Възможни са изненади в политическото пространство на Испания през 2018 г. Печат
Автор Експерт   
Събота, 30 Декември 2017 15:57

Възможни са изненади в политическото пространство на Испания през 2018 г.

Жоржета Пехливанова*

През последните месеци на 2017г. Испания е разтърсена от Каталунската криза. Събитията - Референдум за независимост-1 октомври, обявен за нелегитимен от Мадрид, Декларацията за независимост на Каталуния-25 октомври, ежедневни многохилядни митинги, протестни манифестации ...

Връх на нажежената ситуация бе налагане на рестриктивния чл.155 от премиера Рахой – освобождаване на правителството и ръководството на парламента и последвалите репресии към каталунското правителство и каталунския парламент - една част днес са в Брюксел, а другата - в мадридските затвори.

Митингите и протестите активираха и една чувствителна млада прослойка от испанската крайната десница, младите „ултра десни“, които се включиха агресивно в контра-митинги и протести срещу привържениците за независимост. Каталуния се превърна в арена на остър сблъсък между поколенски политически вражди.
Прогресивната общественост проведе международен форум в Мадрид, на който експерти - социолози изказаха мнения по темата „нова популистка десница“ и има ли тя място днес в испанската политика.

Преди 70 години Европа заклейми фашизма и нацизма, а преди 40 години Испания се раздели с франкизма. Но последните години в редица европейски страни се възраждат от пепелта на историята ултра-десни формирования, партии и правителства дори. Разбира се, те са скрити зад други имена, приемливи за модерното общество, забулват се с националния флаг, но не се разделят от наследения стил и идеи за въздигане на нацията, пропагандиращи радикализъм, авторитаризъм и национализъм като политическа идеология, потискане на други националности. „Модерните“ нео-фашисти използват и днес същите идеи за еднопартийна държава, една нация, една раса над другите в борба на силния срещу слабия.

Новата “популистка десница”, както напоследък модно я наричат някои европейски социолози, търси и използва умело политически похвати и форми за въздействие, за да се прикрие. И намирайки ги, се загнезди успешно в сърцето на Европа. Случаят баща/дъщеря Льо Пен и техния „Национален фронт“ във Франция, Герт Вилдерс и неговата „Партия на свободата“ в Холандия, Лех Качински в Полша, Николаос Михалолиакос и неговата “Златна зора” в Гърция и др. Тези крайно десни формации с агресивната си политическа реторика засилиха ксенофобията, еврофобия, русофобия и популизма в Европа. Особено фрапира негативното отношение към Евросъюза, глобализацията и мултикултурализма. Подобни настроения крайно десните проявяват официално в редица страни като Германия, Франция, Австрия, Холандия и др.

Мигрантската вълна в Европа

Европа трудно се възстановява от икономическата криза през последните десет години, което напомня условията след Първата световна война, когато идват на власт фашистите в Италия или национал-социалистите в Германия след Голямата депресия от 1929 г. и аграрната криза в началото на тридесетте години на ХХ век.
Европейските традиционни партии ляво-дясно в повечето държави днес не намират общ език за управление, както и държавнически подход за излизане от кризата. Партийната и управленска върхушка се отдалечи от народните слоеве, разгоряха се скандали за корупция, злоупотреби, търговия с влияние и т.н., ножицата бедни-богати направо се разчекна. Европейският съюз изостави заветите на „Бащите на Европа“ и се изроди в клуб на интереси , в който действа законът на Ръдиард Киплинг, /Нобелов лауреат за литература 1907г./– “за силния слабият е винаги виновен”.

Сляпата и силно комерсиална политика, примесена с военни действия в търсене на дивиденти в Близкия Изток докараха до разпалването на тлеещи конфликти, разбиване на държави, унищожаване на културното човешко наследство от радикалния ислям. Политиката на ЕС на „отворени врати“ доведе до нашествие на орди от здрави и боеспособни мигранти, някои от тях придружени от семействата си от Близкия и Среден Изток в търсене на нов живот в Европа. През последните години сме свидетели на „ползата“ от тази война - кървави атентати на ИДИЛ срещу мирни граждани в Германия, Франция, Испания, Англия, Русия..., което наля вода в мелницата на крайно десните националисти, които не пропуснаха шанса да се възползват и обърнат в тяхна полза събитията.

“Популистката радикална десница е непримирима към мигрантите“, смята проф. Кармен Гонсалес от Кралския институт "Елкано"/испанска неправителствена институция по международни отношения/. И допълва, че „настаняването им в ЕС даде “тласък” на ултрадесницата в Европа.“ Ултра-десните в Германия излязоха открито: “Не искаме да загубим Германия от инвазията на чужденци с различни култури”, заяви Александр Голанд от партията „Алтрнатива за Германия“ (AfD), която успя да заеме позиция на трета политическа сила в Бундестага с 13,5% или 89 места - шокиращ резултат. Германия преживява политическо земетресение... Професорът по социология от Университета в Овиедо Петер ван ден Брокек отбелязва една особеност на този феномен за Европа и Испания - „имиграцията в Испания е “първа генерация”, докато в Германия или Франция, тя е трета и четвърта генерация и проблемите са основно свързани с невъзможност да се интегрират в германското или френско общество и живеят в самобитни общности „гета“.

Испания все още не е преодоляла сянката на Франко.

Франкизмът – испанският модел на общоприетото понятие фашизъм бе политическа система, която управлява 39 години в Испания /1936-1975/ Франкизмът не е хомогенна, инертна маса, а гъвкава и приспособяваща се система. Испанският франкизъм възниква по време на Гражданската война като дясно военно движение, което взима властта чрез своя лидер генерал Франко. Франкизмът е един вид дясна контрареволюция на една революция и една Република. Франко узурпира цялата власт и „не сваля ботушите си“ до смъртта си, 20 ноември 1975г.

Испански анализатори се питат защо няма партия на крайната десница в Испания. Дали е от страх от спомена за Франко или крайната десница се е вплела като фрагмент в десните управляващи формации.

Най-често на въпроса защо няма крайна десница в Испания, отговорът е, че споменът от Франко е още жив. Но има и отговор, че радикалите от франковото наследство са се притаили в редовете на Народната партия. И това не е лишено от истина и от логика, тъй като управляващата Народна партия бе създадена като „Народен алианс“ след смъртта на Франко от десния политик Мануел Фрага, член на „стария бункер“ и бивш министър на Франко. Дясната партия „Народен алианс“ в Испанските учредителни кортеси през 1977г. бе малочислена - 16 депутати и 2-ма сенатори , при общ брой 598 души, от които 350 депутати и 248 сенатори.
“Страните, където няма политически партии на крайната десница са тези, които дълго време са живели във фашизма”, смята проф. Фернандо Вальеспин от Автоновния университет в Мадрид. През 2004-2008 той е бил президент на CIS - Център за социологически изследвания и припомни, някои факти от изборите. Премиерът Аснар, като лидер на Народната партия присвоил вота на Съюза на демократичния център (UCD) към своята партия и добавя, че “социологическият франкизъм” винаги е бил и си остава в тази партия.“ Проф. Гонсалес от Института „Елкано“, обаче смята, че „Народната партия би следвало да се отърве от етикета наследник на франкизма“, но „несъществуването на крайно дясна партия в Испания е обърнало „народните“ във формация-фаворит за носталгично отсъстващите франкисти. Друг белег на крайната десница е крайният национализъм, който не следва да се смесва с левия патриотизъм, тъй като са с различен генезис...“

Крайно дясната формация „Вокс“(Vox).

Първият амбициозен проект за създаване на партия с ултрадесен уклон в Испания, предназначена за мобилизиране и събиране повече вот за Народната партия, е партия „Вокс“ /Vox/. Формацията има за лидер Сантиаго Абаскал, 41-годишен баск, потомствен десен политик от Народната партия, депутат в Баския парламент до учредяването на формацията “Вокс”. На европейските избори през 2014 г. лидерът на „Вокс“ без малко да се класира за евродепутат. Според последните социологически данни крайно дясната “Вокс” има нарастващо влияние, макар и под минималния изборен праг.

В Каталуния формацията „Вокс“ намери благоприятна почва за натиск срещу каталунските републиканци. Един интересен факт: След референдума на 1 октомври лидерът й Сантиаго Абаскал поискал да се яви като частен обвинител срещу Женералитат /правителството/ на Каталуния и срещу ръководството на Парламента в т.н. „съдебен процес“ срещу обявилите в Каталуния независимост и република. Върховният трибунал е поискал такса от 20 хиляди евро, която сума е била събрана и заплатена само за два часа.

Целта на “Вокс” в този случай е да опипа почвата и да установи каква е перфектната конюнктура за набиране на повече гласове за Народната партия на Каталуния. Абаскал, който е за въздигане на испанската нация, е приятел на бившия лидер на Народната партия Хосе Мария Аснар, тъй като по негово време той се формира като политик в Страната на баските. Отношението му към премиера и лидер на НП Мариано Рахой е като към “статуя от вкаменена сол”, обвинявайки Рахой в мудност и бездействие. „Вокс“ и неговото ръководство използват всички съвременни методи и приоми за пропаганда и цензура, за притискане силово на своите противници.

Испанските социолози не вярват, че каталунската криза може да отвори врати на “Вокс” за печелене на влияние и електорат. Но проф. Вилеспин все пак се застрахова: „може да се намери пространство и за Вокс”.

Каталунският конфликт послужи за отприщване на ултра десните, които се почувстваха по-свободни и покровителствани до известна степен от дясното испанско правителство на Рахой. Според проф. Вилеспин ултра десницата се чувства по-мощна, но не защото е по-силна, а защото “апелът им срещу независимост им вдъхва повече закрила от централната власт”. „Отприщи се и чувството за испанска принадлежност, което в речите на големите партии се набляга, за да подчертаят своята привързаност към Мадрид. Това може да бъде преведено като популизъм“ заключи проф. Гонсалес.

Сагата следва през 2018, възможни са изненади...

*/ Жоржета Пехливанова е дипломат. Ра-отила е в Министерство на външните работи и дипломатическите ни представителства в Испания и страни от Латинска Америка.   Завършила Софийския университет, специализации в Сорбоната -Париж, Академия на ООН в Женева, Дипломатическа академия – Мадрид, има докторат по испанския преход. Автор е на четири книги, на редица анализи и публикации на външнополитическа тематика.