: например в подпомагането на хърватско–сръбскя диалог с помощта на фондация Фридрих Науман– Германия бяха проведени вече 11 срещи между историци на двете страни и издадени 12 тома с научни разработки.
Интересен е и проектът «Да разбереш Балканите», чиято втора част предстои от 21 до 29 март 2013 г. в Страсбург за европейските перспективи на Балканските страни и третата му част: от 27 октомври до 02 ноември за европейските институции, регионално сътрудничество, култура и образование.
Български НПО рядко са организатори на инициативи в другите страни на нашия регион с изключение на отделни прояви на Атлантическия клуб в Македония и Косово, което трябва да се приветства. При сегашната обстановка и диалог с Македония обаче, принос биха могли да имат Българско дипломатическо дружество например, Обединението на българските общини, икономически и браншови сдружения и др.
Понякога идеи и предложения поставени на конференции, събудили внимание, имат перспектива. Разбира се има и неудачни такива като цитираното по горе за бойна група, след като имаме вече Бригада ЮИЕ. Но със сигурност е имало предложения на Атлантическия клуб, които са станали реалност. На конференция н БДД сн подкрепата на фондация Фридрих Еберт още през 2004 год. бяха изложени идеите за Черноморско взаимодействие, синергия, възприета много по–късно, както и за координиране на борбата срещу организираната престъпнст. Вярно, че идеи се крадат и преписват, но важното е накрая да се случат. Нищо че предложението ни за Академия по сигурност и отбрана в Балканско–Черноморския регион беше префразирана и влезе в друго направление.
Затова, провеждайте подобни конференции, давайте идеи и предложения оказвайте натиск, това е ролята и отговорносттата задача на НПО, гражданските инициативи и научни институти.
БЕЛЕЖКИ
1. Многостранно регионално сътрудничество – първа среща на министрите на външните работи – 1988 г. в Белград
Създаване на регионалната организация „Процес на сътрудничество в Югоизточна Европа – юли 1996 г. в София
Първа обща среща на министрите на отбраната – 1996 г. в Тирана
2. / В България зад фондацияга Вакъф ел Ислям стоят радикални ислямисти. Фондацията финансира конференцията, на която е свален Недим Генджев /1997 г./
Съюз на мюсюлманите в България е учреден тайно през 2006 г. Ръководи я Али Хайредин, известен екстремист и проводник на уахабизма сред мохамеданите и ромите.
Ръководители на структури на Ал Кайда многократно са посещавали Смолян и Велинград, според българските специални служби, пише Георги Кулов в книгата си „Българската дъга на исляма”.
3. В доклад на доктор Богдана Тодорова, изнесен в БАН и публикуван на сайта на нашия Център се посочват екстремистки организации в близките ни съседи Босна, Косово, Македония и Албания: в БиХ– ал Харамейн и GRF /Global Relief Foundation/ във връзка са „Ал Кайда”, крилото за разузнаване и логистична подкрепа „Al-Quds”; в Косово – радикални екстремистки организации, с които е обвързан университета в Прищина и др.
4. Черноморски регион: България се стреми към постигането на баланс между глобалния и регионалния подход. С последните новиинициативи има шанс за ново качество и ефект от участието на България в укрепването на регионалната сигурност в рамките на общата европейска и евроатлантическа сигурност. Ключово значение имат три условия: Първо, формулиране на широк подход към сигурността в региона. Второ, ангажиране на основните международни действащи лица, които могат да имат реален принос за решаването на тези проблеми. Трето, увеличаване на националните усилия за приоритетно укрепване на секторите за сигурност, както и използване на нови форми на двустранно сътрудничество с черноморските страни с цел по-бързо, по-ефективно и по-изгодно финансово реализиране на общи проекти.
5. Фридрих Щайнхойзлер в книгата си „Европа– цел на терора” дава списък от 78 терористични организации в цял свят. В Турция– Great Eastern Islamic Front, Kurdistan Freedom Falconsq Kurdistan Workers Party /Kongra Gel/, Revolutionary People,s Liberatzion Party. В Гърция – Revolutionary Nuclei, Revolutionary Struggle
ИЗТОЧНИЦИ
1. MITTEILUNG DER KOMMISSION AN DAS EUROPÄISCHE PARLAMENT UND
DEN RAT
Erweiterungsstrategie und wichtigste Herausforderungen 2012-2013
2. Ohne den Balkan ist die EU noch unvollendet
Das europäische Friedensprojekt ist noch nicht abgeschlossen. Der westliche Balkan fehlt noch in der EU-Familie. Ein Beitritt erfolgt jedoch nicht ohne strikte und faire Bedingungen. Von G. Westerwelle und J. Martonyi Die Welt, 22. 11. 2012
3. Leaving Europe’s Waiting Room: Overcoming the Crisis of EU
Enlargement in the Western Balkans
Veranstalter: Zentrum für Südosteuropastudien, Karl-Franzens-Universität Graz / Südosteuropa-
Gesellschaft; Graz, 9.-11. November 2012
Bericht von Stefan Graziadei, Graz
4. http://www.dradio.de/dkultur/sendungen/politischesfeuilleton/1900548/
Schwarzes Loch auf der politischen Landkarte
Ist der Balkan von der EU aufgegeben worden? Von Marie-Janine Calic
5. Теорги Кулов, «Българската дъга на исляма», 2011 година, Тангра ИК
6. Геополитическите и военно-технологичните фактори, въздействащи върху развитието на съвременната армия и въоръжение и готовността на управляващия елит и обществото да подкрепят тези промени
Доклад на Симеон Николов на Национална кръгла маса на тема „Професионалната армия и отбраната на страната”, проведена на 05. 04.п 2012 г. в София
٭/ Симеон Николов е директор на Центъра за стратегически изследвания в сигурноснтта и международнитеп отношения и главен редактор на електтронното издание за анализи www.expert-bdd.com
|
