Шефове на чужди служби за истината на прехода – ние продължаваме да разкриваме разузнавачите си
Симеон Николов
На проведената миналата година в Берлин последна конференция от поредицата такива от 2004 до 2012 г. за развитието на разузнавателните служби в Европа, озаглавена „Всемогъщата тайна служба–една реликва на миналото?”, шефовете им от Изток и Запад споделят своите спомени за прехода непосредствено след демократичните промени. Поставените в докладите въпроси показват колко далеч и колко по–сериозна е тяхната дискусия от ставащото и публикуваното в България.
Тук няма да се спирам на въвличане на службите в трансформационния процес, използването им при новите условия по–силно за политически цели или за националните интереси; имало ли е въобще единен модел при трансформирането им или силно дефиренциране; какво стана със стария елит на комунистическите служби; забелязва ли се разлика между бивши служби за външно разузнаване и вътрешно контраразузнаване, отговорни за репресии във вътрешността на страната; може ли да констатираме, че бивши професионалисти бяха приети в новите служби, като новите задачи се различаваха не в методиката си, а само в регионалното преразпределение; как западните служби се приспособиха към новото положение? Надделяваше ли недоверието или разбираха промените на Изток като шанс за ново разширяване на тяхната разузнавателна дейност? Как се отрази влизането в ЕС и НАТО на трансформацията на службите? Впрочем, докладите показват, че няма прости и единни отговори на тези въпроси.
Поводът за тези редове е друг: При създаването на мита за българските тайни служби у нас се злоупотребяваше в такава степен, че днес е трудно дори и за изследователите да останат обективни. Това, което ни отличава от другите страни е, че в сравнение с тях сме имали един примитивен, силно политизиран, безотговорен към националната ни сигурност подход, злоупотребяващ за партийни и корпоративни цели, манипулиращ общественото мнение фалшификат на Закон, който за да скрие идеолозите на системата, истинските виновници, истинските доносници, е размил вината с дадения му обхват от хора, които нямат нищо общо нито с репресивните структури на ДС, нито с партийните и криминално–полицейски мрежи на доносници и с това е извършено престъпление срещу техните човешки права и с нищо не е помогнал за раздаване на действителна справедливост и за създаване на условия за сериозно изучаване на същността и престъпленията на тоталитариня режим. Често цитираните сравнения за това, как тези въпроси са били решени в други страни, са били неверни, защото се е целяло да се оправдае именно нашенския подход. Никой не е разкривал така разузнавачите си дипломати, никой не е включвал в закон военните си разузнавачи и т.н. и т.н. За това и никой не написа нищо в българско издание за проведената в Берлин конференция за разузнавателните служби от Източна Европа, на която бе изнесен и доклад за България. Но нека видим само няколко фрагмента:
За Вината
Докладчикът Ханс Йорг Гайгер, бивш шеф на Федералната служба за защита на конситтуцията, шеф на БНД , държавен секретар, професор по правни науки, казва за трансформацията в Германия : В бившата ГДР партията SED е била главният отговорник да упражняването на властта и е задавала целите, задачите и правомощията на Министерството по сигурността Тази отговорност за диктатурата бързо излезе от центъра на вниманието на широката общественост. Последвалото преименуване на SED на PDS допринася за това да се забрави SED. Така Политбюрро и ЦК , а с това и върхушката комунисти хвърли Министерството по сигурността на обществеността като действителния отговорен, виновен, за да се прикрие фактически зад него. В центъра на обвиненията остана единствено Министерството по сигурността.
Друг немски професор и ръководен кадър в МВР Бранденбуг Хелмут Мюлер Енбергс от подобна гледна точка възразява на разкриването само на сътрудническия и агентурен апарат, което свеждало комплексните системи на действие само до тях. Научно недопустимо. Необходимо е да се поставят под лупа историята, събитията, процесите, взаимовръзките Изток–Запад. А тук един детайл се превръща в нещо по–важно отколкото системата.
В това направление се изказва и Борис Лазар, шеф на външнополитическото разузнаване на Чехословакия 1990–1992 г., идващ от опозицията, цивилен, емигрант от Мюнхен: „Главната отговорност и властта са били винаги при партията, а не при службите, независимо колко са били репресивни.”
Борис Лазар, който след разузнаването има три мандата посланик в различни страни, казва днес:: „На комунистическите тайни служби може и да се е гледало като на „щита и меча на партията”, но те никога не са били „всемогъщи”.
Шефове на разузнавателни служби и на други източноевроейпски държави при това от демократичната опозиция след 1989 г. признават, че външните служби не са били „всемогъщи” нито преди нито след промените. Това са думи на представител на полското външнополитическото разузнаване след промените / Marian Zacharski/.
За Отношението към професионалистите от бившите служби
Ръководител на чехското разузнаване / Борис Лазар/ при това идващ от опозицията, от емигрантство в Мюнхен, признава, че западните служби в контактите си винаги са ценяли много професионалистите от старите структури. Колегите му от Запада го питали: „Защо уволнявате толкова много служители. Те могат да бъдат полезни със своя опит в оперативната работа? Защо не ги задържите?”
Тъй като Чехия е една от малкото страни, подменили максимален брой от личния състав на разузнаванията, показателна е оценката на новия им шеф, също външно за разузнаването лице: Те не можеха да направят разлика между БНД /Федерална разузнавателна служба на Германия/ и БМВ /Баварски моторни заводи/. От устата на демократ, идващ от Мюнхен в родината си Чехословакия, звучи правдиво разсъждението му, въпреки иронията: ”Първият въпрос, съответно първият проблем за нас беше– какво собствено означава демократизиране на службата? Как трябва да вербоваш демократично агенти и да правиш шпионаж с тях?”
За освобождаването на старите кадри
Подходът при освобождаване на старите кадри от предишния режим е различен в отделните страни и се движи от прагматични национално отговорни действия до авантюристични идеологически обосновани такива. Това е в зависимост и от културата на новите управляващи, определяща отношението към разузнаването. Т.н. министърът от първото демократично правителство, на чието подчинение е била външнополитическата разузнавателна служба на Унгария, заявява: „Унгария както никога досега в своята история се нуждае именно сега от едно силно външнополитическо разузнаване.” Възможно ли е било да очакваме такова отношение в България? Не, разбира се.
В Полша още в самото начало са провели оценка на всеки служител и от 14000 души положителна оценка са получили 10500 души, а отрицателна, тоест за незабавно освобождаване– 3500 души.
В Унгария министърът на вътрешните работи много интензивно е молил заместник директора на външнополитическото разузнаване да остане, да не напуска, а да оглави службата. Днес Kalman Koscis споделя, че напълно разпуснати били политическата полиция.
В доклада на българския представител на конференцията в Берлин също се посочва напускането на много професионалисти след 1989 год, което по–късно, когато влиза в сила Закона за досиетата и когато се отменя член 12 отнасящ се за ръководните кадри, обаче се премълчава. Бриго Аспарухов говори за 3 групи масово напуснали и уволнени: на онези, които не били съгласни с промените, на финансово и материално заинтересованите, които предпомчели да получат обезщетенията си и третата група– напуснали или увалнени по чисто политически причини. Част от тях се възползва от знанията и опита, от връзките си и под различни форми се вкюлчва в преразпределението на държавната собственост.
За или против разкриване на досиетата?
Интересно би трябвало да бъде за някои български политици, че дори излъчените от опозицията в някои държави нови шефове на разузнавателни и контраразузнавателни служби, не одобряват натиска на политичеснки сили за разкриване на досиетата. Andrezej Milczanowski, идващ от Солидарност, оценяван като краен в политическите си разбирания, ръководител на новото контраразузнаване 1990–1992 и вътрешен министър на Полша 1992–1995 год. казва днес: «Аз бях и съм против разкриването на предишната агентурна мрежа. Всеки случай изисква индивидуален поглед върху него и оценка и при това без шум и крясъци по медиите. Агентурните мрежи бяха и са във всички политически системи най–важният интрумент от началото на съществуването на политическите системи.»
За недоверието и страха в политиците
Обща и важна особеност за всички разузнавателни срлужби в Източна Европа е създаденото негативно отношение на обществото към тях, както и недоверието и страха на политиците от службите, както и надценяванеп на възможностите им. В повечето от страните има и опит за инструментавлизирането им за политическа употреба. Ген.директор на унгарското външнополитическо разузнаване отбелязва, че не е имало основание политиците да нямат доверие към разузнаването. То е разпознало още от средата на 1988 год. симптомите на предстоящите промени. Нещо повече, в началото на 1989 год е разработило концепция за това, как външното разузнаване в една демократична държава и многопартийна система трябва да работи.
Тук се появява паралел и с българското външнополитическо разузнаване, което разработва предложения към първото българско демократично правителство, как би могло да се помогне на България за преодоляване на трудностите. Но и в двата случая предложенията са останали без последствия.
„Международното признание на нашите служби растеше по–бързо, отколкото доверието към нас във вътрешността на страната”, казва първият шеф на унгарското външнополитическо разузнаване след промените.
Но да се върнем в България. Появи се първия списък след последната промяна в Закона за досиетата. Сред тях виждаме и сравнително млади хора, посланици, временно изпълняващи длъжността, родени 1966, 1961 год. Едва ли може да им се припишат репресии и доносничество, или отговорности, когато на 24 – 26 годишна възраст са посрещнали промените. Тук очевидно се търси друго. Тези хора, пък и колегите им преди тях са допринесли за високата оценка, която партньорите от НАТО и ЕС дават за съвместните ни операции и сътрудничество. За пореден път ставаме свидетели на рушене на държавността под предлог освобождаване на служители от българското разузнаване, някои от които дори в момента се намират на дипломатическа работа в чужбина. За безотговорността, рисковете –от физически до междудържавни– за необходимостта от коренна промяна на Закона, можете да прочетете коментара ни още от момента когато бе внесено предложението за отмяна на член 12, даващ основание за неразкриване на определени категории лица: „ Криза в разузнаването? Не кризата е в политическия елит и сбърканите му закони!”
http://www.expert-bdd.com/index.php?option=com_content&view=article&id=1098:2012-12-22-18-26-56&catid=21:--&Itemid=34
Една от малкото НПО, която излезе с ясно станивще по поредното безумие на овластената Комисия по прилагане на Закона бе Българското дипломатическо дружество. С позицията му можете да се запознаете на адрес:
http://www.expert-bdd.com/index.php?option=com_content&view=article&id=1155:2013-03-16-16-06-16&catid=17:--&Itemid=36
Вярно е, че едва новото Народно събрание би могло да се заеме с промяна или пълна отмяна на Закона за досиетата. Но има много по–дълбочинни причини за настроенията сред обществото, което вече не желае и да чува за тези въпроси, какво пък остава да промени една узаконена несправедливост. Общество, което продължава да се поддава на манипулации, идващи от партии и отделни личности. То дори е склонно да живее с неразкритите истински носители на вината за престъпленията на тоталитарния режим, нали обвиниха други, какво значение има, справедливо или не! Насочването на бъдещи сериозни изследвания в това минно поле на психологическите нагласи е крайно необходимо, защото проблемите въобще не се свеждат до отношението към Закона за досиеатата, а до нещо много по–страшно и трайно в преспектива. Коменитраният днес въпрос е само частичка от масовото оглушаване в общество, което губи устоите си, в което не се впечатляваме и от поредица самозапалили се, от десетки самоубиващи се, в което не признаваме съществуването на проблем, дори и да сме се сблъскали лице в лице с него, в което не желаем да правим избор в променящата се ситуация, в което губим историческите си корени и се съгласяваме с пренаписването на историята ни. Само експертите веднага разпознават тази схема: разработката на института „Тависток” и дъщерните му организации „Стандфордски изследователски институт”, Корпорация „Ранд” и още около 150 други изследователски институти. В коя от трите фази на стандфордската концепция се намираме? При първата фаза на повърхностност, целевите групи не могат да определят източника и опасностите от проблема. При втората фаза– фрагментация– хората си казват, нали не се случва с мен. При третата фаза– групи от населението имат неадекватна адаптация, разграничават се и се изолират, извръщат се от създадената криза. Промиването на мозъците на целевите групи е тотално. Този експеримент на соцалното инженерство обяснява в нашия случай и защо е трудно да възприемем и оценим истината, тъй като нищо не се случва внезапно. Защото ако се беше случило внезапно, щеше да лъсне истината!
Перспективите за решаване на конкретния проблем, изложен в този коментар ще зависят в голяма степен от това, кой от двата сценария ще избере българският народ след предстоящите един или по–скоро два–три избори до края на настоящата година. Единият е пълна промяна на системата, а вторият е примрияване с олигарлхичния и диктаторски модел. При послединя справедливостта няма да възтържествува.
|