БЪЛГАРСКАТА СЛЕДА / ПРИНОСЪТ НА БЪЛГАРИЯ КЪМ РАЗВИТИЕТО НА ТЕРОРИЗМА ПРЕЗ ПОСЛЕДНИЯ ВЕК Печат
Автор Рачо Колев   
Неделя, 01 Юли 2001 03:08
След атентатите от 11 септемри 2001 година в Ню Йорк и Вашингтон отнела живота на хиляди човешки същества, световната общественост и голяма част от политическия елит на планетата взе курс към неутрализиране и унищожаване на явлението тероризъм. Сред десетките страни, участващи в антитерористичната коалиция и заявили пълна подкрепа в борбата с международния тероризъм е и България.


В много отношения реакцията на българската държава бе отъждествена като логична, но и до голяма степен еднозначна. Линията на съпричастност на България към населението на САЩ и утвърдената от правителството ни позиция от 13 септември 2001г. за подкрепа за американската страна и НАТО бяха приветствани подобаващо от международната общност. Медиите както у нас, така и в чужбина акцентираха върху опита на България да играе ролята на фактически съюзник на Севеноатлантическия пакт, стъпка сама по себе си породена от кандидатурата ни за членство в него и намерението ни да бъдем поканени за пълноправно участие в него на срещата на върха, която ще се проведе в Прага през 2002 г., Според външния министър Соломон Паси, решението на НАТО да закриля срещу тероризма не само своите членове, но и всички останали страни заплашени от явлението дава на нашата държава безпрецедентни гаранции. Наред с това министър Паси е на мнение, че с решителното си поведение България действително е една от страните, които успяха да стимулират заемането конкретна позиция на НАТО и допринесоха за обединяването на международната общественост. До голяма степен обаче не само съвременните фактори очертаха рамките, в които бе изградена позицията на правителството. Като всяка, считаща себе си за цивилизована държава, разбира се и България също малко или много е заплашена от тероризма. Същевременно развитието на процеса на глобализация сам по себе си успя да доведе до по-широко разпространение на терристичната дейност. Най-доброто доказателство за това бяха именно атентатите в САЩ от 11 септември 2001 г.
В този период на разрастване на терориризма в световен мащаб, България определено е една от страните, които могат да се чувстват доволни от закрила, коята им представя организация като НАТО.Реално погледнато ако подобни атентати от типа на тези в Ню Йорк и Вашингтон бъде извършен в мащаби достатъчно големи за държава като България тя не би могла да се справи сама без чуждестранна подкрепа, тъй като това включва евентуално откриване и неутрализиране на терористите. От друга страна поражениета в публичното пространство, финансовата сфера и др. биха били съдбоносни.
Ако обаче така стоят нещата спрямо сегашния момент, насочовайки поглед към решението на България да се присъедини към антитерористичната коалиция, ще видим, че то има и своите дълбоки исторически корени. На пъво място трябва да се изтъкне, че България е една от страните в света, които нееднократно са се сблъсквали с тероризма. В тази връзка тя винаги е действала с всички средства срещу явлението и не е отказвала подкрепа, на всякакво ниво, свързана с антитерористична дейност в международен мащаб. Но "разлиствайки" страниците на историята връзката между България и тероризма придобива малко по-друг отенък. Не трябва да се забравя, че все пак българите, под една или друга форма, през последното столетие също имат принос за развитието на тероризма. Тази неприятна констатация има за база именно действията на различните терористични групи, сварзани по един или друг начин с България.
Анализирайки стила на поведение, проявяван при различните акции, които се извършват, трябва да се обърне внимание и на факта, че в България през последните сто години са действали разнопосчни по своите разбирания групировки. Тази теза не се основава само на конкретния почерк на извършителите, но и намира релация в техните идейни виждания. Т.е. уместно е да се подчертае, че от голямо значение са не само целите на терористите. Именно идеалите, служещи за прикритие или не, предполагат начина им на действие, често пъти близък и до фанатизъм. В същото време разните типове тероризъм имат точно обособена класификация. Относно българския случай, както и в международния, много от организациите не само имат собствен облик, но и взаимстват от подобни на тях групировки най-вече по отношение на начина на извършване на атентати. Редица от тях работят на принципа "целта оправдава средствата". В този смисъл българските терористични групи задължително гонят цели, "облечени" в много случаи в открит идеализъм, които не могат да бъдат постигнати с конвенционални средства.
От тази гледна точка терористичните действия на територията на България (или върху територии с българско население в началото на ХХ век), могат да бъдат разгледани в няколко насоки. Първата от тях неминуемо е връзката на редица атентати с организации или групировки, изпълняващи терористични актове, които се третират най-общо като част от българското национално-освободително движение. Възприемането на терора като радикално средство за промяна на статуквото и постигане на обединението на българския етнос в рамките на една държава е идея залегнала най-вече в деянията на т. нар. "Гемиджии". Известни и като Солунски атентатори, хронологически те са първата българска групировка, която използва за свое "знаме", образно казано, именно идеята за освобождението на българите в Македония. В известен смисъл значението на факта дали "Гемиджиите" поставят началото на българската следа в явлението тероризъм не е чак толкова от значение. Те действително извършват терористичните си акции в началото на века (1903 г.), но по-важното е, че заради идеалът, в който се кълнът те остават уникални по степен на градивност и план на действие, който избират. Не е тайна,че използваните от тях начини на противопоставяне срещу турската власт са много по-различни от всичко използвано до тогавашния момент. Неизбежно е да се спомене, че върху техния почерк като терористична формация влияят и идеите на анархизма, нещо което само по себе си им отрежда отделно място в историята. Като типична терористична група те не само атакуват граждански обекти с цел всяване на смут и поставяне в неизгодно положение на властта. Квинтесенцията на дейността им се корени именно във факта, че те предвиждат отнемане живота на невинни хора. Основно средство са експлозивите, които според данните са подбирани по големина на обектите и варират като количество между 10 и 100 килограма ( в случая с "Банк Отоман" ). Така реално погледнато използвания материал е за масово унищожение. Колкото и за самите атентатори това да е тероризъм обвързан с националната идея, техните действия трудно могат да бъдат приравнени с редица акции от национално - освободителните борби на българите още от XIX век.
Не от вчера редица специалисти разсъждават върху въпроса дали революционните движения на Балканите от XIX век не са всъщност терористични организации. Едно такова твърдение е доста некоректно по няколко причини. От една страна като пример за революционна борба на Балканите в съвременен вариант се сочат палестинските "Ал Фатах" и "Хамас". Първо не трябва да се забравя, че историческите процеси са различни както за отделните периоди от развитието не само на света, но и за различните региони. Така в действителност сравнението между двата типа борба става най-малкото неуместно. Балканските национално - освободителни движения от XIX век и в частност българското не са терористични, тъй като те целят директно противопоставяне на властта, т.е. търси се военен сблъсък. Този подход най-общо може да се обясни в намерението една армия от революционери да премери сили с потисника и евентуално да го победи. Именно тук изпъква и диференцираност по начина на действие, обуславящ терористичните акции. Все пак терористичният акт е еднократен, независимо успешен или не, изразява се в изненадващ, парализиращ ефект, който да доведе до объркване у противника. В този смисъл самите Солунски атентатори трудно биха могли да се мислят за част от цялостното нациоанлно - освободитело движение. По-скоро техните ходове са специфичен, индивидуален изблик на несъгласие с политиката на Турция в земите оставени под нейно владичество с решенията на Берлинския конгрес. Въпреки че се чувстват "окриляни" от идеята за независимост и суверенитет те смятат въстанническите действия за изтъркан способ, използван по това време от организация като "ВМОРО". Македоно-одринската организация започва радикално да работи срещу турската власт също през 1903г., но терористичните атаки на наследилата я ВМРО са в съвсем друг период. Трябва изрично да се посочи, че основна допирна точка между "Гемиджиите" и терора налаган от ВМРО през 20-те и 30-те години е защитата на националните интереси. Така националният идеал отново влиза в употреба, когато става въпрос за атентати, но вече с политическа насоченост.Тук вече различията стават драстични. През цялото съществуване ВМРО е градил имиджа си на организация, която защитава българското население в Македония и се бори за неговото освобождение. Заедно с това тя винаги се е стремяла косвено да подпомага българската държава по отношение нейните възможности за въздействие в областта на дипломацията, което рефлектира впоследствие и върху живота и състоянието на българите в Македония. Това намерение се изразява както със самото Илинденско-Преображенско въстание през 1903 г., но и на по-късен етап. През Балканската война (1912 г.) в редиците на българската армия се включват дружини от Македония. Що се отнася до терористичния елемент, който влиза в употреба през 20-те и 30-те години трябва задължително да се подчертае, че метода на терора не е еволюция, а част от цялостната тактика на организацията. По принцип формирането на чети в Македония е било най-често използваното средство за съпротива срещу чуждата власт била тя турска или сръбска. От тази гледна точка смисълът, който се влага в терористичните атентати на ВМРО има своето логично обяснение. Когато става въпрос за българския национален идеал в никакъв случай не трябва да се забравя, че като изградена "държава в държавата" години наред ВМРО е единствената, която стриктно пази интересите на българското наеление от геноцида предприет през междувоенният период от сръбските власти в областта. Благодарение на този факт акциите извършени от ВМРО са съответно с вътрешна и външно политическа насоченост. Тъкмо по тези две плоскости се очетава стратегията на ВМРО в защита на интересите както на самата нея така и на българите.
Вътрешнополитическите аспекти на терористичните деяния на ВМРО са резултат от игнорирането и в много случаи от българското правителство. Нещо повече. Периодът 1921-1923 г. е белязан от политиката на кабинета на Александър Стамболийски, който търси сближение със Сърбия, а оттам и с Франция. Толерантното поведение, близко по своята същност до чисто поощряване, от страна на земеделците при създаването на сръбски четнически групи, които да се борят срещу структурите на ВМРО в Македония дава началото на вражда, която отнема живота на редица български политици, които обаче имат и доказани връзки със сръбската "Обществена безопасност". Неприкритият антагонизъм от страна на БЗНС към ВМРО в случаят преставлява най-сериозната причина, поради която революционната организация прибягва към употреба в тактическите си планове на терористични действия на територията на България. Резултатът е - убийствата на Александър Димитров, Райко Даскалов, Петко Петков и много други. В тази връзка може да се каже, че степента на принуда или по-точно на невъзможността по друг начин да се защити организацията водят до кървавата разправа с властимащите. Действително липсата на други пътища, освен демонстративните актове, доближа ва в този случай макар и косвено ВМРО до "гемиджиите". В крайна сметка намесата на българската организация в международните отношения утвърждава нейната терористична насоченост. Това се обуславя както от промяната на действие на ВМРО след 1925г., когато обучени екзекутори получват задачи за премахването на представители на сръбската администрация и предатели на българската кауза, така и в изграждането на новия облик на организацията след оглавяването и от Иван Михайлов.С извършените от ВМРО атентати в Европа тя си създава имиджа на безпощадна групировка, чиито присъди задължително се изпълняват. Най-точния пример е убийството на крал Александър в Марсилия през 1934г., който има смъртна присъда още от 1912. Именно атентата в Марсилия бележи апогея на връзката на ВМРО с международния тероризъм. Популярността и в това отношение се бележи най-вече от стила на активистите, които са преки извършители. В този смисъл действително допирните точки със Солунските атентатори са съществени. Както те, така и членовете на ВМРО са предимно млади хора и действат в името на пълна саможертва спрямо националния идеал. В странство те масово са класифицирани като фанатици. Доказателство за това е и начина, по който Владо Черноземски извършва покушението срещу сръбския крал Александър и френския външен министър Луи Барту. Реално погледнато това е типичен стил "камикадзе", който и до днес за съжаление се използва от различни терористични групи по света. Приносът на българските организации към тероризма въобще, трябва да се подчертае, че се изразява именно в пълната самооотверженост на бойците им. Би било обаче некоректно ако не се спомене, че все пак вълната на политическите убийства през 20-те и 30-те години на XX век нито започва с България, нито завършва с прекратяване на дейността на ВМРО. Процесът на разчистване на сметки, за чиято база се използва политиката, е аналогичен за цяла Европа през дадения период. Чисто и просто ВМРО е една от организациите, които се борят безпощадно срещу противниците си и това и създава твърде мрачна популярност извън замите с българско население. В този контекст изпъква и друга интересна подробност. Както "Гемиджиите", така и ВМРО (или ВМОРО) очевидно дават заявка, че се борят за българската кауза, независимо от прнципните различия между тях.. При всички положения обаче не е тайна, че те действат независимо и гледат тяхната политика да има реално отражение върху международната обстановка. И двата модела използвани от организациите се стремят да създават събития, а не да бъдат изпълнители на задачи, спуснати по нечия чуждестранна инициатива.

Следва продължение