Зад „ултиматумите” на Турция се крият дълбоки проблеми и интереси

Елена Николова, наш постоянен кореспондент в Германия

Двудневното посещение на турския премиер Тайъп Ердоган в Германия по силата на медийните внушения остави впечатлението, че е използвано за отправяне за първи път на най–ясния и остър  ултиматум: Ако Турция не бъде приета до 2023 година в ЕС, то Европа ще я загуби. /През 2023 година  ще бъде отбялазана 100 годишнината от основаването на Република Турция от Кемал Ататюрк./ На този ултиматум, разпалил отново споровете „за” и „против” приемането на Турция в ЕС, беше придадено едва ли не историческо значение. В действителност обаче, това не е така и случващото се изисква един по–дълбок прочит, който ще покаже, че Ердоган не бе дошъл за да заплашва, а да настоява за съдействие и помощ, както и да се бори за  бъдещото геополитическо позициониране на страната си.

Колкото до „ултиматумите”, те не са новост в агресивната политика на Турция напоследък и често са подчинени на конюнктурни ситуации. Нека си спомним ултиманума, че ако Кипър поеме председателството на ЕС от юли 2012 година, Анкара ще замрази всичките си връзки със Съюза или заплахата с изпращане на военни кораби, ако Кипър започне разработката на газовото находище в спорни според Турция морски води, или заплахата, че за няколко дни ще „прегази” Сирия след инцидента със сваления турски военен самолет. Безспорно Анкара блъфира, но винаги с идеята да спечели. Друг е въпросът, дали това й се удава. Със сигурност контрапродуктивни бяха и проявите на министри и известни личности в Турция непосредствено преди посещението на премиера Ердоган в Германия. Т.н. демонстративното захвърляне на земята в телевизионно студио на безспорно изключително критичния но справедлив доклад на ЕК по напредъка на Турция  от председателя на Комисията за изготвяне на нова Конституция депутата Бурхан Кузу. Не по–малко скандално бе изказването на министъра за ЕС Егемен Баъш, че ЕС „има психологични проблеми” и предложението му „Турция да изготвя доклади за напредъка на ЕС”. Но и самият ултиматум на Ердоган в Берлин контрастира с нагласите на турците, които отдавна не считат приемането в ЕС като приоритетно. А и на конгреса на управляващата ПРС нямаше високопоставени представители от Европа, но за сметка на това от Иран, Судан, Пакистан и др. „източни” страни.

Формалният повод за посещението на Ердоган в Берлин –  откриването на най–голямото посолство на Турция в света– сам по себе си илюстрира, че Анкара ще залага в бъдеще основно на Германия, защото това диктуват интересите й. Именно от Германия в бъдеще в най–голяма степен ще зависи отношението на ЕС към хода на преговорите за приемане на Турция  в Съюза. В двустранен план Анкара си дава сметка и за икономическата тежест на Германия и на значението й за собствената иконмика. От своя страна Западът смята все още, че стремежът на Турция да стане важен разпределителен и транзитен пункт на енергоносители за Европа е само в негова полза. Напоследък обаче той започва да осъзнава, че освен зависимостта си от Русия скоро може да прибави и тази от Турция.

С развитието на кризата в Сирия отношенията на Анкара с Техеран и Москва силно охладняха. След инцидента със спрения самолет от Москва за Дамаск посещението на президента на Русия Путин бе отложено, но не заради самия инцидент, а по много по–важни причини и очаквания относно поведението на Турция, която трябва да си изясни, че икономическите изгоди, енергийните проекти, интереса към ШОС /Шанхайската организация за сътрудничество/, чрез която Турция би могла да преследва свои стратегически интереси, ако я приемат разбира се, не е разумно да се жертват само заради амбициите на Анкара в Близкия Изток, които така и не се оправдават. Впрочем, посещението на Путин в Анкара не случайно ще предхожда и отложеното му посещение в България. И това отново е свързано с енергийните проекти. А проектите касаят бъдещото снабдяване на Европа с нефт и газ, включително и Германия, която оценява Русия като свой стратегически партньор.

Очевидно триъгълникът Русия–Германия–Турция ще играе в бъдеще много по–голяма роля, отколкото днес някои могат да си представят. Проблемът в момента е, че като че ли Европа не знае как да реагира на активирането и измененията „в движение” на външната политика на Турция. Същевременно имиджът на Турция в средите дори на НАТО се влошава, тя се превръща постепенно в „ненадежден” партньор. Подобрение се почувства в известно смекчаване на отношенията й със САЩ, след ангажирането на Анкара с конфликта в Сирия. А турският премиер при посещението си в Германия едва ли допринесе за подобряване на разклатеното доверие на европейците, като постави ултиматума за приемане на страната в ЕС.

Причините за поведението на Турция в новата обстановка трябва да се търсят във външно-и вътрешнополитически и геоикономически план.

Докато политиката на неоосманизма има по–дългосрочен характер и отбеляза определен успех, то доктрината за „Нула проблеми със съседите” се провали. Парадоксът е в положениоето, че за никой от тези съседи не може да се каже–  отношенията са лишени от нерешени проблеми и напрежения. Анкара изчака дълго преди да подкрепи бунтовниците в Либия. Подведена от претенцията си да играе водеща роля в арабския свят и от убеждението да не повтаря грешката си от миналата година, тя се ангажира с конфрикта в Сирия, показвайки дори готовност да вади кестените от огъня. Както опозицията в Турция, така и опозицията в Сирия и политолози на Запад констатират, че министърът на външните работи Ахмет Давутоглу не разчете правилно силите на страната, не прозря истината, че Турция няма ресурса да се превърне във водеща сила в арабския свят. Не беше трудно да се прогнозира, че при наличието на новата американска стратегия и предстоящите президентски избори, САЩ няма да се огънат пред настояването на Анкара за завоюване на зона забранена за полети и намеса на НАТО. И в бъдеще, независимо, кой е президент във Вашингтон, новата стратегия изисква САЩ след изместването на тежестта на американското присъствие към Азия, да не се ангажират пряко в такива конфликти, а само да подпомагат съюзниците си. Не бяха приети и претенциите на Анкара към СС на ООН. Затова премиерът Ердоган се обърна към европейските си съюзници от Атлантическия съюз. Неговите членове пък с тревога следят „отеглянето от Европа” на американския си партньор, както впрочем е озаглавил последната си книга най–добрият познавач на САЩ от немскоговорящите европейски държави Роланд Бенедиктер. Затова разговорите Меркел–Ердоган имат съвсем друго измерение от представеното в медиите.

Амбициите на Анкара отиваха твърде далеч в това, да земени едва ли не ЕС в политиката му в сложния регион на Близкия Изток. Ердоган вижда, че му се изплъзва целта да диктува развитието в една следвоенна Сирия. А освен това, има и елемент на конкуренция между самите западни страни в надпреварата за преразпределение на влияния в региона и редица икономически интереси, както например между Германия и Франция. Затова намесата на Турция е и част от тази надпревара.

В геоикономически план интересите на Турция са свързани с утвърждаването й като разпределителен и транзитен център на енергоресурси. Но договорът между Иран, Ирак и Сирия за газопровод  на стойност 10 милиарда долара заобикаля Турция. Арабският газопровод пък от Египет до Ливан би променил сериозно баланса на доставки за Европа.

Освен преносните мрежи, борбата ще бъде и за новооткритите находища като това до бреговете на Кипър.

В сферата на сигурността Турция възприема възможността, която се създава от конфликта в Сирия, кюрдите да се обособят в относително автономна област покрай турската граница, като изключителна опасност. Подобно формирование съществува и то успешно в Ирак, а второ такова ще събуди амбициите и на кюрдите в Турция да се обединят с братята си от Сирия и Ирак и да постигнат така дълго мечтаната кюрдска държава.

С рязкото си обръщане срещу бившия си партньор Сирия и аргесивните си действия, правителството рискува да дестабилизира вътрешнополитическата обстановка в Турция. Не става дума само за турските кюрди в Югоизточна Турция. Протести срещу подкрепата на сирийската опозиция имаше от редица малцинства, най–вече това на алевитите. Такива демонстрации посрещнаха и премиера Ердоган в Берлин. Хиляди излязоха пред Бранденбургската врата.

В Германия внимателно се наблюдават вътрешнополитическите процеси в Турция, но впечатлението за ислямизация, което се чувства пряко и тук не обяснява действителните промени. Само експертите посочват, че всъщност в Турция през последните 10 години на управление на ПСР се изгради един нов елит и нова структура на властта, което внесе промяната към ислямизация и обръщане на гръб на ЕС. „Пречупването” на военните, включително и появата на съпругите на генералите със забрадки, направи силно впечатление тук в Германия. За съжаление е видно и формирането на авторитаризъм, който не кореспондира с принципите и ценностите на ЕС. Очакваното утвържадаване на това управление и перспективата за изграждане на силна президентска власт с кандидат за президент Тайъп Ердоган би задълбочило тези тенденции.

Резултатите от разговорите Меркел–Ердоган бяха в рамките на очакваното. Въпреки еднаквите позиции по режима в Сирия, Германия потвърди решението си да съдейства в хуманитарната област, но бежанците да останат в близост до страната си. В Германия могат да бъдат транспоритирани такива само с медицински цели.

Едно от обвиненията отправени към Германия и Франция беше разбира се по най–болния за Турция въпрос, „подкрепата” за кюрдската РП, която се активизира по време на конфликта в Сирия.

По отношение на процеса на изпълнение критериите за приемане в ЕС управляващите в Германия бяха категорични, че Турция трябва да направи ясна декларация, че държи на проевропейския курс и иска да му даде нов тласък. На турските политици не бяха спестени и оценките за неспазване на човешките права, правата на малцинствата, репресиите към журналисти, писатели, университетски преподаватели.

Очевидно че Кипър ще остане разделната точка в позициите на двете страни. Турските гости твърдо заявиха, че приемането му в ЕС е било грешка, която нараствала с времето. Без преодоляването на тази точка от дискусията обаче не може да се очаква напредък в преговорите за приемане в ЕС.

Канцлерът Ангела Меркел гарантира, че в лицето на Германия Турция има „честни партньори” в преговорния процес, но това едва ли задоволи турските гости. Тя отхвърли категорично и обвинението, че ЕС не играела „с открити карти” . Твърде рязка бе реакцията на турската страна дори на намека за „привилигеровано партньорство”. Прогнозите на някои експрети обаче са, че това наименование сигурно ще се промени, но по същество ще остане като форма на привличане на Турция в Съюза.

Всичко, което се каза по отношение на турските граждани в Германия и проведените срещи, потвърждава, че истинската цел на Ердоган е да не загуби  този милионен контингент избиратели. Призивите към германската страна да се даде двойно гражданство на 3 миилона турци, а Анкара да даде турско гражданство на 50–те хиляди немци в Турция, бяха в стила на турския PR. Реално облекчения се очертаха в искането на Турция за визовия режим.

Въпреки че не бяха коментирани от медиите икономическите взаимоотношения на двете страни, германският бизнес е наясно с огромното значение на големия турски пазар, а турската страна високо цени приносът на това сътрудничество за икономическото развитие на страната. Тази най–силна и винаги цитирана страна на развитието на Турция обаче започва да залязва. През 2012 година икономическият ръст започна да се забавя и съвсем не е сигурно, че ще продължи.

Очевидно, че тревогите на турските управляващи не са само политически, стратегически или военни. Зад „ултиматумите” се крият дълбоки проблеми и жизнено важни интереси.

٭/ Авторката, освен кореспондент на „Експерт”, е и ръководител на представителството на българския Център за стратегически изследвания в сигурността и международните отношения в Германия. Горният текст е част от по–широко изследване на Центъра.

Друг анализ на същата авторка ще намерите тук, в папка „Югоизночна Европа”: „Да прегърнем турците и да държим Турция на дистанция”– кандидата за ЕС през погледа на Германия” 03 май 2010 г.